Джо Хил
Рога (7)

Седма глава

Нищо не му оставаше, освен да си отиде у дома и да се види с родителите си. Той насочи колата към къщата им и подкара.

Тишината в колата го изнервяше. Опита се да слуша радио, но то му опъваше нервите, беше по-лошо от тишината. Родителите му живееха на петнайсет минути извън града, което му даваше твърде много време да размишлява. Не се беше чувствал толкова несигурен какво да очаква от тях от нощта, която бе прекарал в затвора, където го бяха довели на разпит за изнасилването и убийството на Мерин.

Детективът, мъж на име Картър, бе започнал разпита с това, че плъзна нейна снимка по масата помежду им. По-късно, когато остана сам в килията си, тази снимка очакваше Иг всеки път, щом затвори очи. Мерин беше бяла на фона на кафявите листа, лежеше по гръб със събрани крака и ръце до тялото, с разпилени коси. Лицето й беше по-тъмно от земята, устата й — пълна с листа, и тъмна засъхнала струйка кръв се спускаше оттам, където започваше косата, надолу по бузата й, и очертаваше скулата. Все още беше с неговата вратовръзка, широката й ивица скромно прикриваше лявата й гърда. Не можеше да изпъди този образ от мислите си. Той му лазеше по нервите, дразнеше свиващия му се от спазми стомах, докато в един момент — кой знае кога, в килията му нямаше часовник — той се строполи на колене пред тоалетната чиния от неръждаема стомана и повърна.

Страхуваше се да види майка си на следващия ден. Това беше най-ужасната нощ в живота му и си мислеше, че и в нейния — също. Никога не беше загазвал за нищо. Тя нямаше да може да мигне, и той си я представяше как седи будна в кухнята, по нощница, с чаша студен билков чай, със зачервени очи и восъчно бледа. И баща му също нямаше да заспи, щеше да седи буден, за да е с нея. Зачуди се дали баща му щеше да седи до нея тихо, и двамата уплашени и замрели, и нищо не им остава, освен да чакат, или Дерик Периш ще е възбуден и сприхав, ще крачи из кухнята и ще й обяснява какво ще правят и как ще оправят всичко, и върху кого щеше да се стовари като чувал шибани сгурийни блокчета.

Иг беше решен да не заплаче, когато види майка си, и не заплака. Тя — също. Майка му се беше гримирала като за обяд с университетското настоятелство, а слабото й, тясно лице беше будно и спокойно. Баща му беше този, който изглеждаше сякаш е плакал. На Дерик му беше трудно да фокусира погледа си. Дъхът му миришеше на лошо.

— Не говори с никого, освен с адвоката си — каза майка му. Това беше първото, което изскочи от устата й. — Нищо не признавай.

Баща му го повтори — „Нищо не признавай“, прегърна го и се разрида. После, между хълцанията, Дерик издърдори: „Не ме интересува какво се е случило“ и тогава Иг разбра, че те бяха убедени, че той го е извършил. Тъкмо тази мисъл изобщо не му бе хрумвала. Дори и да беше го извършил — дори и да го бяха спипали на местопрестъплението, — Иг мислеше, че родителите му щяха да вярват в неговата невинност.

По-късно същия следобед Иг излезе от полицейския участък в Гидиън — очите го боляха от силната, режеща октомврийска светлина. Не повдигнаха обвинения срещу него. Така и не ги повдигнаха. И така и не го признаха за невинен. И до днес го смятаха за „заинтересовано лице“.

Имаше събрани улики от местопрестъплението, може би ДНК — Иг не беше сигурен, защото полицията не издаваше подробностите, — и той вярваше с цялата си душа, че след като веднъж ги подложат на анализ, той щеше да бъде публично оневинен за всички неправди. Но в щатската лаборатория Конкорд избухна пожар и пробите, взети около трупа на Мерин, бяха унищожени. Тази новина посече Иг. Трудно беше да не изпадне в суеверие, да не повярва, че срещу него са се надигнали тъмни сили. Късметът му беше отровен. Единственото оцеляло съдебно доказателство беше отпечатъкът от нечии гуми „Гудиър“. Гремлинът на Иг беше с „Мишлен“. Но това по никакъв начин не беше решително, и макар и да нямаше необорими доказателства, че Иг е извършил престъплението, нямаше и какво да го свали от куката. Алибито му — че е прекарал нощта сам и пиян до несвяст в колата си зад изоставено заведение „Дънкин Донътс“ някъде сред нищото — звучеше като отчаяна и съшита с бели конци лъжа, дори и на самия него.

През онези първи месеци, след като се върна у дома, за Иг се грижеха и го обслужваха, сякаш отново беше дете, което лежеше болно от грип у дома, и родителите му възнамеряваха да го изцерят от болестта, като му даваха супа и книги. Те се промъкваха в собствения си дом, сякаш уплашени, че суетенето и шумовете на тяхното ежедневие може да го нервират. Любопитно беше, че проявяват такава загриженост за него, когато си мислеха, че той е способен да постъпи така ужасно с едно момиче, което и те обичаха.

Но след като делото срещу него се разпадна и непосредствената заплаха от обвинение отмина, родителите му се отдалечиха от него и се затвориха в себе си. Те го обичаха и бяха готови да влязат в бой заради него, когато изглеждаше, че ще го съдят за убийство, но като че си отдъхнаха, като му видяха гърба, веднага щом разбраха, че няма да влезе в затвора.

Той живя с тях девет месеца, но не му се наложи да мисли дълго, когато Глена го попита дали иска да си поделят наема. След като се изнесе, той се виждаше с родителите си само като им дойде на гости в къщата. Не се срещаха да обядват в града, нито ходеха на кино или на пазар; и те никога не идваха в апартамента. Понякога, когато Иг се отбиеше у тях, той откриваше, че баща му е заминал за Франция на джаз фестивал или за Ел Ей, за да работи върху музика за филм. Никога не знаеше предварително плановете на баща си, а баща му не се обаждаше да му каже, че ще заминава.

Иг си бъбреше безобидно на верандата с майка си, без да обсъждат нищо важно. Когато Мерин умря, му предстоеше да замине на работа в Англия, но случилото се бе извадило от релси тази част от живота му. Той казваше на майка си, че ще продължи своето учение, че ще кандидатства в Браун и в Колумбийския университет. И наистина, молбите за кандидатстване седяха върху микровълновата печка в апартамента на Глена. Едната беше използвана за хартиена подложка за парче пица, а по другата имаше тъмнокафяви полумесеци от дъното на кафена чаша. Майка му с готовност се включваше в играта, насърчаваше и одобряваше, без да задава неудобни уточняващи въпроси като например дали някога щеше да отиде в тези училища на събеседване, дали не мисли да си намери работа, докато чака известието от приемния отдел. Никой от тях не искаше да разклаща крехката илюзия, че нещата се връщат към нормалното, че за Иг всичко все още можеше да се оправи, че животът му ще започне отново.

По време на случайните си гостувания у дома той успяваше да се отпусне само с Вира, баба му, която живееше с тях. Не беше убеден, че тя изобщо помни, че някога са го арестували за сексуално убийство. През повечето време тя беше на инвалидна количка — последица от заменяне на тазова става с изкуствена, което необяснимо защо не беше подобрило състоянието й, и Иг я извеждаше на разходки по чакъления път, през гората на север от къщата на родителите му до изгледа към Лицето на кралицата, висока скала, от която скачаха делтапланеристи. През топлите ветровити дни през юли можеше да има петима-шестима, яздещи въздушните течения нагоре, далечни хвърчила в тропически цветове, които лъкатушеха и подскачаха из небето. Когато Иг беше с баба си и двамата гледаха как делтапланеристите предизвикват ветровете и скачат от Лицето на кралицата, той се чувстваше почти човекът, който беше, когато Мерин беше жива, човек, който с радост вършеше неща за другите, който се радваше на аромата на откритото пространство.

Докато изкачваше с колата хълма към къщата, той видя Вира в предния двор, седнала на количката, с кана леден чай на масичката до нея. Главата й беше извита под изкривен ъгъл; тя спеше, беше задрямала на слънцето. Майката на Иг може би беше поседяла с нея навън — на тревата беше постлано омачкано карирано одеяло. Слънцето огряваше каната с леден чай и превръщаше ръба й в бляскав обръч, в сребърен ореол. По-мирна сцена не можеше да има, но щом Иг спря колата, го сви стомахът. Също като пред църквата. Сега, когато беше пристигнал, не му се слизаше от колата. Ужасяваше се да види хората, които бе дошъл да види.

Той слезе. Нищо друго не му оставаше.

Черен мерцедес, който му беше непознат, беше паркиран отстрани на автомобилната алея; номерът му беше от Аламо. Колата под наем на Тери. Иг му беше предложил да го посрещне на летището, но Тери каза, че нямало смисъл, щял да пристигне късно и искал да има кола на свое разположение, и че можели да се видят на другия ден. И вместо това Иг беше излязъл с Глена и се беше оказал, сам и пиян, край старата леярна.

От всички в семейството Иг най-малко се страхуваше да види Тери. Каквото и да имаше Тери да признава, каквито и тайни подтици и срамове да криеше, Иг беше готов да му прости. Дължеше му го. Може би на някакво ниво тъкмо Терънс бе този, когото бе дошъл да види. Когато Иг беше загазил както никога в живота си, Тери всеки ден твърдеше по вестниците, че делото срещу него е скалъпено, пълна глупост, заявяваше, че брат му не е способен да нарани някого, когото обича. Иг мислеше, че ако някой би намерил сили сега да му помогне, то това щеше да е Тери.

Иг закрачи по тревата към Вира. Майка му я беше оставила обърната с лице към дългия тревист склон, който се спускаше надолу от старата дървена ограда подножието на хълма. Ухото на Вира лежеше на рамото й, очите й бяха затворени, а дъхът й тихо свистеше. Като я видя да си почива така, той почувства как напрежението го поотпуска. Нямаше да му се наложи да разговаря с нея, поне, нямаше да му се наложи да я чуе как издърдорва тайните си и най-ужасяващите си пориви. Все беше нещо. Той се взря в слабото й, уморено, набръчкано лице, почти му прилошаваше от нежност към нея, към утрините, които бяха прекарали заедно с чай и курабийки с фъстъчено масло и телевизионното шоу „Точната цена“. Косата й беше прихваната на тила, но се измъкваше от фибите и дълги кичури с цвета на лунно сияние блуждаеха около бузите й. Той нежно положи длан върху нейната — за миг забрави до какво можеше да доведе едно докосване.

Баба му, научи той тогава, изобщо нямаше болки в хълбока, но обичаше хората да я возят насам-натам с количката и да търчат да й прислужват. Беше на осемдесет години и й се полагаха разни неща. Особено много обичаше да командва дъщеря си, дето си мислеше, че лайната й не миришат, защото е толкова богата, че може да се бърше с двайсетдоларови банкноти, жена на голямата вехта знаменитост и майка на шарлатанин от шоубизнеса и на извратен сексуален убиец. Макар и Вира да предполагаше, че това е по-добре от предишното дередже на Лидия, евтина проститутка, извадила късмета да вкара в капана един от клиентите си, дребна знаменитост със сантиментална жилка. За Вира все още беше изненада, че дъщеря й беше спечелила от годините, прекарани във Вегас, съпруг и кесия, пълна с кредитни карти, а не десет години в затвора и нелечима венерическа болест. Вира тайничко бе убедена, че Иг знае каква е била майка му — евтина курва — и че това е довело до патологична омраза към жените и е действителната причина той да изнасили и убие Мерин Уилямс. Тези работи винаги бяха толкова фройдистки. И, разбира се, момичето на Уилямс винаги си е било малка игрива златотърсачка, въртеше си опашчицата под носа на момчето още от първия ден, търсеше си пръстен и парите на семейството на Иг. С нейните къси поли и впити блузки и Мерин Уилямс не беше нищо повече от една курвичка, по мнението на Вира.

Иг пусна китката й, все едно беше гола жица, от която неочаквано го беше ударил ток, извика, залитна назад и се препъна. Баба му се размърда на количката и отвори едното си око.

— А — възкликна тя. — Ти ли си.

— Извинявай. Не исках да те будя.

— Де да не беше. Исках да спя. Бях по-щастлива, докато спях. Мислиш ли, че съм искала да видя теб?

Иг усети хлад да се промъква в гърдите му. Баба му извърна очи от него.

— Като те погледна, и ми се иска да съм мъртва.

— Нима? — попита той.

— Не мога да се виждам с никоя от приятелките си. Не мога да ида на църква. Всички ме зяпат. Всички знаят какво си сторил. Иска ми се да умра заради това. И после ти се домъкваш тук да ме водиш на разходки. Мразя да ме извеждаш на разходка и хората да ни виждат заедно. Ти не знаеш колко ми е трудно да се преструвам, че не те мразя. Винаги съм смятала, че ти нещо не си наред. Пискливото ти дишане, след като си тичал донякъде. Винаги дишаше през устата, като куче, особено покрай хубави момичета. И загряваше бавно. Толкова по-бавно от брат си. Опитах се да го кажа на Лидия. Не знам колко пъти й казвах, че не си наред. Тя не щеше да слуша, и виж сега какво стана. Всички трябва да живеем с това.

Тя затули очи с длан, брадичката й трепереше. Когато Иг се отдалечи през двора, я чу, че се разплака.

Той пресече откритата веранда и влезе през отворената врата в пещерния мрак на антрето. Въртеше му се мисълта да се качи в старата си спалня и да полегне. Усещаше, че ще е добре да поостане насаме със себе си в сумрачната хладина, заобиколен от концертните си плакати и книгите от детството. Но когато преминаваше покрай кабинета на майка си, чу шумоленето на хартии и механично зави нататък да я види какво прави.

Майка му се беше навела над бюрото си и прелистваше наръч листове, като от време на време изваждаше по някой и го слагаше в меката си кожена чанта. Баща му я беше срещнал, когато тя танцуваше във Вегас, и тя все още имаше дупе на шоугърла. В ума на Иг отново изникна видяното в мислите на Вира, тайното убеждение на баба му, че Лидия е била курва на курвите, и също тъй бързо той го отхвърли като сенилна фантазия. Майка му беше член на щатския съвет по изкуствата на Ню Хемпшир и четеше руски романи, а дори и докато е била шоугърла, е носела поне щраусови пера.

Когато Лидия видя Иг да я гледа втренчено от вратата, чантата й падна от коляното. Тя я улови, но вече беше късно. Листовете се пръснаха и се разсипаха по пода. Няколко паднаха долу, като се люшкаха ту насам, ту натам, безцелно и без да бързат, като снежинки, и Иг пак се сети за делтапланерите. И хора скачаха от Лицето на кралицата. Беше любимо място за самоубийства. Може би след това щеше да подкара нататък.

— Иги — каза тя. — Не знаех, че ще идваш.

— Знам. Обикалях насам, обикалях… Не знаех къде другаде да отида. Прекарах адска сутрин.

— О, миличък — каза тя, сбърчила чело състрадателно. Толкова отдавна беше виждал състрадателен поглед, и имаше такава силна нужда от съчувствие, че от този поглед се разтрепери, почувства се почти омаломощен.

— Случи ми се нещо ужасно, мамо — каза той с треперлив глас. За първи път от сутринта почувства, че му иде да се разплаче.

— О, миличък — повтори тя. — Защо не можа да идеш някъде другаде?

— Моля?

— Не ща да слушам повече за твоите проблеми.

Смъденето в дъната на очите му започна да отслабва, поривът да се разплаче утихна също толкова бързо, колкото се бе появил. Рогата му туптяха с нежна, мъчителна болка, не съвсем неприятна.

— Обаче съм загазил.

— Не искам да слушам това. Не ми трябва да знам. — Тя клекна на пода и започна да събира листовете и да ги слага в чантата.

— Майко — каза той.

— Когато говориш, ми се припява! — кресна тя, пусна чантата и запуши уши с длани. — Лалала-ла-ла-ла! Когато говориш, не ща да те слушам! Иска ми се да спра да дишам, докато не си тръгнеш.

Тя жадно глътна въздух и задържа дъха си, издула бузи.

Той влезе в стаята, отиде при нея и коленичи пред нея така, че да не може да не го гледа. Тя клечеше, запушила уши с ръце и стиснала здраво устни. Той взе чантата й и започна да прибира листовете в нея.

— Така ли се чувстваш винаги, като ме виждаш?

Тя закима яростно със светнал, втренчен поглед.

— Да не се задушиш, мамо.

Майка му се втренчи в него малко по-дълго, после отвори уста и вдиша дълбоко, със свистене. Гледаше го как прибира листовете в чантата й.

Когато заговори, гласът й бе тънък, писклив и говореше припряно, думите се застъпваха една с друга:

— Искам да ти напиша писмо много хубаво писмо с много хубав почерк на специалната ми хартия за писма за да ти кажа колко те обичаме с татко и колко съжаляваме че не си щастлив и колко по-хубаво ще е за всички ако просто заминеш.

Той прибра последния от листовете й в чантата и клекна, като я придържаше на коленете си.

— Къде да замина?

— Не искаше ли да ходиш на поход в Аляска?

— С Мерин.

— Или да разгледаш Виена?

— С Мерин.

— Или да учиш китайски? В Пекин?

— С Мерин си говорехме да заминем за Виетнам да преподаваме английски. Но не мисля, че някога щяхме да го осъществим.

— Не ме интересува къде ще заминеш. Стига да не ми се налага да те виждам веднъж седмично. Стига да не ми се налага да те слушам как говориш за себе си, все едно всичко е наред, защото не е наред и никога вече няма да бъде наред. Твърде нещастна се чувствам, като те виждам. Просто искам отново да бъда щастлива, Иг.

Той й подаде чантата.

— Не искам повече да си мое дете — каза тя. — Твърде тежко е. Иска ми се да бях родила само Тери.

Той се наведе напред и я целуна по бузата. И щом го направи, видя как тя години наред мълчаливо му се е сърдила за това, че заради него бе получила стрии. Именно той беше развалил фигурата й, достойна за средната страница на Плейбой. Тери беше дребно бебе, деликатно, и не беше накърнил тялото й кожата й, ала Иг беше прецакал всичко. Един шейх й бе предложил във Вегас пет бона за една-единствена нощ — някога, преди да роди децата си. Чудни времена бяха. Най-лесните и най-добри пари, които някога е изкарвала.

— Не знам защо ти го казах всичко това — каза Лидия. — Мразя се. Никога не съм била добра майка. — А после като че разбра, че е била целуната и докосна бузата си, долепи длан до нея. Примигаше, за да не потекат сълзите й, но когато усети целувката по кожата си, се усмихна. — Ти ме целуна. Значи… Значи ще заминеш ли? — Гласът й трепереше от надежда.

— Аз никога не съм бил тук — отвърна той.