Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (40)

Глава трета

Пак излетяхме. Още беше рано и въздушното движение между градовете беше слабо. Слънцето висеше ниско в небето и дългите сенки приличаха на протегнати черни пръсти. Нямах представа накъде сме се запътили.

— Добре ли е заредено това малко чудо? — викна Хелър към моя пилот.

— Можем да си хвъркаме навсякъде, само да не е Клубът на имперските офицери — отвърна пилотът.

Завъртях глава укорително. Хелър не биваше да научи за онова произшествие. Неговото влияние наистина беше разрушително за дисциплината — пилотът си отвори кутийка искряща вода и се зазяпа навън.

— Върни ми ръкавицата — каза ми Хелър.

Подадох му я. Канеше се да я пъхне в джоба си, но усети, че е мокра.

Бяхме набрали височина двадесет хиляди фута и той пришпорваше возилото с петстотин мили в час. Дори и толкова високо срещахме други машини, макар и нарядко. А той пусна лоста и го подпря с коляно! Обърна ръкавицата наопаки, издуха я, извади кърпата си и я подсуши. — Доста съм ти опънал нервите — каза ми с утешаващ тон. — Но все забравям, че не си свикнал с някои неща.

Изтегли ръкавицата, издуха я и отвън и чак тогава я сложи в джоба си заедно с кърпата.

— Виж сега, Солтан, няма за какво да се тревожиш. Ще си намерим нещо добро и сигурно, с което да пътуваме.

Не ми прозвуча като уверение за сигурност от устата на пилот, който управляваше аерокар с една пета и едно коляно и съвсем спокойно пренебрегваше минаващите като светкавици край нас летателни апарати. Измъченият от насилието аерокар сякаш всеки миг щеше да се пръсне на парчета.

Вече бяхме на север от основната база на флота. Под нас се стелеше затворено плато. Но машината ни се тресеше паралитично и не можех да го разгледам, защото всичко ми се раздвояваше пред очите.

— Пристигнахме — каза Хелър и се зае с дейност, която всеки учебник за пилоти би определил като аварийно кацане.

Прахът полека се слегна. Намирахме се пред ниска административна сграда, украсена отпред с древни бластерни оръдия. Цареше пълна тишина. Никой не се виждаше наоколо. Зад сградата се извисяваше огромна и сякаш безкрайна стена. Надпис с грамадни букви гласеше:

Хелър изскочи навън и аз го последвах нагоре по стъпалата. Минахме през приемна с множество незаети от никого бюра, празни табла за обяви и гръмко ехо.

Хелър явно знаеше накъде се е запътил, притича през приемната и без да почука, нахълта в стая, подобна на гробница.

Побелял стар космонавт седеше на антигравитационно кресло, забол нос в някакви списъци, с кутия „главотръс“ в лявата си ръка. Плочката отпред на бюрото гласеше: „Комодор Круп“.

Вдигна глава с поглед, предвещаващ гръмотевична буря. И изведнъж целият засия.

— Джетеро!

Скочи от креслото. Полетяха един към друг като сблъскващи се кораби и започнаха да се тупат по гърбовете. Смееха се. Комодорът се отдръпна малко.

— Я да те погледна! Не съм те виждал почти година! — Внезапно ме забеляза. Пак се озъби. — Тоя е къркач, нали?

Чудя се — как ни познават винаги?

Хелър светкавично представи заповедите от Великия съвет. Комодорът ги взе и ме огледа претенциозно с изражение на вишестоящ.

— Няма за какво да му придиряш — каза Хелър. — Комодор Круп, запознайте се с офицер Грис.

Но Круп не ми протегна ръка. Прочете заповедите и чак тогава се отпусна малко.

— Е, добре, какво мога да направя за тебе, Джет?

— Тръгнали сме на обиколка по магазините — отвърна Хелър. — Ще получим ли разрешение да поогледаме тук?

— Ще направим нещо по-добро — каза Круп. — Ще дойда с вас.

Взе шапката си и натъпкано с документи куфарче и веднага излязохме.

Празното допреди малко място сега беше пренаселено. Шестима едри и зловещо ухилени гвардейци от флота стояха около аерокара и опипваха електрическите си кинжали. Моят пилот седеше вдървено на задната седалка, леко пребледнял.

— Всичко е нормално, сержант — махна Круп. — Това е Джетеро Хелър.

Най-високият гвардеец се усмихна успокоено. С една ръка поздрави по устава на Флотската гвардия.

— Но какво правиш тук в компанията на къркачи?

Дишането ми спря.

Ако Хелър кажеше на тези яки зверове, че е бил арестуван и всъщност още се намираше под наблюдение, не се съмнявах, че аз и пилотът ще бъдем незабавно заклани.

— Действам маскиран — отвърна Хелър, без нито едно мускулче на лицето му да трепне.

Незнайно защо, това им се стори изключително забавно.

— Сержант — заповяда Круп, докато се пъхаше на предната седалка, — обадете се на охраната на района и им съобщете, че този аерокар има разрешение да лети над територията.

Хелър излетя, мина над стената и започна да обикаля съвсем бавно и ниско. Бях виждал това място само от голяма височина и често се чудех какво ли имаше тук. Пръснати на може би повече от петдесет квадратни мили, един до друг стърчаха почернелите корпуси на космически кораби, а дългите утринни сенки като че ги умножаваха безкрайно. Имаше високи, имаше къси, имаше дебели, имаше кльощави. Ама че шарения!

Незабавно се лиших и от малкото търпимост, която комодор Круп бе готов да прояви към мен.

— Значи „Мобилизационен резерв на флота“ — заядох се аз. — Повече ми прилича на костница!

Круп ме изпепели с поглед. Отначало не искаше да ми отговаря, но гордостта му надделя.

— Това са кораби, а не отпадъци! Изведени са в състояние „готовност за действие“. Когато корабите станат старомодни, но още са годни за нещо, зачисляват ги в Мобилизационния резерв на флота.

— Не виждам екипажи, въобще няма никого наоколо.

— Има предостатъчно офицери от запаса и пенсионирани космонавти, които можем да призовем за обслужването им — обясни Круп. — И повярвайте ми, в случай на извънредно положение флотът ще бъде благодарен, че разполага с намиращите се тук кораби.

Хелър реши да смени темата.

— Ей, ами че това е старият „Джуба“! Не знаех, че са се отказали от клас „Петхилядник“!

Проследих погледа му. Видях черно чудовище с невероятни размери, но вече покрито с прах. Приличаше на някое от зданията в Търговския град. Нямах време да му се възхищавам. Хелър мина над него и едва не докосна стърчащите антени.

Редица след редица кораби, неизброими хиляди. Обикаляхме, а Хелър оглеждаше и оценяваше. Щеше ми се да отделя повече внимание на самото летене.

— Ако споделиш с мен какво ти е нужно — обърна се към него Круп, — може би ще успея да ти помогна. Що за задача си получил?

Като знаех какво беше обучението му, очаквах на момента да избълва всички тайни. Но той само каза:

— Доста чудновата е. Ще потърся още малко.

Бяхме стигнали до стената в най-далечния край.

— Солтан, виждаш ли онова престаряло бебче в ъгъла?

Е, това си беше чудовище на чудовищата. Сякаш беше слепено от безредно нахвърляни кубове, но купчината се извисяваше като малка планина. Не бях виждал толкова овехтял кораб.

— Това — обясни ми Хелър — е „Небесен юмрук“. В момента виждаш последния от някогашните междугалактични бойни кораби. Участвал е в нападението срещу Волтар, служил е като преселнически транспорт. Възрастта му е сто двадесет и пет хиляди години. Досега май е потънал поне тридесетина фута надолу.

— Но нали току-що чух, че всички тези кораби били готови за действие — ехидно напомних аз.

Круп ми се озъби присмехулно.

— Още си има оригиналните времеви двигатели, които направили възможно междугалактичното преселение. Когато изучават видовете двигатели, кадетите от академията идват и тук.

— Този предмет ми беше от трудните — кротко отвърнах аз.

Вече си спомних, че уреждаха такива обиколки. Но аз все трябваше да марширувам за наказание, когато другите тръгваха. Оглушителният вик на Хелър ме изтръгна от спомените.

— Ето го! Ето го! Ето го! Ох, сладкият ми той!

— Какво? — сепна се Круп. — Къде?

— Там! Там! — викаше Хелър и докато го показваше, насочи аерокара за кацане.

— О, не! — изпъшка Круп. — Прекалено си ми скъп, моето момче, не ти е нужно това!

Най-накрая бях принуден да повярвам, че са се вторачили точно в този кораб.

Беше пигмей сред околните великани, най-грозното и прашно нещо, което можех да си представя. Стоеше изправен на опашката си. Изглеждаше ми като обезглавена старица с протегнати встрани ръце, а черната й рокля докосва земята. Висок не повече от сто и десет фута, той беше отблъскващо тлъст. А около него привличаха погледа изящни кораби с плавни линии — кръстосвачи, патрулни прехващачи, до един за предпочитане пред този гнусен дребен дебелак.

Хелър за миг се озова до него и изпаднал в екстаз, галеше бронята му.

— Миличкият ми! — говореше му той. — Чудният ми красавец!

И настоятелно подканяше с жестове Круп да извади кодовите карти и да отвори входния люк. Комодорът тъжно клатеше глава. Застанах до Хелър и огледах безобразното туловище.

— Това пък какво е?

— О, нима не виждаш? — учуди се той. — Та това е „Влекач едно“! Беше флагмански кораб на секцията влекачи.

Подскачаше от възбуда като хлапе, получило за рождения си ден най-скъпия на сърцето му подарък. Най-сетне забеляза изражението на лицето ми.

— Солтан, та той целият се състои от двигатели! Нищо друго освен двигатели! Като всеки влекач притежава двигателите на най-мощните бойни кораби. Той е най-бързото чудо в тази Вселена!

Охо, казах си, пак дотук опряхме. Скорост. Напипах ти слабото място, господин шампион Хелър. Скорост!

Той още си мислеше, че малко ми трябва, за да разбера.

— Нали си виждал онези влекачи по магистралите, които теглят по половин дузина ремаркета? Ако отделиш машината и я подкараш без товар, ще разполагаш с най-бързото наземно возило. Същото е и с космическите влекачи. Те са само двигатели на бойни кораби с корпус около тях. Страхотно бързи са! Комодор, отворете люка! Нека сам се убеди!

— Струва ми се, че познаваш пазача на този сектор, Джет — каза Круп.

Натисна няколко бутона на малко преносимо табло, сигнализирайки къде се намираме. После се покатери по подвижната стълба, за да отвори люка.

Прах! Прах и мрак. Хелър изкачи високата стълба и хлътна вътре като мълния, а влачеше и мен след себе си. Първо слязохме долу. Смътно различих голяма офицерска каюта, множество ръчки и шини, всички покрити с черна кора и ужасни наглед. Имаше няколко отделни стаи. Тръгнахме нагоре по кръстосващите се стълбички, които служеха и при вертикално, и при хоризонтално положение на кораба. Прах! Влязохме в пилотска кабина, претъпкана с уреди за управление, от тавана до пода покрити с мръсотия.

Хелър най-после се сети да включи фенерче. Очевидно в системите на кораба нямаше напрежение. Отвори някаква врата и се озовахме в малка машинна зала, където бяха разположени най-обикновени двигатели.

— Тези са спомагателните. Използват се при маневри в атмосферата и при скорости, по-малки от светлинната. — Той набързо провери машините и пултовете. — Като че ли добре са регулирани.

Спуснахме се и той отвори следващата врата, водеща към друга машинна зала. Когато обиколи навсякъде със светлинния лъч, открих, че съм застанал пред най-чудовищните двигатели, които бях виждал някога. Всъщност не бях срещал дори техни бледи подобия. Наистина приличаха по размери на двигатели на боен кораб, но въобще не можах да разпозная от какъв тип са.

С всяка минута Хелър изглеждаше все по-щастлив. Плъзна се надолу и надникна през една врата в дъното на главната машинна зала. Там имаше твърде странни големи метални цилиндри.

— Това са генераторите на теглещите лъчи — каза той. — Едни от най-мощните, които някой е конструирал! С тях закача, каквото е нужно, и го влачи.

Излязохме през страничната врата. Пак освети просторна каюта, но не видях кой знае какво, освен черни петна навсякъде. Що за мръсотия беше напълнила този кораб!

Върнахме се навън точно когато един много, много стар космонавт се смъкна със скърцане на ставите от триколесник. Пазачът, когото Круп повика. Погледна спускащия се по стълбата Хелър и се взря напрегнато в него. Прошепна:

— О, богове!

Хелър полетя и към него, след секунда се потупваха по гърбовете.

— Ати! — възкликна Хелър.

Накрая старецът — да пукна, ако не беше поне на сто и седемдесет — отстъпи крачка назад, изтри сълза от лицето си с опакото на ръката.

— Ох, Джет, момчето ми! Толкова е хубаво да се уверя, че си още жив!

Джет ме представи и старецът каза:

— Аз бях инженерът на Джет по поддръжката на двигателя, когато той установи рекорда си в академията.

Намеси се Круп:

— Джет смята да лети с „Влекач едно“.

Ати се смръзна.

— Джетеро Хелър, не по-зле от мене знаеш защо го зарязаха тук да си гние наволя.

— Знам само, че напълно успешно летях с близнака на този кораб. И работеше чудесно! — обясни Хелър, сякаш се оправдаваше.

— Ами да. Всичко е заради скоростта — тъжно каза Ати. — Джет, нищичко ли не знаеш защо оставиха тук „Влекач едно“?

— Едва ли е станало преди повече от три години.

— Две — поправи го Круп.

— За последен път влизах вътре преди три години и половина, точно след като адмирал Уинс го определи за свой флагмански кораб.

— И още как! — възкликна Круп. — Така удобно се настани, че свят да ти се завие. — Погледна листа, който държеше в ръка. — Похарчи два милиона кредита за специално преоборудване. Спомням си как каза, че всеки друг адмирал на флотилия си разкрасявал флагмана и защо пък трябвало той да се въздържа. Е, не е летял много с този кораб. Но тогава беше готов да слуша съвети не повече, отколкото и ти сега.

Космите по врата ми настръхнаха. А инатът на Хелър ясно се изписа по лицето му. Какво ли се готвеше да ми навлече на главата?

— Какво му има на тоя кораб? — внезапно избълвах аз.

Круп отвърна:

— Опасен е!

И Ати се обърна към мен:

— Вътре не са монтирани обичайните двигатели с изкривяване на пространството. Основните му двигатели са от типа „Бъдеще-минало“.

Помислих, че това е името на фирмата производител.

— Времеви двигатели — вметна Круп. — Проектирани са за междугалактически пътешествия, при които разстоянията наистина са почти безкрайни и затова се налага да боравят направо с времето. Когато ги пришпорваш вътре в галактиката, без да влачат голям товар, те натрупват повече енергия, отколкото могат да изразходват. В голям боен кораб работят съвсем нормално, защото допълнителните му устройства изгарят излишъците, но не и във влекач. И на Джет това му е много добре известно.

Не съм специалист по двигатели. Отбелязах си мислено, че ще трябва да потърся познавач, който обяснява по-разбрано от тези тук. Но единственото, което се въртеше в главата ми, беше колко опасни са двигателите на този влекач, да го „бибип“! Ати направо ме довърши:

— Щом печеният адмирал Уинс научи, че близнакът на „Влекач едно“ гръмнал с целия си екипаж, както си хвъркал без товар и с пълна сила, той на минутката заповяда този кораб да бъде набутан в Мобилизационния резерв и оттогава все си е тук.

— Значи уредихме въпроса — обобщих аз. — Никакъв „Влекач едно“!

— Добре — каза Хелър. — Подгответе документите.