Л. Рон Хабърд
Планът на нашествениците (78)

Глава първа

Вече поех по пътя към богатството, но първо се налагаше да залича някои следи. Винаги съм следвал девиза „Бъди прилежен“.

Още изсмуквах трохите от зъбите си, когато се запътих към най-близкия съобщителен център, и започнах да тъпча машините със стотни от кредит. Сдобих се с плик за поздравления, украсен лист за честитка, съпровождаща подаръците, и с писалка. Облегнах се на тясната масичка и написах следното:

„Поздрави за Ломбар.

Щастлив съм да Ви поднеса своя подарък преди отпътуването.

Х. досаждаше, че трябвало да закупим тези материали, и аз веднага се намесих, за да защитя Вашите интереси.

Надявам се, че постъпих правилно.

Винаги на поста си, Ваш подчинен

Солтан.“

Факсимилето от документ струва една стотна от кредита. Получих копие от милионния договор със Занко и изрисувах грамаден кръг около общата сума, написах знака за деление и цифрата 2.

Добавих стрелка и до нея името Ломбар. Не се съмнявах, че ще разбере съобщението ми. В апарата сме майстори на импровизираните шифри и кодове.

На поздравителния плик написах: „За Великия Шеф“.

Дойде ред и на синьото листче с отказа на Занко да ми даде комисионна. Притиснах го до стъклото и пуснах още една стотна от кредит, за да получа копие, върху което по диагонал написах: „Моля Ви, бихте ли облекчили мъничко забраната?“

Реших да се поотпусна и за още две стотни купих голям плик, сложих всичко вътре и го адресирах формално и секретно до Ломбар Хист като Главен директор на Координирания информационен апарат.

Разбира се, не използвах обикновената поща. Тръгнах надолу по улицата към мястото, което апаратът беше уредил като свързочен пост — магазин за женско бельо. Дадох плика на агента със заповед за незабавно изпращане.

Почувствах се средоточие на добродетели. Представях си как ще замърка Ломбар, когато получи подаръка! Може би дори щеше да каже: „А, този Грис е идеалният служител.“ Ломбар никога не отказва пари!

Закусих доста добре. Бях си купил пет внушителни кексчета и успях да нагълтам само четири и половина. Като всеки добродушен благодетел подхвърлих остатъка на Ске. Той само погледна следите от челюстите ми по него и го остави на седалката. Неблагодарник!

Нищо не можеше да засенчи радостта ми.

— Към Енергийния град! — заповядах величествено. — Булевардът на Металния пазар!

Моят пилот шумно измърмори нещо. Стори ми се естествено — никой не обича да лети над Енергийния град, дори ако му се налага спешно. За момента се опитвах да не се притеснявам. Не ми се удаваше лесно.

Въздухът над района е наситено жълт. Не от дим, а от въздействието на мощните индукционни полета върху атмосферата — влияят твърде силно на молекулите, независимо дали са в газове или колоидни разтвори. Индукционните полета се излъчват от великански преобразователно-енергийни генератори, които ръмжат и тътнат, осигурявайки почти изцяло енергията за тази част от планетата и едновременно снабдявайки я с повечето редки метали. Превръщането на един елемент в друг произвежда и енергията, и металите. Всичко е много точно и умно измислено. Но прахът от смлените руди и отпадъците от тежките летящи камиони замърсяват въздуха неприятно. Целият комплекс с внушително издигащите се елипсовидни преобразователи и оформените край тях улици с елипсовидни извивки бил създаден преди сто двадесет и пет хиляди години, по време на нахлуването, и макар че оттогава се е разширил неимоверно, намират се хора, които твърдят, че никой никога не го е чистил.

Пилотите и шофьорите мразят да минават над това място и през него. Машините им се цапат страшно. Уредите и свързочните системи започват да се държат смахнато. Лъчите на транспортния контрол се изкривяват и катастрофите не са рядкост. И ако към всичко се прибави приличащото на въздушна битка промъкване през пристигащите и отлитащите за всички краища на планетата возила, не е чудно, че някакъв остроумец нарекъл комплекса „Град на псувните“.

Ске бълваше мръсотии и на зигзаг наближаваше Металния булевард. Проточилата се на две мили поредица от плътно натъпкани магазини и складове не е гледка, която бихте избрали за разходка през почивния си ден.

Моят пилот започна истински да псува чак когато го накарах не само да следва извивките на булеварда, но и да подскача напред-назад по него. Пренебрегнах шума от предната седалка. Вглеждах се в големите светлинни табла с цените. Променят се всеки ден и никоя от фирмите не знае какво ще сложи на таблото си другата, така че хитрец като мен не отива просто за да каже на първия търговец: „Искам три камиона олово.“ Това не е бизнес.

Накрая си избрах най-ниската според мен цена и наредих на пилота да кацне пред офиса на „Най-надеждната фирма за метали — опаковани, плащате и откарвате“.

Влязох. Свикнали са да търгуват с агенти на предприятията от Промишления град и при тях няма пазарлъци. Само „Здрасти“ и „Товарете в камиона“. За тях не е всекидневие да видят някой с лъскав аерокар, който пуши дебела димна пръчица и ги гледа отвисоко. Изненадаха се. Работата с метали сякаш им придаваше метален външен вид. Дори и дрехите им като че бяха направени в леярната.

— За военните входът е оттатък — издрънча гласът на продавача.

— Частна покупка — уведомих го аз.

Сложих торбата на тезгяха, а той тръгна нанякъде. Извадих купчина златисти банкноти и той се върна.

— Покупка с налични?

Зениците му се метнаха наляво-надясно, за да проверят гледа ли ни някой друг. Знаех какви мисли щъкаха в главата му — колко от парите би могъл да отмъкне за себе си.

— Днес — казах му — продавате златото единадесет кредита за фунт тегло.

— Специална партида — отвърна той. — Чисто до една хилядна от процента.

— Мисля си дали имате като за мен по десет кредита за фунт?

— Я елате в тази стаичка — бързо ми каза той.

Започна трескаво да мъчи една овехтяла изчислителна машина. Сложно си беше — колко да открадне от стоковите запаси и да прибави към поръчката, за да станат по десет кредита за фунт. После още колко да открадне, за да нагласи и нещо за себе си.

Но в моите изчисления нямаше неясноти. Исках да си оставя хиляда кредита за харчене. Не ми хрумна да върна част от изтегления аванс — където отивах, не ми предстояха никакви разходи в кредити. Разполагах с девет хиляди за покупката и исках да получа срещу тях деветстотин фунта злато.

След дълго щракане и мръщене той намери решение. Всъщност не ощетяваше кой знае колко своята фирма. Оловото вървеше по три фунта за кредит. Преобразуването му в злато, което е с по-малък атомен номер, излъчваше огромни количества енергия и така покриваше разходите по процеса. Основните разходи на енергийната компания идваха от опаковането и откарването на метала до фирми като „Най-надеждната“, която на свой ред си прибавяше комисионни. Единствената причина цената на златото да остава толкова висока бе предпочитанието на енергийните гиганти към по-леки метали като резултат от преобразуването, така по-лесно задоволяваха нуждите от електричество. Самите метали винаги бяха на второ място. Така че изчезването на няколко слитъка не би му причинило сериозни неприятности. Щяха да ги отпишат като „обичайни липси и брак“.

— Значи спояваме сделката? — попита той.

— Още една дреболия. Искам тежки и здрави сандъци за слитъци, девет на брой, всеки с вместимост сто фунта злато.

— Плаща се допълнително.

— Как е името на фирмата от южната ви страна? — попитах го.

— Значи спояваме сделката!

С подвиквания „Ей, Ип“ и „Ти там“ той подкара на работа подчинените си. Сред отпадъците намериха девет очукани, но още здрави сандъци, които се заключваха.

Вдигнах един петдесетфунтов слитък. Златото има измамен вид. Слитъците са малки, но тежки. Този почти ми изтръгна ръката от рамото. Чудно мек. Чисто злато. Блестящо, прекрасно! Златото е толкова красиво!

Моята покупка беше настанена в сандъците — осемнадесет петдесетфунтови парчета. Търговецът подправи записите в списъците на наличните количества и товарната количка излезе на предната рампа.

Изброих девет хиляди кредита в подобните на клещи пръсти. Получих си разписката. Ударихме си ръцете.

Сделката приключи. Работниците се прибраха, а количката остана на петдесетина фута от аерокара ми. Но машината не можеше да се примъкне до рампата, защото тогава как щях да отворя вратичката? Извиках Ске. Посочих му товара.

Той се напъна да вдигне първия сандък, но поспря, за да ми хвърли гаден поглед. Подканих го с нетърпелив жест.

Беше горещо и прашно. Както и да е, запотеният Ске скоро нареди деветте сандъка по пода на аерокара.

Вдигнах пръст като лорд.

— Сега към хангара, човече.

Аерокарът подскочи тромаво и сякаш се запрепъва из небето. Ске ръмжеше, а машината изписваше криволици. Това поведение ми се видя безсмислено — едва на косъм превишавахме предвиденото максимално натоварване.

Тръскането ме затрудняваше, но си избрах от резервните етикети, получени от Занко, и залепих по един на всеки сандък. Бяха от потъващите надписи — когато ги залепите, те проникват във веществото на сандъка и нищо не може да ги заличи. Надписите гласяха:

„ОПАСНО!

ВРЕДНО ЗА ЗДРАВЕТО!

РАДИОАКТИВНИ ЦЕЛОЛОГИЧНИ МАТЕРИАЛИ!

«КОМПАНИЯ ЗАНКО»

НЕ ПОЕМА ОТГОВОРНОСТ

ЗА СЕРИОЗНИ ИЗГАРЯНИЯ ИЛИ СМЪРТ,

ПРИЧИНЕНИ ОТ ОТВАРЯНЕ НА ТОЗИ КОНТЕЙНЕР.“

Яркочервени! Истинско удоволствие за очите! И светеха на тъмно!

И докато запрашеният аерокар непохватно се препъваше из небето, и аз светех — отвътре.

Деветстотин фунта злато означаваха десет хиляди и осемстотин тройски унции.

А на Блито-3 средната цена на златото беше най-малко шестстотин долара за унция в момента, да не споменавам за черния пазар и Хонгконг.

Това означаваше, че някой си Солтан Грис щеше да си играе с шест и половина милиона долара. Видя ми се толкова много, че не си затрудних мозъка с пресмятания на разликите в притеглянето на двете планети. На кого му пукаше за милион повече или по-малко?

Можех да купя тълпи от турски танцьорки.

Бих могъл да купя, ако стигнех дотам, и цял каталог адски преживявания за Хелър. Изхилих се, защото на английски името му звучеше почти като „ад“^[1].

Един не само умен Грис, един не само богат Грис, а надменен, милионер, важна клечка, тлъст котарак Грис беше не просто несъкрушим. Той бе неумолим като съдбата!

— Това да не ви е камион! — изсъска Ске, докато с мъка изравни машината, канеща се да заоре нос надолу.

Защо ли да му обръщам внимание? О, власт, власт, кой казваше, че ти не си сладка? Във въображението ми Хелър — окъсан, смазан, прегладнял, с протегната паничка за подаяния, тръгна насреща ми по улицата и се примоли за четвърт долар, аз издърпах ръкава на шитото ми по поръчка само от вкопчените костеливи пръсти и затръшнах вратата на лимузината си пред обляното в сълзи лице.