Джо Хил
Рога (16)

Шестнайсета глава

Следващият път, когато Лий дойде, те отидоха на басейна и играха баскетбол в плиткия край, докато майката на Иг излезе с чиния топли сандвичи с шунка и сирене бри. Лидия не можеше да направи просто топли сандвичи с шунка и жълто американско сирене като другите майки — сиренето трябваше да е от сой и да изразява по някакъв начин собствения й по-изтънчен и по-светски вкус. Иг и Лий седнаха да ги ядат на шезлонги на верандата, а под седалките им се стичаше вода и образуваше локви. По някаква причина единият или другият от тях винаги беше мокър до кости, когато бяха заедно.

Лий се държеше любезно с майката на Иг, но когато тя си тръгна, той вдигна филията и погледна млечното разтопено сирене върху шунката.

— Някой ми се е изпразнил върху сандвича — каза той.

Иг се разхили и се задави с една хапка, смехът му премина в пристъп на кашлица, мощен и с болки в гърдите. Лий автоматично го затупа по гърба, спасявайки Иг от самия себе си. Започваше да им става навик, неделима част от отношенията им.

— За повечето хора това е просто обяд. За тебе е поредната възможност да се утрепеш. — Лий го погледна с очи, присвити срещу слънцето, и додаде: — Ти си сигурно най-застрашеният от смърт човек, когото познавам.

— По-мъчно е да ме довършат, отколкото изглежда — каза Иг. — Като хлебарка съм.

— AC/DC ме изкефиха — каза Лий. — Ако смяташ да застреляш някого, наистина ще ти се прииска да го застреляш, като ги слушаш.

— Ами „Бийтълс“? Прищя ли ти се да застреляш някого, докато ги слушаше?

Лий се замисли сериозно, а после заяви:

— Себе си.

Иг пак се разкиска. Тайната на Лий беше, че той никога не се напъваше да разсмива, дори като че невинаги знаеше, че нещата, които казва, са смешни. Той притежаваше сдържаност, някакво стъклено и невъзмутимо спокойствие, което напомняше на Иг за таен агент от филмите, който обезврежда бойна глава, или пък програмира такава. В други моменти той беше толкова неразгадаем — той никога не се смееше, нито на собствените си майтапи, нито на Иговите, сякаш Лий беше извънземен учен, дошъл на земята да изучава човешките емоции. Някакъв такъв като Морк^[1].

Докато се смееше, Иг се и притесни. Да не харесваш „Бийтълс“ беше почти също толкова кофти, колкото и да не ги знаеш.

Лий забеляза огорчението по лицето му и каза:

— Ще ти ги върна. Трябва да си ги вземеш обратно.

— Не — отказа Иг. — Задръж ги и ги послушай още. Може и да чуеш нещо, което ще ти хареса.

— Някои неща ми харесаха — каза Лий, но Иг знаеше, че той лъже. — Имаше едно парче… — И гласът му заглъхна и остави Иг да познае за коя ли от може би шейсет песни говореше.

И Иг я позна.

— „Щастието е горещо оръжие“?

Лий го посочи с пръст, вдигна палец и го гръмна.

— Ами джазът? Слуша ли нещо от него?

— Горе-долу. Не знам. Джаза нещо не можах да го чуя.

— Как така?

— Постоянно забравях, че свири. Като музиката в супермаркета е.

Иг потръпна.

— А ти наемен убиец ли ще станеш, като пораснеш? — попита.

— Защо?

— Защото ти харесва само музика, на която можеш да убиваш хора.

— Не. Тя просто трябва да намеква какво ще се случи. Не е ли в това целият смисъл на музиката? Тя е като фон за онова, което вършиш.

Не смяташе да спори с Лий, но подобно невежество го покрусяваше. Надяваше се, че през годините на тяхното близко приятелство Лий ще научи истината за музиката: че тя е третата релса на живота. Сграбчваш я, за да те удари ток и да те изкара от тъпото влачене на часовете, за да почувстваш нещо, да гориш с всички чувства, които не си успял да преживееш в обичайното редуване на училище, телевизия и зареждане на пералнята след вечеря. Иг предполагаше, че Лий, израснал в паркинг за фургони, е пропуснал много хубави неща. Няколко години щяха да са му нужни да навакса.

— А с какво ще се занимаваш, като пораснеш? — попита Иг.

Лий налапа остатъка от сандвича и с пълна уста отговори:

— Искам да бъда в Конгреса.

— Наистина ли? И с какво ще се занимаваш?

— Искам да напиша закон, според който безотговорните кучки, които се дрогират, трябва да бъдат стерилизирани, за да не могат да имат деца, за които няма да се грижат — каза Лий съвсем безстрастно.

Иг се беше питал защо той не говори за майка си.

Ръката на Лий посегна към кръстчето на врата му, сгушено точно над ключиците му. След малко заговори:

— Мислех си за нея. За нашето момиче от църквата.

— Бас държа — рече Иг; опита се да го каже майтапчийски, но излезе троснато и раздразнено, дори за собствения му слух.

Лий като че не забеляза. Погледът му бе отнесен, разфокусиран.

— На бас, че тя не е оттук. Никога преди не съм я виждал в църквата. Сигурно е била на гости на роднини или нещо такова. На бас, че никога повече няма да я видим. — Той млъкна, а после додаде: — Онази, която се измъкна. — Не мелодраматично, а с многозначителен хумор.

Истината заседна на гърлото на Иг като буцата сандвич, която се запъва. Тя беше там и чакаше да бъде изказана — тя ще се върне идната неделя, — но той не можеше да я произнесе. Не можеше и да излъже, не му стискаше. Той беше най-калпавият лъжец, когото познаваше.

Вместо това каза:

— Поправил си кръстчето.

Лий не погледна надолу към него, а лениво се заигра с него с една ръка, докато съзерцаваше лъчите, танцуващи по повърхността на басейна.

— Да. Не го свалям — за всеки случай, ако я срещна случайно, докато си продавам списанията. — Той замлъкна, после продължи: — Сещаш ли се за мръсните списания, дето ти казах за тях? Онези, дето моят дистрибутор си ги държи в склада? Има едно, което се казва „Черешки“, с всички тези момичета, които се предполага, че са осемнайсетгодишни девственици. То ми е любимото — мацки тип съседското момиче. Искаш момиче, за което да можеш да си представиш какво ще е да си й първият. Разбира се, момичетата в „Черешки“ не са наистина девственици. Личи си само като ги погледнеш. Имат татуировки на бедрото или си слагат твърде много сенки, и всичките имат имена на стриптийзьорки. Само се обличат като съвсем невинни за фотосесията. За следващата фотосесия ще се облекат като секси ченгета или мажоретки, и пак ще е толкова фалшиво. Момичето в църквата обаче — тя е истинска. — Той повдигна кръстчето над гърдите си и го потърка между палеца и показалеца си. — Много съм зарибен по идеята да виждам нещо истинско. Не мисля, че повечето хора чувстват и половината от нещата, които се преструват, че чувстват. Мисля, че особено момичетата в една връзка са склонни да навличат мнения като дрехи само за да поддържат интереса на мъжа. Като Глена, която поддържа интереса ми с по някоя чекия чат-пат. Не е защото обича да прави чекии. Прави го, защото не обича да е самотна. Когато едно момиче изгуби своята девственост обаче, може да боли, но е истинско. Може да е най-истинското и най-лично нещо, което би могъл да видиш някога в друг човек. Питаш се коя ли ще бъде тя в този момент, когато най-сетне си преодолял всички преструвки. За това си мисля аз, когато мисля за момичето в църквата.

Иг съжаляваше, че е нагълтал половината сандвич. Кръстчето на шията на Лий проблясваше на слънчевите лъчи, и когато Иг замижеше, продължаваше да го вижда — поредица от сияещи послеобрази, излъчващи ужасяващо предупреждение. Усети, че го заболя главата.

Когато отвори очи, той каза:

— Значи ако с политиката не се получи, ще си изкарваш прехраната с убиване на хора?

— Сигурно.

— И как ще го правиш? Какъв ти е методът на действие? — зачуди се дали сам той би убил Лий, за да си върне кръста.

— За кого говорим? За някоя дрога, която дължи пари на дилъра си? Или за президента?

Иг изпусна продължителна, бавна въздишка.

— За някой, който знае истината за теб. Свидетел звезда. Ако той оживее, ти влизаш в затвора.

Лий каза:

— Ще го изгоря до смърт в колата му. Ще го направя с бомба. Аз съм на отсрещния тротоар и гледам как той сяда зад кормилото. В момента, когато той потегли, натискам копчето на дистанционното и след взрива колата продължава да върви, голяма горяща развалина.

— Ей, чакай малко! — възкликна Иг. — Трябва да ти покажа нещо.

Той не реагира на озадачения поглед на Лий, стана и изтърча вътре. Върна се след три минути, свил десница в юмрук. Когато се настани обратно на шезлонга, Лий вдигна очи, намръщил чело.

— Я виж — каза Иг и разтвори дясната си ръка, за да му покаже черешовата бомба.

Лий я погледна с лице, пребледняло като пластмасова маска, но безразличието му не успя да измами Иг, който се учеше да разчита поведението му. Когато Иг разтвори длан и Лий го видя какво държи, той се надигна на стола против волята си.

— Ерик Ханити си плати — каза Иг. — Това получих, задето се пуснах с количката надолу по хълма. Ти видя пуйката, нали?

— Цял час валя Денят на благодарността.

— Няма ли да е готино да я заредим в някоя кола? Да кажем, че си намерил някъде някоя бричка. На бас, че с това можеш да откъртиш капака. Тери ми каза, че тия са отпреди ЗЗД.

— Отпреди какво?

— Законите за закрила на детето. Фойерверките, които произвеждат в днешно време, са като пръдня във ваната. Не като тези.

— Как може да ги продават, щом са противозаконни?

— Противозаконно е само да се произвеждат нови. Тези са от кашон от старите.

— Това ли смяташ да правиш? Да намериш някоя таратайка и да я вдигнеш във въздуха?

— Не. Брат ми ме кара да изчакам, докато отидем на Кейп Код в съботата и неделята за Деня на труда. Ще ме заведе там, като вземе книжка.

— Това сигурно не е моя работа — рече Лий, — но не виждам защо той да има думата.

— Не. Трябва да изчакам. Ерик Ханити изобщо не смяташе да ми я дава, защото съм бил с кецове, като се пуснах от хълма. Казал, че не съм бил чисто гол. Ама Тери му казал, че това са глупости и накарал Ерик да си кихне. Затова съм му задължен. А Тери иска да изчака до Кейп Код.

За първи път от началото на краткото им приятелство Лий изглеждаше издразнен от нещо. Той направи гримаса и се размърда на фотьойла, като че изведнъж бе забелязал нещо да се забива в гърба му.

— Тъпичко е, че са ги кръстили „Черешките на Ева“ — каза той. — Трябваше да ги кръстят „Ябълките на Ева“.

— Защо?

— Заради Библията.

— В Библията пише само че са изяли плода на Дървото на познанието. Никъде не пише, че е ябълка. Може да е бил череша.

— Не вярвам в тая легенда.

— Не — призна си Иг. — Нито пък аз. Динозаврите.

— Вярваш ли в Иисус?

— Защо не? За него са писали толкова хора, колкото и за Цезар. — Той хвърли кос поглед на Лий, който сам толкова приличаше на Цезар, че можеха да отпечатат профила му на сребърен денарий и му липсваше само венецът от лаврови листа.

— Ти вярваш ли, че той е можел да прави чудеса? — попита Лий.

— Може би. Не знам. Ако останалото е истина, това изобщо има ли значение?

— Аз веднъж сторих чудо.

Иг не намери това признание за ужасно забележително. Бащата на Иг казваше, че е видял веднъж НЛО сред пустинята Невада, когато били там да пият с барабаниста на „Чийп Трик“. Вместо да попита какво чудо е извършил Лий, той попита:

— Готино ли беше?

Лий кимна, много сините му очи гледаха отнесено, малко разфокусирано.

— Поправих луната. Когато бях малко хлапенце. И оттогава съм добър в поправките на други неща. В това съм най-добър.

— Как си поправил луната?

Лий присви едното си око, вдигна едната си ръка към небето, щипна въображаема луна между палеца и показалеца си и я полуобърна. После изцъка тихичко.

— Много по-добре.

На Иг не му се говореше за религия — говореше му се за разруха.

— Аз ще съм цяло чудо, като пална фитила на това нещо — каза той, и погледът на Лий се завъртя обратно към черешовата бомба в ръката му. — Ще пратя нещо у дома при Господ. Някакви предложения какво да бъде?

Начинът, по който Лий гледаше черешовата бомба, подсети Иг за мъж, седнал на бара, който се налива с някаква пиячка и гледа как момичето на сцената си смъква гащичките. Не бяха другарчета отдавна, но вече се установяваше някакъв образец — сега беше моментът, когато Иг трябваше да му я предложи, така, както беше дал на Лий парите си, компактдисковете си и кръстчето на Мерин Уилямс. Но той не я предложи, а Лий не можеше да я поиска. Иг си каза, че не я е дал на Лий, защото миналия път го беше накарал да се чувства неловко, като му подари дисковете. Истината беше различна: Иг усещаше гадния порив да задържи нещо и да не му го даде, да си има кръстче, което да носи. По-късно, след като Лий си тръгна, той щеше да се срамува от този порив — на богато хлапе с плувен басейн му се свиди да даде съкровищата си на дете от семейство с един родител, живеещо на паркинг за фургони.

— Можеш да я пъхнеш в тиква — предложи Лий, и Иг отговори:

— Прекалено много прилича на пуйката.

И се почна. Лий предлагаше разни неща, Иг на свой ред ги обмисляше.

Обсъдиха достойнствата на хвърлянето на бомбата в реката, за да видят дали ще убият риба с нея, пускането й във външен клозет, за да видят дали ще произведе гейзер от лайна, да я изстрелят с прашка в камбанарията на църквата, за да видят какъв звън ще се разнесе, като гръмне. Извън града имаше голям билборд с надпис „СКЛАД «ДИВ БЪЗ» — РИБАРСКИ ТАКЪМИ И ПРИНАДЛЕЖНОСТИ ЗА ЛОДКИ“; Лий каза, че ще е адски смешно да лепнат с тиксо бомбичката в кръгчето на Б-то и да видят дали не могат да го прекръстят на „СКЛАД «ДИВ ГЪЗ»“. Лий беше пълен с идеи.

— Ти все се опитваш да разбереш по каква музика си падам — каза Лий. — Ще ти кажа по каква. По гърмежите от взривове и дрънченето на счупени стъкла. Музика за ушите ми!