Джо Хил
Рога (8)

Осма глава

Когато се върна в предния коридор, той погледна мрежестата врата към верандата и огрения от слънцето свят отвъд нея и си помисли, че трябва да си тръгне, да си тръгне веднага, да се махне оттук, преди да се е натъкнал на още някой, на баща си или брат си. Беше размислил за това да търси Тери, бе решил в края на краищата да го избягва — като се имат предвид нещата, които му каза майка му, Иг реши, че е по-добре да не подлага на изпитание обичта си към всички останали.

Ала не излезе обратно навън през входната врата, а се обърна и се заизкачва по стълбището. Щом е тук, помисли си той, би трябвало да погледне стаята си и да види дали там има нещо, което иска да вземе, като тръгне. Да тръгне закъде? Още не знаеше. Ала не беше сигурен, че някога ще се върне обратно.

Стълбището беше на един век и скърцаше и мрънкаше, докато Иг се изкачваше. И веднага щом го изкачи, една врата от другата страна на коридора, вдясно, се открехна — и баща му подаде главата си от нея. Иг беше виждал това сто пъти преди. Баща му по природа си беше податлив на разсейване и не издържаше някой да се качи по стълбите, без да погледне кой е.

— А! — възкликна той. — Иг. Мислех си, че ти може да си… — Но гласът му заглъхна. Погледът му се откъсна от очите на Иг и се насочи към рогата. Той стоеше там по бял потник и раирани тиранти, с боси крака.

— Само ми кажи — каза Иг. — Сега идва моментът, когато ми казваш нещо ужасно, което си стаявал в себе си. Вероятно нещо за мен. Само го кажи, та да го разкараме.

— Искам да се престоря, че съм бил зает с нещо важно в моето студио, та да не ми се налага да разговарям с теб.

— Е, това не е чак толкова зле.

— Твърде тежко ми е да те виждам.

— Ясно. Току-що минах всичко това с мама.

— Мисля си за Мерин. За това колко добро момиче беше тя. Аз я обичах, знаеш ли, по някакъв начин. И ти завиждах. Никога не съм бил влюбен в никого така, както вие двамата бяхте влюбени един в друг. Със сигурност не и в майка ти — малка курвичка, вманиачена по статуса. Най-ужасната ми грешка. Всичко лошо в моя живот е дошло от брака ми. Но Мерин… Мерин беше най-сладкото мъниче. Не можеше да я чуеш как се смее и да не се усмихнеш. Като се сетя как си я изчукал и си я убил, иде ми да повърна.

— Не съм я убил — възрази Иг с пресъхнала уста.

— И най-лошото — продължи Дерик Периш. — Тя ми беше приятелка и вземаше пример от мен, а аз помогнах ти да отървеш кожата.

Иг се облещи.

— Свърши го онзи тип, дето ръководи щатската съдебна лаборатория, Джийн Лий. Синът му умря от левкемия преди няколко години, но преди да се гътне, аз му помогнах да купи билети за Пол Макартни и уредих Джийн и хлапето му да се срещнат с него зад кулисите, и въобще. След като те арестуваха, Джийн се свърза с мен. Попита ме дали си бил ти и аз казах… казах му… че не мога да му отговоря честно. И два дни по-късно избухна онзи пожар в щатската лаборатория горе в Конкорд. Джийн не беше началник там, той работи извън Манчестър, но винаги съм предполагал…

Иг усети как вътрешностите му се преобръщат. Ако съдебните доказателства, събрани от местопрестъплението, не бяха унищожени, може би щеше да е възможно да се докаже невинността му. Но те бяха изпепелени, както и всяка друга надежда, която Иг таеше в сърцето си, като всичко хубаво в неговия живот. В мигове на параноя той си въобразяваше, че съществува сложен, таен заговор той да бъде съсипан и унищожен. Сега виждаше, че е прав, наистина съществуваше таен фактор, който действаше, само че беше заговор на хора, които са искали да го предпазят.

— Как можа да го направиш? Как можа да проявиш такава глупост? — попита той, задъхан от потрес, който се колебаеше на ръба на омразата.

— Това се питам и аз. Всеки ден. Тъй де, когато светът нападне децата ти с извадени ножове, от тебе се изисква да му застанеш на пътя. Това всеки го разбира. Но това… Това! Мерин все едно също беше мое дете. Десет години тя всеки ден беше у нас. Тя ми имаше доверие. Аз й купувах пуканки в киното, ходех на мачовете й по лакрос и играех крибидж с нея, и тя беше красива и те обичаше, а ти й размаза шибания мозък. Не беше редно да те прикривам, не и заради това. Ти трябваше да влезеш в затвора. Когато те виждам вкъщи, иска ми се да те зашлевя и да смъкна тази кахърна физиономия от тъпото ти лице. Все едно има за какво да тъжиш! Отърва кожата, след като извърши убийство. Буквално. И въвлече в това и мен. Караш ме да се чувствам нечист. Будиш в мен желание да се измия, да се изтъркам с домакинска тел. Кожата ми настръхва, като ми говориш. Как можа да й сториш това? Тя беше един от най-хубавите хора, които някога съм познавал. Тя несъмнено беше най-любимото ми нещо, свързано с теб, да му се не види!

— И на мен — каза Иг.

— Искам да се върна в кабинета си — каза баща му, устата му зееше, дишаше тежко. — Като те видя, и ми се иска да се махна. В кабинета ми. Да отпраша за Вегас. Или за Париж. За където и да е. Иска ми се да замина и никога да не се връщам.

— И наистина си мислиш, че аз съм я убил. Не се ли питаш понякога, дали може би уликите, които си накарал Джийн да изгори, биха могли да ме спасят? Всички тези пъти, когато съм ти казвал, че не съм го направил аз, не ти ли е хрумвало някога, че може би — само може би — аз съм невинен?

Баща му го гледаше втренчено, доста време не можа да отговори. А после каза:

— Не. Съвсем не. Право да си кажа, учудих се, че нищо не си й сторил по-рано. Винаги съм те мислел за смахнато лайненце.