Серия
Мисия Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Invaders Plan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Глава четвърта

Отървах се от една грижа и реших да се захвана с инсценираната катастрофа на самия кораб. Не забравях, че заради нравите в апарата често се случваше някой проект да не бъде осъществен докрай, а не исках Ломбар внезапно да ме връхлети, ръмжейки: „Защо не си се погрижил за това?“, както стана при отвличанията.

И за ужас на моя пилот, вместо да се върнем в Правителствения град, аз му заповядах да лети по рядко използвания маршрут към планините Блайк. Благодарение на Хелър имахме храна за много дни. Носех си иглената пушка и ловната чанта. Но все си повтарях, че само изпълнявам служебния си дълг. И така, летяхме неспирно.

Нито следа от разбит космически кораб. Размишлявах логически какво се бе случило. Щом екипажът е бил докаран в Спитеос с две денонощия закъснение, значи всъщност търсехме следи от също толкова дълго пътуване с пясъчен камион. Дори те не могат да се движат навсякъде из Голямата пустиня. Ако не са минали по прекия път между Правителствения град и „Лагер Твърдост“, значи са пътували по забравения маршрут, който ги е забавил точно тези четиридесет и осем часа. Най-проста логика. В случай че не успеех и там да открия следи, оставаше последната възможност — продали са патрулния кораб на контрабандисти и са пристигнали в „Лагер Твърдост“ с аерокар. Тогава само боговете знаеха къде лети корабът в момента. От тази представа нервите ми трепнаха, но все пак упорито продължавах да търся разбит кораб. Ако го намерех, щях да пробутам новината на журналистите.

Пилотът изкопчи от мен с какво се занимавам и започна да помага в търсенето. Забеляза нещо и кацнахме. Но катастрофата беше толкова отдавнашна, че останките почти не се виждаха под засипалия ги пясък. Докато ги разглеждахме, зърнах пойна птичка от вида, който наричат тънкопей и се среща в пустинята. Улучих я. Беше само на няколко фута и не помръдваше, но изстрелът ми заслужаваше похвала. Сложих птичката в ловната чанта.

По-нататък, в посока към планините Блайк, се престорих, че съм открил следи от катастрофа. Оказа се скала, но аз ударих още два тънкопея.

Планините Блайк се издигаха все по-внушително. Ледените им върхове не са най-високите на Волтар, но техните тридесет и осем хиляди фута вдъхват уважение. Не можете да се разхождате на воля там. Въздухът е прекалено разреден, дори и в проходите между върховете.

След още две ненужни кацания, които попълниха улова ми с шест птички, моят пилот попита:

— Офицер Грис, разбити кораби ли търсим или сме излезли на лов?

За пръв път осъзнах, че наистина искам да ловувам. Колкото по-голямо разстояние и повече време ме отделяха от Хелър и „Влекач едно“, толкова по-добре!

Естествено не отговорих на пилота. Той би си помислил, че бягам.

Почти замръзнахме, докато прелетим над първото планинско било, но бързо се спуснахме към долините зад него. Целият район е покрит с ловни имения, собственост на лордовете и патрулирани от наети пазачи. Толкова е обширен с безкрайните си плата и клисури, че можете да потънете в неизвестност и никой никога няма да ви намери, ако сами не му се покажете. И навсякъде е пълно с всевъзможни видове дивеч, дори пренесен от други планети.

— Някой прелетя след нас над онзи рид — каза моят пилот.

Огледах се, но нищо не открих в небето. Аерокарите не са оборудвани със засичащи устройства. Нервирах се.

— Вече не го виждам — съобщи пилотът.

Сурово си внуших, че не бива да се поддавам на нервното напрежение, в края на краищата последните дни бяха тежко изпитание за мен. Още едно доказателство колко се нуждаех от този ловен излет!

Учудих се, че вече притъмняваше. Може би слънцето само се спускаше зад планините, но ми се стори, че изведнъж стана доста мрачно. А не беше никак за препоръчване да извършваме нощно кацане сред такава местност.

Веднага избрах едно по-удобно място — малко тревисто плато с няколко ниски дървета, точно на ръба на отвесна пропаст, падаща три хиляди фута към бурна река, покрита с пяна. Издигащите се в края на платото скали закриваха страшната гледка.

— Кацай! — заповядах на пилота.

Той се подчини, после изключи двигателите. Каква чудесна гледка! Само съскането на вятъра в клоните и тихото мърморене на водата далеч долу в клисурата. Отпуснах се. Очарователно! След малко излязох навън и тръгнах към назъбените камънаци на ръба. Изкатерих се по тях. От другата страна забелязах пътечки, утъпкани от животни, две-три пещери и реката, смалена от разстоянието. Дъното на дълбокия процеп беше съвсем черно, вече не различавах нищо освен разпенената вода.

Пилотът събра малко съчки. Поръсих ги със заряден прашец и когато въздухът го задейства, огънят запламтя весело. Захладня, мракът бързо се сгъстяваше.

Моят пилот оскуба перата на тънкопеите, набучихме ги на клечки и се захванахме да ги печем. След половин час най-нежни грижи те бяха готови за трапезата.

Седях си на един камък и похапвах. Огънят хвърляше ярки отблясъци. Срещу мен пилотът съсредоточено се справяше с поредната птичка. Посегнах да си взема още една.

Тряс!

Бластерният изстрел мина точно където допреди миг бе наведената ми глава!

Ударната вълна помете огъня. Повярвайте ми, изпълзях настрана като подгонено насекомо!

Пилотът чу накъде поех и ме последва. Прехвърлих се през скалите на ръба. Той се блъсна в мен и едва не литнахме заедно надолу към шумящата на три хиляди фута под нас река.

Приклекнах на пътечката сред камънаците. Нямах намерение да надничам над скалите. Поне не веднага.

— Бях прав — каза пилотът. — Някой ни е преследвал!

— Качи се и погледни какво става.

Той запълзя. Събори камъче, което повлече малка лавина. Звукът ни издаде.

Широка дъга срина горната част на скалите над нас. Шумът беше страшен! Който и да стреляше по нас, използваше ветрилна пушка. Електрическите й разряди се пръскат в сектор от четиридесет градуса. Това не беше ловно оръжие! Не ни беше подгонил някой от пазачите на имението. С такива гадости си служеха военните. О, господи, кой ни гонеше по петите? Армията ли?

— Сигурно са ни сбъркали с някого — предположи пилотът и преди да го спра, закрещя: — Ей! Това сме ние!

Още един удар! Този път направо пръсна половината от прикриващата ни каменна стена. Нажежени до червено парчетии се стовариха върху нас.

Но нашият враг, който и да беше той, допусна грешка. Той или те ми позволиха да се огледам наоколо на светлината от изстрела. Клечахме на пътечката. На десетина фута наляво открих пещера. А на три хиляди фута долу беше реката, невидима в непрогледната нощ.

— Бандити са — каза пилотът.

Вярно е, че в тези планини често се случват нападения. Но не беше вярно, че моят пилот е научил хитрините на занаята при контрабандистите.

Тряс!

Стреляха, ориентирайки се по гласа му!

Но аз умея да се оправям и в най-опасните положения. Прошепнах му:

— Владееш ли затихващия писък?

— Не.

— Нищо, само повтаряй каквото правя аз. Щом писна, ще се хвърля към онази пещера, после ти пищиш и идваш след мен. Ясно ли ти е?

— Ама не знам как да викам! — прошепна той. Идиотът му с идиот! Толкова просто е обяснено във всички наръчници.

Креснах:

— Махайте се!

Тряс!

Нададох затихващия писък. Когато го правите както трябва, звучи сякаш затихва в далечината. Онези горе щяха да помислят, че са ме улучили и падам в пропастта.

Диво се метнах към пещерата.

А пилотът, пришпорен от неволята и може би изпаднал в истерия, повтори моя вик, надминавайки себе си. Малко оплеска работата, защото си удари коляното в пода на пещерата и изпсува.

Свивахме се вътре. След няколко минути петно светлина зашари по пътечката. Завряхме се още по-навътре.

Светлината угасна. Последваха още два по-слаби изстрела и пукот на пламъци.

Най-после в далечината двигателите на нечия машина заработиха с вой и изръмжаха при излитането. Звукът се заблъска из планинските склонове и постепенно затихна.

Смелостта ми се възвърна. Пратих пилота да огледа навън.

— О, богове! — изрева той.

Понеже стоеше на открито, без никой да го застреля, аз също се показах от пещерата.

— Закъсахме го в тия планини! — проплака той.

Аерокарът гореше.

— Добре — казах.

— Но нали не можем да излезем от планините! Нали и в проходите няма да ни стигне въздухът!

Изведнъж си спомних, че и моят пилот имаше някакво име. Никога не бях го използвал. Сега му беше времето.

— Слушай, Ске, не си ли мечтал за спокойствие сред гори и поточета? За живот сред природата? Без никакви грижи?

Това явно не му харесваше. Започна да псува бясно, втурна се към аерокара и се опита да угаси пламъците с пясък. Не си направих труда да му помогна, защото веднага забелязах, че гори двигателят. Нападателят умело беше отправил първия изстрел в кондензатора, а втория в отсека на генератора и токовия трансформатор. Този двигател никога вече нямаше да проработи.

Тананиках си щастливо. Намерих иглената си пушка в треволяка. Открих и ловната си чанта. Измъкнах леко препечените кексчета и малко кипналата искряща вода изпод седалката на пилота. И както се занимавах с това, внезапно погледът ми попадна на отворения капак на сандъка за инструменти. Беше празен.

Седнах и се разсмях. Давех се от смях. За пръв път от толкова време ме обзе неудържимо веселие. Пилотът, който гасеше последните искри, ме погледна уплашено. Е, може пък да съм бил в лека истерия.

— Какво смешно има? — намусено попита той.

— Парите! Няма ги! — И пак се запревивах. — Тръгнали са след нас, за да ни ограбят. Кацнали са надалеч и са се промъквали тихо и предпазливо. Мислят си, че са ни убили. И…

Толкова беше забавно, че се захласнах в злорад кикот. Пилотът ме хвана за раменете, искаше да ме задържи да не падна. Не му обръщах внимание. Посмях се още. Накрая успях да проговоря.

— И всичко това, за да ни откраднат фалшивите пари! С такава сума ще предизвикат най-настървено разследване. И ще ги пречукат без никакво бавене!

Ске отказваше да се забавлява.

— Да, ама аз само знам, че сме съвсем настрана от редовните маршрути, нямаме радиовръзка, не можем да се измъкнем пеша оттук и наоколо има само пропасти и диви зверове!

— Точно това е хубавото! — заявих му.

Наблюдавах го, докато отново разпалваше предишния ни огън. Нападателите биха го взели за догарящия аерокар, ако все още поглеждаха назад. Той изрови няколко опечени птички и започна да ги чисти от полепналия пясък и прах. Аз седях и се хилех.

Нямаше го „Влекач едно“. Нямаше го и Хелър. Огромно разстояние ме делеше от графиня Крек. Ако някога ни откриеха, щях да обясня на Ломбар, че сме търсили разбития патрулен кораб и самите ние сме катастрофирали.

Предвкусвах щастливи години из тази пустош, пренаселена с дивеч. Всичките ми проблеми изчезнаха.

Сега ми се иска да беше така! Каква груба грешка допуснах, като си позволих да се чувствам щастлив през онази нощ!