Джо Хил
Рога (29)

Двайсет и девета глава

Иг се събуди, стреснат от дрънчене и стържене на стомана. Надигна се във вмирисания на сажди мрак и разтърка очи; огънят отдавна беше угаснал. Присви очи, за да види кой е отворил вратата и железен гаечен ключ го халоса по устата толкова силно, че главата му отскочи встрани. Иг се претърколи на лакти и колене, устата му се беше напълнила с кръв. Усети твърди буци да се търкалят по езика му. Изплю лигава струя кръв — с нея изскочиха и няколко зъба; три на брой.

Ръка в черна кожена ръкавица бръкна в комина, хвана Иг за косата и го извлачи от пещта; на излизане главата му се удари в желязната врата и тя издрънча, все едно някой удряше гонг. Захвърлиха Иг на бетонния под. Той се опита да се надигне с нескопосна лицева опора и в хълбока му се заби черна кубинка със стоманено бомбе. Ръцете му омекнаха, той рухна долу и брадичката му се заби в цимента. Зъбите му изтракаха като клапа: Сцена 666, първи дубъл, начало!

Вилата му. Беше я облегнал на стената, досами пещта. Претърколи се и се метна към нея. Пръстите му закачиха дръжката, тя падна и издрънча. Когато посегна да я хване, Лий Турно стовари тока на кубинката си върху дланта на Иг и той чу как костите изхрущяха. Сякаш някой чупеше наръч сухи клонки. Той извърна глава и погледна нагоре към Лий точно когато Лий отново замахна с гаечния ключ и го хрясна право между рогата. В главата на Иг избухна бяла сигнална ракета, фосфорът пламна ослепително и светът се изгуби.

Той отвори очи и видя как подът на леярната се изплъзва под него. Лий го беше хванал за яката на ризата и го влачеше, коленете му се тътреха по бетона. Ръцете му бяха пред тялото, стегнати с нещо за китките. Усещането беше като от тиксо. Опита се да скочи на крака, но успя само да ритне немощно. Светът кънтеше от адското бръмчене на цикадите и трябваше да мине време, преди да осъзнае, че шумът е само в главата му, защото цикадите мълчат нощем.

Що се отнася до старата леярна, не беше правилно да се мисли за такова нещо като вън и вътре. Покрив нямаше — „вътре“ беше „навън“. Но Иг го извлачиха през една врата и той усети, че са излезли навън в нощта, въпреки че коленете му все още се деряха в прашен бетон. Не можеше да вдигне глава, но го завладя усещане за откритост, сякаш е оставил всички стени зад гърба си. Чу кадилака на Лий да боботи някъде наблизо. Намират се зад сградата, помисли си той, недалече от пистата „Ивъл Канивъл“. Езикът му мърдаше мудно из устата — змиорка, плуваща в кръв. Върхът докосна дупка там, където бе имало зъб.

Ако щеше да пробва да въздейства с рогата върху Лий, трябваше да го направи сега, преди Лий да е извършил онова, за което бе дошъл тук. Но когато отвори уста да заговори, върху нея се стовари смазващ удар, от болка му причерня и той едва се сдържа да не изпищи. Челюстта му се счупи, може би бе надробена на парченца. От устата му рукна кръв, запени се и потече надолу, и той издаде зашеметен, сподавен болезнен стон.

Намираха се на горната площадка на циментово стълбище, Лий дишаше тежко. Той се спря.

— Господи, Иг — възкликна. — Не изглеждаш толкова тежък. Не съм създаден за такива работи.

И той блъсна Иг надолу по стълбите. Иг се удари с рамо в първото стъпало и заби лице във второто, и челюстта му сякаш отново се натроши, и той не можа да се удържи, този път изпищя — хъхрещ, задавен писък. Изтъркаля се до дъното и се просна на земята, забил нос в пръстта.

Щом спря да се движи, замря — да не помръдва му се струваше важно, най-важното нещо на света — и зачака черното пулсиране на болката в разбитото му лице да утихне поне мъничко. В далечината чу тътрене на кубинки по циментовите стъпала и хрущящите им стъпки по земята, докато се отдалечават. Врата на кола се затвори, после се затръшна. Токовете на кубинките захрущяха отново — връщаха се. Иг чу дрънчене на тенекии и глух плисък — не можа да разпознае нито един от звуците.

— Знаех си, че тук ще те намеря, Иг — рече Лий. — Все насам те тегли, а?

Иг с усилие надигна глава и погледна нагоре. Лий клечеше до него. Беше облечен с тъмни джинси и бяла риза с копчета, със запретнати ръкави, за да покаже силните си, жилести ръце. Лицето му беше спокойно, почти добродушно. С една ръка той разсеяно чоплеше кръстчето, сгушено сред златистите косми на гърдите му.

— Знаех си, че ще те намеря тук, откакто Глена ми се обади преди два часа. — Усмивка затрептя в ъгълчетата на устата му. — Прибрала се и заварила апартамента си изтарашен. Телевизорът — разбит с ритник. Боклуци, разхвърляни навсякъде. Веднага ми се обади. Тя плачеше, Иг. Чувства се ужасно. Мисли, че ти някак си си разбрал за нашата… Как да се изразя правилно? За нашата любовна среща на паркинга, и че си я намразил. Страх я е, че можеш да си навредиш. Казах й, че мен повече ме е страх, че ще навредиш на нея, и че мисля, че тя трябва да прекара нощта с мен. Ще повярваш ли, че тя ми отказа? Каза, че не се страхувала от теб и трябвало да говори с теб, преди нещата между мен и нея да са се задълбочили. Добрата стара Глена. Тя е сладурче, знаеш ли. Малко прекалява с отчаяния стремеж да ти угоди. Много е несигурна. И си пада курвичка. Второто най-близко нещо до човешко същество за еднократна употреба, което съм срещал. За първо се класираш ти.

Иг забрави раздробената си челюст и се опита да каже на Лий да не припарва до нея, ебаси. Но когато си отвори устата, от нея изскочи само нов писък. От разбитата му челюстна кост струеше болка, а с нея се надигна мрак, събра се по краищата на зрителното му поле и после го погълна. Той издиша — от ноздрите му шурна кръв — и се засъпротивлява, изтласкваше мрака назад с волево усилие.

— Ерик не помни какво се е случило тази сутрин у Глена — промълви Лий с толкова тих глас, че Иг едва го чу. — Защо така, Иг? Той не може да си спомни нищо освен това, че си плиснал тенджера с вода в лицето му и той едва не е припаднал. Но в апартамента трябва да се е случило нещо. Бой? Нещо. Може би тази вечер трябваше да взема и Ерик с мен — сигурен съм, че той би искал да те види мъртъв, ама лицето му… Здравата си му обгорил лицето, Иг. Ако беше по-тежко, щеше да му се наложи да се замъкне в болница и да пробута някоя лъжа за това как е пострадал. Той без друго не биваше да ходи у Глена. Понякога си мисля, че тоя тип няма никакво уважение към закона. — Той се разсмя. — Но може би е за добро, че той не участва в това. Тия работи са по-лесни, когато няма свидетели.

Китките на Лий бяха отпуснати върху коленете му и гаечният ключ висеше от дясната му ръка — над пет кила ръждиво желязо.

— Почти разбирам защо Ерик не си спомня какво се е случило у Глена. Когато те изтряскат със стоманена тенджера в главата, това разбълниква паметта на човек. Но не знам какво да мисля за това как ти цъфна в канцеларията на конгресмена вчера. Трима те видяха да влизаш: Чет, нашият администратор, Камерън, който управлява рентгена, и Ерик. Пет минути след като си тръгна, никой от тях не си спомняше, че си бил там. Само аз. Дори и Ерик не вярваше, че си бил там, докато не му показах видеозаписа. Има ви как разговаряте двамата на видеозапис, но Ерик не можа да ми каже за какво си говорел. Има и още нещо. Видеозаписът. Видеозаписът е нещо сбъркан. Все едно лентата не е наред… — Гласът му заглъхна и той се умълча, замислен. — Изкривяване. Но само около теб. Какво си направил със записа? А с тях какво си направил? И защо това като че не е засегнало мен? Това бих искал да знам. — А когато Иг не отговори, Лий вдигна гаечния ключ и го бодна по рамото. — Слушаш ли бе, Иг?

Иг бе се вслушал във всяка дума, подготвяше се, докато Лий дърдореше, събираше всякакви остатъци от силите си, за да скочи. Беше издърпал колене под себе си и си възвърнал дъха, и само чакаше точния момент, и ето го и него най-сетне. Той скочи, блъсна ключа встрани и се нахвърли върху Лий, заби рамо в гърдите му и го събори по задник. Иг вдигна ръце и обхвана гърлото на Лий…

… и в мига на допира на кожа до кожа той едва се удържа да не изпищи отново. За миг той проникна в мислите на Лий, и това бе все едно отново падна в река Ноулс; давеше се в прииждащия черен поток, дърпаше го надолу, към студения, бушуващ мрак и отчаяно движение. В този единствен миг на допир Иг узна всичко, и му се искаше да не го бе узнавал, искаше му се да го пропъди, да си възвърне незнанието.

Лий все още държеше ключа и връхлетя с него, стовари го в корема на Иг и взрив от кашлица го разтърси. Отблъсна го, но когато Иг отскочи встрани, пръстите му се вкопчиха в златната верижка на врата на Лий. Тя се скъса почти беззвучно. Кръстчето отплава в нощта.

Лий се измъкна с гърчене изпод него и се изправи на крака. Иг стоеше на четири крака и се мъчеше да си поеме дъх.

— Само се опитай да ме удушиш, лайненце такова! — заяви Лий и го изрита отстрани в гърдите. Едно ребро се скърши. Иг изстена и се свлече по очи.

Лий го изрита втори път, после и трети. Третият ритник попадна в кръста на Иг и изпепеляваща болка прониза бъбреците и червата му. Нещо мокро шляпна на тила му. Плюнка. После Лий доста време не помръдна и двамата успяха да си поемат отново дъх.

Най-сетне Лий проговори:

— Какви са тези проклетии на главата ти? — В гласа му прозвуча искрена изненада. — Божичко, Иг… Това рога ли са?

Иг потръпна — вълни от болка и гадене прииждаха откъм гърба, хълбока, ръката, лицето му. Задраска по земята с лявата си ръка, изравяйки бразди в черната пръст, драпаше, за да се вкопчи в съзнанието, бореше се за всяка секунда яснота. Какво беше казал Лий току-що? Нещо за рогата.

— Ето това го имаше на записа — каза Лий, леко задъхан. — Рога. Ебаси, да му се не види. Мислех си, че записът е повреден. Само че нищо му няма на записа. Повреденият си ти. Знаеш ли, струва ми се, че вчера ги видях, като те гледах с болното око. Това око вижда всичко само като сенки, но когато те погледнах, си рекох, хмм… — Гласът му затихна и той допря два пръста до голата си шия. — Какво ще кажеш за това.

Когато Иг затвори очи, видя лъскава месингова сурдина „Том Краун“, затъкната надълбоко в тромпета, за да задави звука. Най-сетне бе намерил сурдина за рогата. Кръстчето на Мерин беше заглушило сигнала им, бе изградило защитен кръг около Лий Турно, през който те не можеха да проникнат. Без него Лий най-сетне бе открит за въздействието им. Естествено, твърде късно, че да е от някаква полза за Лий.

— Кръстчето ми — каза Лий, като продължаваше да се пипа по врата. — Кръстчето на Мерин. Ти го скъса. Скъса го, докато се мъчеше да ме удушиш. Нямаше нужда, Иг. Мислиш ли, че искам да ти сторя това? Не. Не искам. Човекът, на когото искам да го сторя, е малко четиринайсетгодишно момиче, което живее до нас. Тя обича да се пече в задния си двор и аз понякога я гледам от прозореца на спалнята си. Изглежда истинска девственица по банския си от две части с десен на американското знаме. Мисля си за нея така, както си мислех за Мерин. Не че някога ще й сторя нещо. Рискът е твърде голям. Съседи сме. Аз естествено ще попадна сред заподозрените. Там, където ядеш, не сереш. Освен… Освен ако ти не смяташ, че може и да ми се размине. Ти как мислиш, Иг? Мислиш ли, че трябва да я опъна?

Отвъд черния шиш на болката, забит в счупеното му ребро, и надигащата се горещина в челюстта му, и смазаната ръка, Иг забеляза, че сега гласът на Лий звучеше различно — че той говореше мечтателно, все едно говореше на себе си. Рогата щяха да въздействат върху Лий така, както бяха въздействали върху всеки друг.

Иг тръсна глава и издаде болезнен стон на отрицание. Лий изглеждаше разочарован.

— Не. Не е добра идея, нали? Обаче виж какво ще ти кажа. Без малко да дойда тук с Глена преди няколко вечери. Толкова исках, че представа си нямаш. Когато излязохме заедно от кръчмата „Стейшън Хауз“, тя беше много пияна и щеше да ме остави да я закарам у тях, и си мислех, че мога вместо това да я докарам тук и да я изчукам между тлъстите цици, а после да й строша главата и да я зарежа. И това щяха да ти го лепнат на теб. Иг Периш напада отново, убива още едно гадже. Но после Глена трябваше да ми го налапа и да ми духа на паркинга, пред трима-четирима пича, и не можах. Е, хайде, друг път. С мацките като Глена е така — мацки с полицейски досиета и татуировки, мацки, които твърде много пият и пушат — те постоянно изчезват и шест месеца по-късно дори и хората, които са ги познавали, не могат да си спомнят имената им. И тази нощ, Иг — тази нощ най-сетне те пипнах.

Той се наведе, хвана Иг за рогата и го повлече през бурените. Иг не можеше да намери сили дори да рита с крака. От устата му течеше кръв, а дясната му ръка туптеше като сърце.

Лий отвори предната врата на гремлина на Иг, после го прихвана под мишниците и го натика в колата. Иг се пльосна по очи върху седалките, с увиснали отвън крака. От усилията да го набута в колата Лий едва не се катурна — той също беше изтощен, Иг го усещаше — и той самият залитна навътре в гремлина. Подпря се с ръка на гърба на Иг и заби коляно в задника му.

— Ей, Иг, помниш ли деня, в който се запознахме? Тук навън, на пистата „Ивъл Канивъл“? Само си помисли, ако тогава се беше удавил, аз можех да имам Мерин, когато беше девствена, и може би нито една от всички беди нямаше да се случи. Въпреки че не знам… Тя още тогава си беше надута малка кучка. Има нещо, което трябва да знаеш, Иг. Години наред се чувствах виновен за това. Е… Не виновен, ами, знаеш ли… Шантаво. Ето за какво: аз… наистина… самата истина… не съм… те спасил… от удавяне. Не знам колко пъти съм ти го казвал, нито защо ти никога не ми повярва. Ти сам изплува. Дори не съм те фраснал по гърба, че да си поемеш отново въздух. Само те изритах по случайност, докато се опитвах да се махна от теб. Точно до теб имаше една грамадна шибана змия. Мразя змиите. Имам нещо като фобия. Ей, може би змията те е извадила. Беше достатъчно голяма, не ще и дума. Като противопожарен маркуч, баси. — Той потупа с облечената си в ръкавица ръка Иг по тила. — Ето. Радвам се, че смъкнах това бреме от душата си. Вече се чувствам по-добре. Вярно е това, дето го казват — изповедта е полезна за душата.

Той стана, хвана Иг за глезените и избута краката му нагоре и навътре в колата. Една уморена част от Иг се радваше, че той ще умре тук. Повечето от най-хубавите моменти в живота му се случваха в гремлина. Той бе обичал Мерин тук, бе водил всичките си най-щастливи разговори с нея тук, беше я държал за ръка, докато дълго шофираше в тъмното и двамата мълчаха и само се наслаждаваха на споделеното мълчание. Сега усещаше Мерин близо до себе си — ако погледнеше нагоре, можеше да я види на предната седалка как посяга, за да положи нежно ръка на главата му.

Той чу зад себе си тътрене на крака, а после онзи кънтящ, металически, плискащ звук, и най-сетне успя да го разпознае. Беше звукът от течност, която се плиска в метална туба. Тъкмо бе успял да се надигне на лакти, когато усети как нещо студено и мокро заля гърба му и намокри ризата му. Вонята на бензин, от която му се насълзиха очите, изпълни купето.

Иг се претърколи, мъчеше се да седне. Лий спря да го полива, разтръска тубата за последно и я захвърли встрани. Иг примига от щипещите изпарения, въздухът около него трептеше от бензиновата воня. Лий измъкна от джоба си кутийка — на излизане от леярната беше прибрал кибрита „Луцифер“ на Иг.

— Винаги съм искал да направя това — заяви той, пална клечката и я метна вътре през отворения прозорец.

Горящата клечка удари Иг по челото, превъртя се и падна. Ръцете на Иг бяха залепени с тиксо на китките, но бяха пред тялото му и той улови клечката във въздуха, докато падаше — без да мисли, просто действаше по рефлекс. За миг, само за един миг ръцете му се превърнаха в чаша, пълна с огън, преливаща от златна светлина.

После той облече червен костюм от пламък, превърна се в жива факла. Пищеше, ала не чуваше собствения си глас, защото точно тогава вътрешността на колата се запали с тихо плътно избумтяване, което сякаш изсмука целия кислород от въздуха. Той мярна Лий да залита назад от гремлина, отблясъците на пламъците играеха по слисаното му лице. Макар и да се беше стегнал, той не бе готов за това: гремлинът се превърна в бушуваща огнена кула.

Иг сграбчи вратата и се опита да я отвори и да изскочи навън, но Лий пристъпи напред и я затръшна с ритник. Пластмасата на таблото почерня. Предното стъкло започна да се покрива със сажди. През него Иг виждаше нощта и спускащата се надолу стръмнина на хълма „Ивъл Канивъл“, а някъде там, долу, бе реката. Той посегна слепешката през пламъците, напипа скоростния лост и го дръпна в неутрално положение. С другата ръка отпусна спирачката за паркиране. Щом вдигна длан от скоростния лост, от него се обелиха раздърпани пластмасови нишки и се сляха с кожата му.

Той отново погледна през отворения шофьорски прозорец и видя как Лий се плъзга назад. Лицето му беше бледо и стъписано в сиянието на подвижния пъкъл. После Лий се оказа зад гърба му, а дърветата се понесоха край него, когато гремлинът се катурна надолу по хълма. Иг нямаше нужда от фарове, за да вижда напред. От вътрешността на колата се изливаше меко златно сияние, тя бе пламтяща колесница, която хвърляше червеникава светлина в мрака напред. „Иде, за да ме отнесе у дома“ — изникна наслуки в ума на Иг стихът от известния спиричуъл за колесницата.

Короните на дърветата горе го затрупаха и клони зашибаха страните на колата. Иг не беше идвал на пистата от онзи път, когато се пусна с количката за пазаруване, преди повече от десет години, и никога не се бе пускал по нея нощем, нито с кола, нито докато гори жив. Но при все това той знаеше пътя, позна пистата по усещането за плонж в червата му. Докато се спускаше по хълма, той ставаше все по-стръмен и по-стръмен, докато най-сетне започна да му се струва, че колата е бутната в пропаст. Задните гуми се вдигнаха във въздуха и пак се спуснаха на земята с метален трясък. Прозорецът откъм пътническата страна избухна от жегата. Вечнозелените дървета профучаваха шумно покрай колата. Иг стискаше кормилото с ръце. Той не знаеше кога се е вкопчил в него. Усещаше как то омеква в хватката му, стапя се като един от часовниците на Дали, разтича се. Предната гума откъм страната на шофьора се удари в нещо и той усети как колелото се опитва да се изтръгне от оста, да обърне горящия гремлин настрани, но той натисна и я задържа на пистата. Не можеше да диша. Всичко бе огън.

Гремлинът се удари в лекия пръстен насип в дъното на пистата „Ивъл Канивъл“ и изхвърча съм звездите, над водата — горяща комета. Оставяше след себе си кълба от дим, като ракета. Движението напред разтвори пламъците пред лицето на Иг, сякаш невидими ръце бяха дръпнали червена завеса. Той видя как водата приижда към него като шосе, павирано с лъскав черен мрамор. Гремлинът цопна със силен плясък, който разби предното стъкло и го блъсна към него, а след него нахлу водата.