Джо Хил
Рога (35)

Трийсет и пета глава

В самия край майка му нямаше кой знае какво за казване. Лий не беше сигурен доколко изобщо е разбирала нещо през последните си седмици. През повечето дни тя повтаряше вариации на една-единствена фраза, с безумен, продран глас: „Жадна съм! Жадна съъъм!“ Очите й се цъклеха в орбитите. Лий сядаше на леглото, гол в жегата, и четеше списание. По обяд температурата в спалнята се вдигаше над трийсет градуса, а под струпаните одеяла беше с десетина градуса по-висока. Майка му като че невинаги осъзнаваше, че Лий е в стаята при нея. Втренчена в тавана, слабите й ръце се напрягаха, жалки, под одеялото, като жена, изпаднала зад борда, която мята ръце и се мъчи да ходи по водата. Друг път огромните й очи се извъртаха в орбитите и поглеждаха умолително и ужасено Лий. Лий отпиваше от чая си с лед и се правеше на ударен.

В някои дни, след като й сменеше памперса, Лий забравяше да й сложи нов и зарязваше майка си гола от кръста надолу под завивките. Щом се напишкаше, тя започваше да вика „Мокро! Мокро! О, Господи, Лий! Подмокрих се!“ Лий никога не бързаше да й смени чаршафите — изтощителен и тягостен процес. Пикнята й миришеше гадно, на моркови, на болни бъбреци. Когато Лий все пак сменеше чаршафите, той свиваше мокрите на топка и после ги притискаше към лицето на майка си, а тя виеше със слисан, сподавен глас. В края на краищата, точно така бе постъпвала с него и майка му — търкаше лицето му в чаршафите, когато се подмокреше. Така го учеше да не се напикава в леглото — проблем, който имаше в детството.

Майка му обаче получи един-единствен момент на просветление в края на май, след като седмици наред бе неадекватна — опасен момент на яснота. Лий се беше събудил преди да съмне в стаята си на втория етаж. Не знаеше какво го е разтревожило, но нещо не беше наред. Той се повдигна на лакти и се ослуша напрегнато в покоя. Нямаше пет часът и навън слабото сияние на неистинска зора просветляваше небето до сиво. Прозорецът беше открехнат и той усещаше мириса на свежа трева, на прясно напъпили дървета. Въздухът, който лъхаше в стаята, бе натежал от топла влага. Щом вече беше топло, денят щеше да е адски жежък, особено в стаята за гости, където той установяваше дали е възможно да свариш бавно стара жена. Най-сетне той дочу нещо, глухо тупване на долния етаж, последвано от звук, сякаш някой тътри обувки по линолеум.

Той се надигна и с тихи стъпки се отправи долу, за да провери как е майка му. Мислеше си, че ще я завари заспала, или може би втренчила празен поглед в тавана. Не очакваше да я намери търкулната на лявата си страна да търси опипом със съсухрената си ноктеста лапа телефона. Беше бутнала слушалката от вилката и тя висеше към пода на спираловидния си бежов кабел. Стискаше нагънатия кабел в едната си ръка в опит да издърпа слушалката там, където можеше да я достигне, и тя се люлееше напред-назад и дращеше по пода, а сегиз-тогиз се удряше леко в нощната масичка.

Щом видя Лий да стои там, майка му престана да се мъчи да събира кабела. Изтерзаното й, изпито лице беше спокойно и го гледаше почти с очакване. Тя някога имаше гъста коса с цвят на мед, която от години поддържаше къса, но обемна, къдриците й се стелеха по раменете. Прическата на Фара Фосет. Сега обаче тя оплешивяваше — тънки сребристи кичури, сресани настрана върху покритото й с кафеникави петна теме.

— Какво правиш, мамо? — попита Лий.

— Обаждам се.

— На кого щеше да се обадиш? — Докато говореше, той отбеляза яснотата в гласа й и разбра, че бе се случило невъзможното — за момент тя бе изплувала от деменцията си.

Майка му впери продължително в него безизразните си очи, а после каза:

— Ти какво си?

Частично изплувала, все пак.

— Лий. Не ме ли познаваш?

— Ти не си Лий. Лий е навън и върви по оградата. Казах му да не го прави. Казах му, че ще си плати на дявола за това, но той не може да се удържи.

Лий пресече стаята и сложи слушалката обратно на вилката. Да остави работещ телефон почти в обсега й беше идиотско нехайство, независимо от състоянието й.

Ала щом се наведе напред да изключи телефона от контакта в стената, майка му се пресегна и го стисна за китката.

Лий едва се сдържа да не изпищи — толкова се изненада от свирепата сила в измършавелите й, разкривени пръсти.

— Аз бездруго ще умра — каза тя. — Защо искаш да страдам? Защо просто не се отдръпнеш и не го оставиш да се случи?

— Защото нищо няма да науча, ако просто го оставя да се случи — отвърна Лий.

Той очакваше нов въпрос, но вместо това майка му заяви, почти със задоволство:

— Да. Правилно. Какво да научиш?

— Дали съществуват граници.

— На това какво мога да изтърпя? — попита майка му, и после продължи: — Не. Не, не е това. Говориш за границите на онова, на което си способен. — Тя отново се отпусна върху своите възглавници и Лий с изненада забеляза, че тя се усмихваше многозначително. — Ти не си Лий. Лий е на оградата. Ако пак го хвана да върви по тая ограда, ще усети опакото на ръката ми! Каза му се!

Тя вдъхна дълбоко и клепачите й се затвориха. Той си помисли, че може би тя се успокоява и ще заспи — тя често изпадаше в несвяст светкавично, — но после тя пак заговори. В изтънелия й старчески глас се долавяше нотка на размишление.

— Един път поръчах машина за еспресо по каталог. Мисля, че може да е бил „Шарпър Имидж“. Чудна дреболийка, с много меден обков. Чаках към две седмици, и тя най-сетне се появи на прага. Разрязах кутията, и ще повярваш ли? Вътре нямаше нищо освен опаковката. Осемдесет и девет долара за фолио с мехурчета и стиропор. Някой във фабриката за кафе машини сигурно е заспал. — Тя издиша продължително, доволно.

— И на мен… защо да ми пука? — попита Лий.

— Защото и с тебе е същото — отвърна тя, отвори огромните си, блестящи очи, извърна глава и се втренчи в него. Устните й се разтеглиха в усмивка и показаха остатъка от зъбите й — дребни, жълти и неравни, и тя избухна в смях. — Трябваше да си поискаш парите обратно. Изиграха те. Ти си само опаковка. Само хубава кутия без нищо в нея. — Смехът й беше дрезгав, накъсан, задъхан.

— Стига си ми се присмивала — заяви Лий и това разсмя майка му още повече и тя не спря да се смее, докато Лий не й би двойна доза морфин. После той отиде в кухнята и изпи едно Блъди Мери с много пипер. Ръката му трепереше, докато държеше чашата.

Лий усещаше силен порив да налее на майка си гореща кана солена вода и да я накара да я изпие до капка. Да я удави с нея.

Ала вместо това я остави на мира; даже една седмица полагаше особено внимателни грижи за нея, пускаше вентилатора по цял ден, сменяше й редовно чаршафите, слагаше в стаята свежи цветя и държеше телевизора включен. Особено внимаваше да й бие морфина по график, не искаше пак да й просветне, когато сестрата беше в къщата. Да почне да разправя врели-некипели за това как я лекуват, когато е сама със сина си. Но тревогите му бяха безпочвени — умът на майка му така и не се проясни никога повече.