Джо Хил
Рога (21)

Двайсет и първа глава

Иг потегли и се заотдалечава от къщата на родителите си, от потрошеното тяло и разбитата количка на баба си, от Тери и ужасното му признание, без да има никаква представа къде отива. По-скоро знаеше къде няма да отиде: в апартамента на Глена, в града. Не би понесъл да види още едно човешко лице, да чуе още един човешки глас.

Наум той натискаше една врата, за да не се отвори и хвърляше всичките си умствени усилия, за да я подпира, докато двама души я блъскаха от другата страна и се опитваха да се наврат в мислите му — брат му и Лий Турно. Бе нужно да напрегне цялата си воля, за да попречи на натрапниците да нахлуят в последното му убежище, да ги задържи извън ума си. Не знаеше какво ще се случи, когато те се промъкнат най-сетне през онази врата, не беше сигурен как ще постъпи той.

Иг пое по тясното щатско шосе, през огрени от слънцето открити пасища и под дървета, надвесили клони над пътя, през коридори от мъждукащ мрак. Видя количка за пазаруване, прекатурена в крайпътната канавка, и се зачуди как така количките за пазаруване понякога попадаха тук навън, където нямаше нищо. Това идеше да покаже, че никой не знаеше, когато оставяше нещо, как други по-късно щяха да злоупотребят с него. Иг бе изоставил една нощ Мерин Уилямс — бе зарязал най-добрия си приятел на света в пристъп на незрял и самодоволен гняв, и вижте какво се бе случило.

Припомни си как се беше спуснал по пистата „Ивъл Канивъл“ с количката за пазаруване преди десет години и лявата му ръка несъзнателно посегна към носа му, съвсем изкривен там, където беше счупеното. Съзнанието му изхвърли неканения образ на баба му, която лети с количката надолу по дългия склон пред къщата, големите гумени колела подскачат по изровения тревист склон. Запита се какво ли си е счупила, когато най-сетне се вряза в оградата. Вратът, надяваше се. Вира му беше казала, че когато го види, й се иска да умре, и Иг й беше угодил. Харесваше му мисълта, че винаги е бил съзнателен внук. Ако я бе убил, щеше да погледне на това като на добро начало. Но все още му предстоеше много работа.

Стомахът му се сви; той го помисли като симптом на нещастието му, докато не започна и да къркори — и му се наложи да признае пред себе си, че е гладен. Опита се да се сети откъде да вземе храна, като влиза в минимално взаимодействие с хора, и в този миг видя как „Преизподнята“ се изниза вляво от него.

Това беше мястото на тяхната последна вечеря, където той бе прекарал последната си вечер с Мерин. Оттогава не бе влизал там. Съмняваше се, че е добре дошъл. Само тази мисъл вече бе покана. Иг свърна към паркинга.

Беше ранен следобед, ленивият, безвременен период, който следваше обяда и предшестваше времето, когато хората започваха да идват да пийнат след работа. Имаше само няколко паркирани коли — собственост, предположи Иг, на по-сериозните алкохолици. На дъската отпред пишеше:

10 цента крилца и 2 долара будвайзер

В четвъртък дамска вечер, елате ни вижте, момичета

Ра Ра Гидиън Сейнтс

Той слезе от колата и се изправи, слънцето беше зад гърба му и хвърляше триметрова сянка, рисунка с молив върху пръстта, нарисувано с чертички човече с черни рога, кокалените шипове на главата му сочеха червената врата на „Преизподнята“.

 

 

Когато той влезе през вратата, Мерин вече беше там. При все че барът беше препълнен с колежанчета, които гледаха мача, той веднага я забеляза. Тя седеше в тяхното сепаре, обърната с лице към него. Гледката, както винаги — особено когато от много време не се бяха събирали — имаше странно въздействие върху него: напомняше му за собственото му тяло, за голата кожа под дрехите. Не беше я виждал от три седмици и след тази вечер нямаше да я види пак чак до Коледа, но междувременно те можеха да хапнат коктейл от скариди, да пийнат бира и да се позабавляват между хладните, прясно изпрани чаршафи в леглото на Мерин. Бащата и майката на Мерин бяха в техния лагер в Уиниписоки и цялата къща щеше да е на тяхно разположение. При мисълта за онова, което го очакваше след вечеря, устата на Иг пресъхна; част от него съжаляваше, че изобщо ще се занимават с ядене и пиене. Ала друга част от него усещаше необходимостта да не бързат, да се насладят на вечерта.

Не че нямаше за какво да си говорят. Тя се тревожеше, и не се изискваше голяма проницателност, за да се разбере защо. Той заминаваше утре предобед, в единайсет и четирийсет и пет, с „Бритиш Еъруейс“, за да постъпи на работа в Амнести Интърнешънъл и половин година от нея щеше да го разделя океанът. Те никога не се бяха прекарвали толкова дълго време един без друг.

Той винаги познаваше кога тя се тревожи за нещо, знаеше всички признаци. Тя се затваряше в себе си. Приглаждаше разни неща с ръце — салфетки, полата си, неговите вратовръзки, — сякаш като изглаждаше такива маловажни неща, можеше да изглади и пътя към някое бъдеще надеждно пристанище за двама им. Забравяше да се смее и се отнасяше към нещата почти комично сериозно и зряло. Когато я гледаше такава, му ставаше смешно — приличаше му на момиченце, облякло се в дрехите на майка си. Не можеше да приема насериозно нейната сериозност.

Не беше логично тя да се тревожи, при все че Иг знаеше, че тревогата и логиката рядко вървят заедно. Но наистина — той дори не би приел работата в Лондон, ако тя не го бе посъветвала да я приеме, не го бе накарала да я приеме. Мерин нямаше да му позволи да я изпусне, беше го убеждавала безмилостно да отхвърли всякакви резерви. Беше му казала, че няма лошо да се пробва за шест месеца. Ако не му се понравеше, можеше да се прибере у дома. Но нямаше да не му се понрави. Тази работа бе тъкмо онова, с което винаги бе искал да се занимава, работата-мечта, и двамата го знаеха. А ако работата му допаднеше — както и щеше да бъде — и поискаше да остане в Англия, тя щеше да замине при него. Харвард предлагаше трансферна програма с лондонския Имперски колеж, а нейният наставник в Харвард, Шелби Кларк, подбираше участниците; нямаше съмнение, че тя можеше се класира. Можеха да си наемат апартамент в Лондон. Тя щеше да му поднася чай и кифлички по гащички, а след това можеха да се опънат. Иг се нави. Винаги бе смятал думата „гащички“ за хиляда пъти по-секси от „пликчета“. Затова прие работата и го изпратиха в Ню Йорк на триседмично лятно обучение и ориентация. И сега той се върна, а тя приглаждаше разни неща, и това не го изненадваше.

Той тръгна през помещението към нея, през блъскащото се гъмжило от тела. Наведе се над масата да я целуне, преди да се плъзне в сепарето и да седне срещу нея. Тя не вдигна уста към него и той трябваше да се задоволи с бегла целувка по слепоочието.

Пред нея имаше празна чаша от мартини и когато сервитьорката дойде, тя си поръча още едно и й каза да донесе бира за Иг. Той се наслаждаваше на образа й, на плавните очертания на шията й, на тъмното сияние на косата й в приглушената светлина, и отначало просто поддържаше разговора — измърморваше където трябва и я слушаше с половин ухо. Започна да се съсредоточава чак когато Мерин му каза, че би трябвало да гледа на престоя си в Лондон като на почивка от връзката им и дори и тогава си помисли, че тя се опитва да се шегува. Разбра, че тя е сериозна, чак когато стигна до това, че според нея и за двамата щяло да е добре да прекарват време и с други хора.

— Без дрехи — рече Иг.

— Няма да навреди — рече тя и изгълта наведнъж половината си мартини.

По-скоро начинът, по който изгълта питието си, отколкото думите й го накараха да разбере и той замръзна в потрес. Тя пиеше за кураж и вече беше пресушила поне едно питие, а може би и две, преди той да дойде тук.

— Мислиш, че не мога да изтрая няколко месеца? — попита той. Щеше да подхвърли шега за мастурбацията, но докато стигне до кулминацията, се случи нещо странно. Дъхът му секна в гърлото и той не можа да каже нищо повече.

— Ами не искам да се тревожа за това какво ще се случи след няколко месеца. Не знаем как ще се чувстваш ти след няколко месеца. Нито как ще се чувствам аз. Не искам да си мислиш, че си длъжен да се връщаш у дома, само за да бъдем заедно. Или да смяташ, че аз ще се прехвърля там. Хайде да се безпокоим само за онова, което се случва сега. Погледни го така: с колко момичета си бил през целия си живот?

Той се втренчи в нея. Беше виждал този намръщен, прелестен израз на съсредоточаване на лицето й много пъти, но никога преди той не беше го плашил.

— Ти знаеш отговора — каза той.

— Само с мен. А никой не прави така. Никой не прекарва целия си живот с първия човек, с когото е спал. Не и в днешно време. Няма нито един такъв човек на планетата. Трябва да има и други връзки. Поне две-три.

— Така ли го наричаш ти? „Връзки“? Каква проява на вкус!

— Добре, де — каза тя. — Трябва да изчукаш и още няколко души.

Тълпата избухна в ликуващ, одобрителен рев. Някой беше успял да отбележи.

Той възнамеряваше да каже нещо, но устата му бе твърде залепнала и трябваше да отпие от бирата. В чашата беше останала само една глътка. Той не си спомняше кога са донесли бирата, не си и спомняше как я е изпил. Беше затоплена и солена, като глътка от океана. Тя бе изчакала до днес, дванайсет часа преди той да прелети океана, за да му каже това, да му каже…

— Късаш ли с мен? Искаш да скъсаш — и изчака чак досега, за да ми кажеш?

Сервитьорката стоеше до масата им с кошница чипс и скована усмивка.

— Желаете ли да поръчате? — попита тя. — Още нещо за пиене?

— Още едно мартини и още една бира, моля — отвърна Мерин.

— Не искам още една бира — каза Иг и сам не позна надебелелия си, кисел, почти детински глас.

— Тогава и двамата ще пием кий лайм мартини — поръча Мерин.

Сервитьорката се оттегли.

— Какво става, по дяволите? Аз имам самолетен билет, нает апартамент, служба. Очакват ме да бъда там, готов за работа, в понеделник сутринта, и ти ми тръсваш тая гадост. На какъв изход се надяваш тук? Искаш утре да им се обадя и да им кажа „Благодаря ви, че ми възложихте работата, която седемстотин кандидати искаха, но ще трябва да пропусна“? Да не ме подлагаш на проверка, за да видиш какво ценя повече — тебе или работата? Защото ако е това, трябва да знаеш, че е незряло и обидно!

— Не, Иг. Аз искам да заминеш, и искам да…

— Да изчукам някоя друга.

Раменете й подскочиха. Той малко се изненада от самия себе си, не бе очаквал собствения му глас да прозвучи толкова грозно.

Но тя кимна и преглътна.

— Сега или по-късно, но ти бездруго ще го направиш.

На Иг му хрумна безумна мисъл, изказана с гласа на брат му: „Е, тъй е то — можеш да си изживееш живота като сакат или като мухльо.“ Иг не бе сигурен, че Тери някога е казвал подобно нещо, помисли си, че това изречение можеше да е изцяло плод на въображението му, ала все пак то изникна в ума му с яснотата на стих от любима песен, който си е спомнил.

Сервитьорката постави леко мартинито пред Иг, той го вдигна към устата си и изгълта една трета от чашата на един дъх. Никога преди не беше пил мартини и захарният му, суров изгарящ вкус го изненада. Той бавно се спусна по гърлото му и изпълни дробовете му. Гърдите му бяха пещ, по лицето му изби пот. Ръката му се вдигна към гърлото, напипа възела на вратовръзката. Той започна да се мъчи да го охлаби. Защо ли беше сложил риза с копчета? Щеше да се изпържи в нея. Беше същински ад.

— Винаги ще се дразниш, като се чудиш какво си изпуснал — продължи Мерин. — Такива са си мъжете. Просто подхождам практично. Няма да чакам да се омъжа за теб, та да се боря с твоята връзка на средна възраст с бавачката. Няма да бъда причина за твоите съжаления.

Той се бореше да запази търпение, да възстанови тона на спокойствие, на добро настроение. Спокойствие можеше да постигне, добро настроение — не.

— Не ми разправяй какво мислят другите мъже. Аз знам какво искам. Искам онзи живот, за който сме бленували през последните години, колкото там са на брой. Колко пъти сме обсъждали как да кръстим децата? Мислиш ли, че всичко това са били глупости?

— Мисля, че това е част от проблема. Ти живееш така, сякаш вече имаме деца, все едно вече сме женени. Но нямаме, и не сме. За тебе децата вече съществуват, защото живееш в мислите си, не в този свят. Аз не съм убедена, че изобщо някога съм искала деца.

Иг дръпна вратовръзката от врата си и я захвърли на масата. В момента не можеше да понесе нищо да се обвива около врата му.

— Можеше да ме преметнеш. Последните осем хиляди пъти, когато сме го обсъждали, говореше като увлечена от идеята.

— Не знам от какво съм увлечена. Не съм имала шанс да се отърва от теб и да помисля за собствения си живот, откакто сме се срещнали. Не съм имала един-единствен ден…

— Значи аз те задушавам? Това ли ми казваш? Пълни дивотии!

Тя извърна лице от него и впери безизразен поглед в пространството, искаше гневът му да се уталожи. Той вдъхна продължително, със свистене, каза си да не крещи и опита отново:

— Спомняш ли си онзи ден в къщата на дървото? — попита той. — Къщата на дървото, която така и не успяхме да намерим отново, мястото с белите пердета? Ти каза, че това не се случва с обикновените двойки. Каза, че ние сме различни. Каза, че нашата любов е белязана като неповторима, че на двама души дори на един милион не се дава онова, което е дадено на нас. Каза, че сме родени един за друг. Каза, че не можем да пренебрегнем знаците.

— Не беше знак. Беше само следобедно чукане в чужда къща.

Иг бавно завъртя глава на две страни. Да разговаря сега с нея беше като да размахва ръце срещу връхлитащо ято стършели. Полза никаква и те жилят — ала не можеше да се възпре.

— Не помниш ли, че я търсихме? Търсихме цяло лято и така и не я намерихме повече? И ти каза, че била въображаема къща на дървото?

— Така казах, за да престанем да я търсим. Точно за това говоря, Иг. Ти и твоето магическо мислене. Едно чукане не може да е просто чукане, то винаги трябва да е трансцендентално преживяване, променящо живота. Това е потискащо и смахнато, и ми омръзна да се преструвам, че е нормално. Я се чуй какво говориш! Защо изобщо говорим за някаква си къща на дървото, ебаси?

— Призлява ми от приказките ти — каза Иг.

— Не ти харесват ли? Не ти харесва да ме слушаш как говоря за чукане? Разваля ли ти представата за мен? Ти не искаш истински човек. Ти искаш свето видение, на което да блъскаш чекии.

— Вие май още не сте решили — обади се сервитьорката, отново застанала до масата им.

— Още две — поръча Иг, и тя си отиде.

Гледаха се. Иг се беше вкопчил в масата и изпитваше опасното желание да я преобърне.

— Когато се запознахме, бяхме деца — каза тя. — Позволихме това да се задълбочи много повече, отколкото трябва да е една ученическа любов. Ако прекараме известно време и с други хора, това ще постави връзката ни в перспектива. Можем по-късно да започнем отново и да видим дали можем да се обичаме и като зрели хора така, както сме се обичали като деца. Не зная. След като мине някакво време, може би ще можем отново да разгледаме какво можем да предложим един на друг.

— Какво можем да предложим един на друг? — повтори Иг. — Говориш като кредитен инспектор.

Тя търкаше шията си с ръка, сега гледаше нещастно — и тогава Иг забеляза, че не носи кръстчето. Зачуди се дали това крие някакъв смисъл. Кръстчето беше като годежен пръстен много преди някой от тях изобщо да е подлагал на обсъждане идеята да останат заедно цял живот. Той наистина не можеше да си спомни да я е виждал без него — мисъл, която изпълни гърдите му с болезнен хлад.

— И какво, избрала ли си си вече някого? — попита Иг. — Някого, когото искаш да изчукаш в името на поставянето на нашата връзка в перспектива?

— Аз не мисля за това така. Просто…

— Така мислиш! Заради това е цялата тази работа, ти сама го каза. Трябва да чукаме други хора.

Тя зяпна, после затвори уста, отвори я пак.

— Да. Сигурно, Иг. Сигурно и то трябва да е част от него. Искам да кажа, и аз трябва да спя с други хора. Иначе ти сигурно ще заминеш там и ще живееш като монах. Ще ти е по-лесно да продължиш нататък, ако знаеш, че аз вече съм го направила.

— Значи има някой.

— Има някой, с когото аз… излязох. Веднъж или два пъти.

— Докато съм бил в Ню Йорк — не беше въпрос, а констатация. — С кого?

— Никога не си го виждал. Няма значение.

— Все пак искам да знам.

— Не е важно. Аз няма да те разпитвам какво правиш в Лондон.

— И кого оправям — додаде той.

— Да. Както и да е. Не искам да знам.

— Но аз искам. Кога се случи това?

— Кое кога се е случило?

— Кога започна да се виждаш с онзи? Миналата седмица? Какво му каза? Каза ли, че нещата ще трябва да почакат, докато замина за Лондон? И те почакаха ли?

Тя разтвори устни съвсем леко, за да отговори, и той забеляза нещо в погледа й, нещо дребно и страшно, заля го пареща горещина и той разбра нещо, което не искаше да знае. Разбра, че тя цяло лято е подготвяла този момент, още откакто започна да го навива да приеме работата.

— Докъде се е стигнало? Изчука ли го вече?

Тя поклати глава, но той не можеше да каже дали отрича, или отказва да отговори на въпроса. Тя примигаше, за да спре напиращите сълзи. Той не знаеше кога е започнало това. Учудващо бе, че не усеща порив да я утеши. Беше в хватката на нещо, което не разбираше, извратена смесица от гняв и възбуда. Част от него се изненадваше от откритието, че е приятно да са постъпили несправедливо с теб, че има оправдание да я нарани. Да види доколко може да я накаже. Той искаше да я одере жива с въпросите си. И в същото време в съзнанието му започнаха да възникват образи: Мерин на колене, омотана в чаршафи, полузатворените венециански щори хвърлят ивици ярка светлина по тялото й, някой друг посяга към голите й бедра. Мисълта еднакво го възбуждаше и го отвращаваше.

— Иг — каза тя тихо. — Моля те.

— Стига си ме молила. Има неща, които не ми казваш. Неща, които аз трябва да знам. Трябва да знам изчукала ли си го вече. Кажи ми, че вече си го изчукала.

— Не съм.

— Добре. Той идвал ли е там? В твоя апартамент, докато се обаждах от Ню Йорк? Седнал там, наврял ръка под полата ти?

— Не. Обядвахме заедно, Иг. Това бе всичко. Разговаряме от време на време. Главно за училище.

— Мислиш ли някога за него, докато аз те чукам?

— Господи, не. Защо изобщо ме питаш?

— Защото искам да знам всичко. Искам да знам всяко малко гадно нещичко, което не ми казваш, всяка мръсна тайна.

— Защо?

— Защото така по-лесно ще те намразя — отвърна Иг.

Сервитьорката стоеше вдървено до масата, замръзнала, докато им поднасяше новите питиета.

— К’во зяпаш, ебаси? — сопна й се Иг, тя залитна и отстъпи крачка назад.

Сервитьорката не бе единствената, която ги гледаше. По другите маси, наредени около тяхната, се обръщаха глави. Неколцина зяпачи ги гледаха сериозно, а други, главно по-млади двойки, ги наблюдаваха весело, със светнали очи, и едва сдържаха смеха си. Нищо не беше толкова забавно като шумна публична раздяла.

Когато Иг отново погледна Мерин, тя се беше изправила зад стола си. Държеше в ръце вратовръзката му. Беше я вдигнала, когато той я захвърли, и оттогава неспокойно я сгъваше и разглаждаше.

— Какво правиш? — попита той и я хвана за рамото, когато тя се опита да се промъкне покрай него. Тя се блъсна в масата. Беше пияна. И двамата бяха пияни.

— Иг — каза тя. — Ръката ми.

Едва тогава той се усети колко силно стиска рамото й, пръстите му се забиваха с такава сила, че напипваше костта. Нужно му бе съзнателно усилие да отпусне хватката.

— Не бягам — каза тя. — Искам една минутка, да се избърша — тя посочи лицето си.

— Не сме приключили с разговора. Много неща не ми казваш.

— Ако има неща, които не искам да ти кажа — рече тя — то не е от злоба. Просто не искам да гледам как страдаш, Иг.

— Късно е.

— Защото те обичам.

— Не ти вярвам.

Каза го, за да я нарани — той не знаеше честно дали й вярва или не, и го обзе див изблик на възбуда, щом забеляза, че е успял. Очите й се изпълниха с блестящи сълзи, тя залитна и отново се подпря с ръка на масата.

— И да съм криела неща от теб, то е било, за да те предпазя. Знам колко добър човек си. Ти заслужаваш повече от онова, което получи, след като се хвана с мен.

— Най-сетне — рече той. — Нещо, за което и двамата сме съгласни. Аз заслужавам повече.

Тя го изчака да каже още нещо, но той не можеше, пак се задъхваше. Тя се обърна и тръгна през тълпата към дамската тоалетна. Той допи мартинито си, докато я следеше как се отдалечава. Тя изглеждаше добре с бялата си блуза и перленосива пола, и Иг забеляза как няколко колежанчета се обърнаха след нея, а после един от тях каза нещо и другите се засмяха.

Иг чувстваше кръвта си гъста и бавна, усещаше как тя пулсира тежко в слепоочията му. Не усещаше присъствието на застаналия до масата мъж и не го чу да казва „Господине…“, не го забеляза, докато мъжът не се наведе да го погледне в очите. Беше с телосложение на културист, раменете му изпъваха спортната бяла тениска. Малки сини очички надничаха изпод костената канара на челото.

— Господине — повтори той. — Ще ви помолим със съпругата ви да си тръгнете. Не можем да позволим да обиждате персонала.

— Тя не ми е съпруга. Просто една, дето я чуках.

Здравенякът — барман? бияч? — продължи:

— Нямам нужда да ми хвърлят подобни изрази в очите. Отнесете си ги другаде.

Иг стана, извади портфейла си и остави две двайсетачки на масата, преди да се отправи към вратата. Щом тръгна, усети как го обзема чувство за справедливост. „Зарежи я“ — ето какво си помисли. Докато седеше срещу нея, му се искаше да изтръгва тайни от нея и междувременно да й причини колкото се може повече неприятни чувства. Но сега, когато тя не му беше пред очите и можеше да си поеме дъх, той реши, че ще е грешка да й даде още време да се оправдава за онова, което бе решила да му причини. Не искаше да остане и да й даде шанс да разводни омразата му със сълзи и още приказки за това как го обичала. Той не искаше да разбира, не искаше и да й съчувства.

Тя щеше да се върне и да завари масата празна. Отсъствието му щеше да каже повече, отколкото би могъл да се надява да изрече, ако остане. Нямаше значение, че трябваше да я откара. Голяма беше, можеше да си викне такси. Не твърдеше ли тя, че в това е целият смисъл той да чука някоя друга, докато е далече в Англия? Да се утвърди, според добрите й намерения, като зрял човек?

Никога през целия си живот не се беше чувствал толкова сигурен, че постъпва както трябва, и докато вървеше към вратата, чуваше как се надигат аплодисменти, приглушено тропане на крака и пляскане на ръце, който се усилваше все повече и все повече, докато той най-сетне отвори вратата и погледна навън, където се изливаше порой с гръмотевици.

Докато стигне до колата, дрехите му станаха вир-вода. Даде на заден още преди фаровете да светнат. Пусна чистачките на пълна мощност и те зашибаха дъжда, но натрупалата се вода потече по предното стъкло като река и изкриви изгледа. Чу трясък, огледа се назад и видя, че се е блъснал в телефонен стълб.

Нямаше да слезе и да огледа щетите. Дори не му мина през ум. Ала преди да завърти и излезе на магистралата, погледна през страничния прозорец и през капките вода по стъклото я видя, застанала на три метра от него, обгърнала се с ръце в дъжда, косата й висеше на мокри кичури. Тя гледаше нещастно към паркинга и към него, но не му махна да спре, да изчака, да се върне. Иг натисна газта и потегли.

Светът зад стъклото се размазваше — импресионистична мацаница от зелени и черни оттенъци. В късния следобед температурата се беше покачила до цели трийсет и седем градуса, гонеше четирийсет. Климатикът беше пуснат силно и Иг го бе оставил цял ден да работи така. Седеше, облъхван от мраз, и смътно осъзнаваше, че трепери в мокрите си дрехи.

Чувствата го заливаха на вълни и на издишване я мразеше и искаше да й го каже и да види по изражението й, как тя го осъзнава. На вдишване усещаше как го пробожда ужасно угризение, че е заминал и я е зарязал на дъжда, и му се искаше да се върне и да й каже тихо да се качва в колата. Представяше си я как все още стои на дъжда и го чака. Вдигна очи към огледалото за обратно виждане, сякаш можеше да я види там, назад, но, разбира се, „Преизподнята“ вече беше останала на близо километър зад него. Вместо това видя, че полицейска кола го следва по петите, черна патрулка с лампи на покрива.

Той погледна спидометъра и откри, че кара с почти сто при ограничение шейсет. Бедрата му вече трепереха с почти болезнена сила. Той отпусна газта с разтуптяно сърце и когато видя затвореното и заковано с дъски заведение на „Дънкин Донътс“ отдясно на пътя, отби.

Гремлинът продължаваше да се носи шеметно и гумите изровиха пръстта и разхвърляха камъни. В страничното огледало видя как патрулката отмина. Само че изобщо не беше патрулка, а просто черен джип с багажник на покрива.

Седеше и трепереше зад волана и чакаше разтупканото му сърце да се поуспокои. След малко реши, че ще е грешка да продължи в такова време толкова пиян. Щеше да изчака дъждът да спре; той вече отслабваше. Следващата му мисъл беше, че Мерин може да се опита да му се обади у дома, за да се увери, че се е прибрал благополучно, и щеше да е доволен майка му да каже: „Не, Мерин, още го няма. Всичко наред ли е?“

После се сети за мобилния си телефон. Мерин сигурно щеше първо да го потърси на него. Извади го от джоба си, изключи го и го захвърли на пода, под пътническата седалка. Не се и съмняваше, че тя ще позвъни, и идеята да си въобрази, че нещо му се е случило, че е преживял злополука или, в нещастието си, нарочно се е забил с колата в някое дърво, си я биваше.

Следващото нещо беше да престане да трепери. Той спусна облегалката си, спря мотора, взе едно яке от задната седалка и зави с него краката си. Заслуша се в дъжда, който барабанеше все по-бавно по покрива на гремлина — енергията на бурята вече се беше изразходила. Затвори очи и се отпусна, заслушан в плътния, кънтящ ритъм на пороя, и не ги отвори чак до седем сутринта, когато слънчевите лъчи се показаха между дърветата.

Прибра се бързо, мушна се под душа, облече се, събра си багажа. Не така смяташе да напусне града. Майка му, баща му и Вира закусваха заедно в кухнята и родителите му като че се развеселиха, като го видяха как търчи наоколо, ошашкан и неорганизиран. Не го попитаха къде е бил цяла нощ. Мислеха си, че знаят. Иг нямаше нито куража, нито време да им разкаже истината за случилото се. По лицето на майка му играеше лукава усмивчица и той предпочете да я остави да се усмихва, вместо да се поболява заради него.

Тери си беше у дома — „Оранжерията“ беше в лятна ваканция — и беше обещал на Иг да го закара до летище Логан, но още не беше станал. Вира каза, че цяла нощ бил навън със старата тайфа и не се прибрал чак до след изгрев-слънце. Вира чула как колата спира и погледнала навън тъкмо навреме да види как Тери повръща в двора.

— Жалко, че е у дома, а не там, в Ел Ей — каза баба му. — Папараците изтърваха страшна снимка. Голямата ТВ звезда връща вечерята си в розовите храсти. Това си е направо за списание „Пийпъл“. Дори не беше облечен със същите дрехи, с които излезе.

Лидия Периш погледна не толкова весело и зачовърка неспокойно грейпфрута си.

Бащата на Иг се отпусна на стола и се загледа в лицето на сина си.

— Добре ли си, Иг? Изглеждаш така, сякаш си прихванал нещо.

— Аз бих казала, че не само Терънс добре се е подредил снощи — заяви Вира.

— Можеш ли да караш? Аз мога да се облека за десет минути — предложи Дерик. — Аз да те закарам.

— Стой си и си закусвай. По-добре е да тръгвам сега, преди да е станало късно. Кажи на Тери, че се надявам никой да не е умрял, и че утре ще му се обадя от Англия.

Иг целуна всички и им каза, че ги обича, и излезе навън в хладната утрин; росата блестеше по тревата. Измина стотината километра до летище Логан за четирийсет и пет минути. Не видя никакви коли до последните няколко километра, когато беше подминал пистата Съфък Даун и минаваше покрай един висок хълм с хилядаметров кръст на върха му. Известно време се влачи зад колона от камиони в сянката на този кръст. Навсякъде другаде беше лято, но там, в плътния мрак, който кръстът хвърляше напреки на шосето, беше късна есен и той зъзна за кратко. Хрумна му странната, объркана мисъл, че той се нарича Кръстът на Дон Орсило, но нямаше как да е прав. Дон Орсило беше коментаторът на „Ред Сокс“.

Пътищата бяха чисти, но терминалът на „Бритиш Еъруейс“ гъмжеше от хора, а билетът на Иг беше туристическа класа. Дълго време чака на опашка. Зоната за чекиране бе изпълнена от ехтящи гласове и острото тракане на високи токчета, отекващи по мраморния под, и неразгадаемите съобщения по високоговорителите. Беше чекирал багажа си и чакаше на следващата опашка, за да мине на проверка, когато усети как хората се отдръпват встрани и правят път на отряд полицаи с бронежилетки и каски, въоръжени с щурмови пушки M16, устремени към него. Единият правеше жестове с ръка и сочеше към опашката.

Когато Иг им обърна гръб, видя и други полицаи да идват от отсрещната посока. Приближаваха се и от двете страни. Иг се зачуди дали ще извадят някого от опашката. Някой от чакащите за проверка трябва да е изникнал в списъка със заплахи на Големия брат. Иг врътна глава и се огледа през рамо към полицаите, приближаващи отзад. Те вървяха, насочили дулата на пушките си към пода и спуснати пред очите предпазители на каските. Взираха се с прикрити очи към неговата част на опашката. Пушките бяха страшни, но не толкова страшни, колкото мъртвешките им, унили лица.

Имаше и още едно нещо, което забеляза, най-смешното от всичко. Командващият офицер, онзи, който ръкомахаше, за да нареди на хората си да се разпръснат, да покрият изходите… От време на време Иг оставаше с налудничавото впечатление, че мъжът сочи него.