Джо Хил
Рога (6)

Шеста глава

Беше слязъл при реката, за да състави план, но въпреки всичкото мислене Иг и сега бе все така объркан, колкото и преди час. Сети се за родителите си и дори измина няколко преки по посока на къщата им, но после нервно врътна кормилото и свърна с колата от пътя по една странична улица. Имаше нужда от помощ, но не смяташе, че те ще са способни да му я дадат. Изнервяше се, като си мислеше какво биха могли да му предложат в замяна… Какви ли тайни желания биха могли да споделят. Ами ако майка му таеше копнеж да се чука с малки момчета? Ами ако го таеше баща му!

А и без това нещата между тях вече бяха други, откакто умря Мерин. Те страдаха, като гледаха какво се случва с него вследствие на убийството. Не искаха да го знаят как живее, никога не бяха влизали у Глена. Глена попита защо никога не са вечеряли заедно и намекна, че Иг се срамува, че е с нея — така си и беше. Страдаха и заради сянката, която той хвърляше върху тях, защото в града беше добре известно, че Иг е изнасилил и убил Мерин Уилямс и това му се е разминало, защото богатите му и разполагащи с връзки родители бяха дърпали конците, молили за услуги и извивали ръце, за да попречат на разследването.

Баща му доста време бил дребномащабна знаменитост. Свирил със Синатра и Дийн Мартин, в плочите им имаха записи с него. И сам той беше записвал плочи, за „Блу Тоун“, в края на шейсетте и началото на седемдесетте — четири плочи, и негов хит беше влязъл в първата стотица — мечтателен, свежарски инструментал със заглавие „Риболов с Пого“. Оженил се за шоугърла от Вегас, играеше себе си в телевизионни вариететни програми и в шепа филми и най-накрая се беше върнал в Ню Хемпшир, за да е близо майката на Иг до семейството си. По-късно беше станал професор-знаменитост в Музикалния колеж „Бъркли“ и свиреше от време на време с „Бостън Попс“.^[1]

Иг винаги бе обичал да слуша баща си, да го гледа как свири. Да се каже, че баща му свири, беше почти неправилно. Често изглеждаше точно обратното — че неговият тромпет свири на него. Начинът, по който бузите му се издуваха, а после хлътваха, сякаш тромпетът го вдъхваше, начинът, по който златните клавиши като че придърпваха пръстите му като малки магнити, измъкващи железни пломби и каращи ги да подскачат и танцуват, и да се мятат стряскащо и неочаквано. Начинът, по който замижаваше, навеждаше глава и люлееше хълбоци напред-назад, като че торсът му беше свредел и се забиваше все по-надълбоко и по-надълбоко в центъра на съществото му, и извличаше музиката някъде от дълбините на корема му.

По-големият брат на Иг беше се заловил здравата със семейната професия. Терънс всяка вечер го даваха по телевизията, той беше звездата на своето собствено комедийно-музикално късно вечерно шоу „Оранжерията“, изскочило от нищото, за да помете пода с всички останали късни водещи. Тери свиреше на тромпет в очевидно смъртоносни ситуации, беше свирил „Огнен кръг“ в истински огнен кръг с Алън Джаксън, беше свирил „Излизам сух от водата“ с Нора Джоунс, като и двамата се намираха в резервоар, пълен с вода. Не прозвуча добре, но пък по телевизията изглеждаше страхотно. Тери в днешно време бързо трупаше пачки.

Той си имаше и собствен начин на свирене, различен от този на баща им. Гърдите му се издуваха толкова, че сякаш всеки миг някое от копчетата на ризата му щеше да изхвръкне. Очите му изскачаха от орбитите си и той изглеждаше вечно изненадан. Клатушкаше се напред-назад в кръста като метроном. Лицето му сияеше от щастие, и понякога тромпетът му звучеше така, сякаш се смее гръмогласно. Беше наследил най-ценната дарба на баща им — колкото повече се репетираше нещо, толкова по-малко отрепетирано звучеше то — толкова по-естествено и неочаквано.

Когато бяха тийнейджъри, Иг мразеше да слуша брат си как свири и си измисляше какви ли не оправдания, за да не ходи с родителите си на участията му. От завист му се разболяваше стомахът, не можеше да спи в нощта преди голям концерт на Тери в училище или, по-късно, в местните клубове. Особено мразеше да гледа изпълненията на Тери, когато е с Мерин — не издържаше да гледа насладата, изписана по лицето й, да я вижда запленена от неговата музика. Когато тя се поклащаше в такт със суинг мелодиите на Тери, Иг си представяше как брат му посяга към бедрата й с невидими ръце. Но сега вече го беше преживял. Отдавна го беше преживял и всъщност единствената част от деня, която днес му беше приятна, беше да гледа „Оранжерията“, когато Тери свиреше.

Иг също щеше да свири, ако не беше астмата му. Никога не би набрал достатъчно въздух в гърдите си да накара тромпета да вие така. Знаеше, че баща му е искал той да свири, но когато Иг се насилваше, въздухът му свършваше, така го стягаше в гърдите, че му призляваше, а краищата на полезрението му се затъмняваха. На няколко пъти упорства дотолкова, че припадна.

Когато стана ясно, че доникъде няма да стигне с тромпета, Иг пробва с пианото, обаче не му провървя. Учителят, приятел на баща му, беше пияница с кървясали очи, който вонеше на дим от лула и зарязваше Иг сам да репетира някоя безнадеждно сложна пиеса, а той самият отиваше в съседната стая да подремне. След това майката на Иг предложи бас, но по това време той вече не се интересуваше от овладяването на музикален инструмент. Интересуваше го Мерин. Откакто се влюби в нея, семейните духови инструменти не му трябваха повече.

Все някога трябваше да се види с тях — с баща си и с майка си, а също и с Тери. Брат му беше в града, беше пристигнал с нощен полет за осемдесетият рожден ден на баба му утре — „Оранжерията“ беше в лятна ваканция. Тери за пръв път се връщаше в Гидиън след смъртта на Мерин и нямаше да остане дълго, вдругиден си заминаваше. Иг не го обвиняваше за това, че иска бързо да се измъкне. Скандалът избухна точно когато шоуто набираше скорост и можеше да му струва всичко; това, че Тери изобщо се върна в Гидиън, място, където рискуваше да го снимат със сексуалния убиец, неговия брат, говореше много за него — за тази снимка „Инкуайърър“ биха се изръсили поне с един бон. Но пък Тери никога не бе повярвал, че Иг е виновен в каквото и да било. Тери беше най-шумният и най-яростният защитник на Иг по време, когато телевизията би предпочела той да казва троснато „Без коментар!“ и да продължава нататък.

Иг можеше да ги избягва засега, но рано или късно щеше да му се наложи да рискува да ги срещне очи в очи. Може би, мислеше си той, със семейството му щеше да е различно. Може би те щяха да са неподатливи на въздействието му и тайните им щяха да си останат тайни. Те го обичаха и той ги обичаше. Обичта трябваше да има някакво значение. Може би той би могъл да се научи да контролира това, да го изключва, каквото и да представляваше то. Може би рогата щяха да паднат. Бяха се появили без предупреждение — защо да не изчезнат по същия начин?

Той приглади назад с ръка рядката си безжизнена коса — на двайсет и шест косата му оредяваше!, — а после стисна главата си с длани. Мразеше безумното препускане на мислите си, как една идея отчаяно преследваше друга. Пръстите му докоснаха рогата и той извика от уплаха. На устата му беше да каже: „Господи, моля те, Господи, накарай ги да се махнат…“, но после се усети и си замълча.

Едно усещане пропълзя нагоре по ръцете му. Ако сега той беше дявол, можеше ли да говори за Бог? Щеше ли гръм да го удари и да го порази с бяла светкавица? Щеше ли той да изгори?

— Господи — прошепна той.

Нищо не се случи.

— Господи, Господи, Господи — повтори.

Наведе глава настрани и се ослуша в очакване на някакъв отклик.

— Моля те, Господи, накарай ги да се махнат. Съжалявам, ако снощи съм извършил нещо, с което съм те ядосал. Пиян бях. Сърдит бях — изрече Иг.

Той притаи дъх, вдигна очи и се погледна в огледалото за обратно виждане. Рогата си бяха там. Вече свикваше с гледката им. Те се превръщаха в част от лицето му. При тази мисъл се разтрепери от погнуса.

В края на полезрението си той забеляза да му се промъква отдясно проблясък на бяла светлина. Врътна рязко кормилото и спря до бордюра. Иг караше без да мисли, без да обръща внимание къде се намира и без представа накъде е тръгнал. Беше пристигнал, не нарочно, пред „Светото сърце на Дева Мария“ — църквата, в която беше ходил със семейството си през две трети от своя живот и където за пръв път бе видял Мерин Уилямс.

Гледаше „Светото сърце“ с пресъхнала уста. Не беше влизал там, нито пък в която и да било друга църква, откакто убиха Мерин — не искаше да е част от тълпата и останалите енориаши да го зяпат. Нито пък искаше да си оправя отношенията с Бога — Бог трябваше да си оправи отношенията с него.

Може би ако влезеше вътре и се помолеше на Господ, рогата щяха да отпаднат. Или пък може би… Може би отец Моулд щеше да знае какво да прави той. Тогава на Иг му хрумна нещо. Отец Моулд можеше да не е податлив на влиянието на рогата. Ако някой би могъл да устои на тяхната власт, помисли си Иг, нямаше ли това да е човек с расо? Той имаше на своя страна Бог и закрилата на Божия дом. Може би можеше да си уреди екзорсизъм. Отец Моулд трябваше да познава хора, с които би могъл да се свърже по подобен повод. Пръскане със светена вода, няколко молитви „Отче наш“ — и Иг пак щеше да стане нормален.

Остави гремлина до бордюра и тръгна по бетонната алея към „Светото сърце“. Тъкмо посягаше към вратата, когато се усети и отдръпна ръката си. Ами ако щом докоснеше резето, ръката му започнеше да гори? Ами ако не можеше да влезе? — запита се той. Ами ако когато се опиташе да мине през вратата, някаква черна сила го отблъснеше, блъснеше го и той паднеше по задник? Видя се как залита през нефа, изпод яката на ризата му се кълби дим, очите му изскачат от орбитите си като на анимационен герой, представи си задушаване и раздираща болка.

Принуди се да посегне и да хване резето. Едното крило на вратата се отвори под натиска на ръката му — ръка, която нито започна да гори, нито да смъди, не почувства никаква болка. Той се взря в сумрака на нефа, над редовете от лакирани с тъмен лак скамейки. Мястото миришеше на сухо дърво и стари книги с химни, с техните овехтели от слънцето кожени подвързии и крехки страници. Той винаги бе обичал този мирис и се учуди, че все още му харесва, че не се задавя от него.

Влезе през вратата. Иг разпери ръце и зачака. Погледна надолу по дължината на едната си ръка, после на другата — изчакваше да види дали някакъв дим няма да се процеди изпод маншетите на ризата му. Но никакъв дим не се процеди. Той вдигна ръка и пипна рога, стърчащ над дясното му слепоочие. Там си беше. Той очакваше те да изтръпнат, да запулсират — но нищо не се случи. Църквата бе пещера, изпълнена с мрак и тишина, осветена единствено от пастелното сияние на витражните прозорци. Мария в нозете на сина си, когато Той издъхва на кръста. Йоан, който кръщава Иисус в реката.

Помисли си, че трябва да отиде до олтара, да коленичи там и да се помоли на Господ за отдих. Усети как молитва се оформя на устните му: „Моля те, Господи, ако накараш рогата да се махнат, аз винаги ще Ти служа. Ще се върна в църквата, ще стана свещеник, ще разпространявам Словото, ще разпространявам Словото в горещи страни от Третия свят, където всички са прокажени, ако все още някой е болен от проказа, само моля те, накарай ги да изчезнат, направи ме пак такъв, какъвто бях.“ Но не стигна дотам, че да я каже. Преди да е направил и крачка, той чу лекото дрънчене на желязо, което се удря в желязо, и обърна глава.

Все още стоеше на входа на атриума и вляво от него имаше врата, леко открехната, която водеше към стълбище. Там, долу, имаше малка спортна зала, предоставена на енориашите за различни функции. Желязото пак издрънча тихо. Иг докосна вратата и когато тя се отвори по-широко назад, оттам се заизлива струйка от кънтри музика.

— Ехо? — провикна се той от вратата.

Пак дрънчене на желязо и безпомощно пъшкане.

— Да? — провикна се отец Моулд. — Кой е?

— Иг Периш, сър.

Последва мълчание. Проточи се малко повече.

— Слез долу да ме видиш — рече Моулд.

Иг заслиза по стълбите.

В дъното на мазето редица флуоресцентни лампи осветяваха издута постелка за пода, няколко грамадни надуваеми топки, греда — уреди за гимнастически занятия на деца. Но тук, до стълбището, някои лампи не светеха и беше по-тъмно. Покрай стените бяха наредени в кръг машини за кардиотренировка. Близо до подножието на стълбището имаше лежанка, на която отец Моулд се беше изпънал по гръб.

Преди 40 години Моулд беше крило на „Сиракуза“ и после — морски пехотинец, беше отслужил военния си дълг в Железния триъгълник и все още имаше телесната маса и завладяващото присъствие на хокеист и самоуверената властност на войник. Ходеше бавно, прегръщаше хората, когато го развеселяваха, и беше симпатичен като мил, стар санбернар, който обича да спи върху мебелите, макар и да знае, че не бива. Беше облечен в сив анцуг и вехти, ожулени адидаски. Кръстът му беше окачен на единия край на щангата и се полюшваше кротко, докато той я сваляше и после тромаво я вдигаше отново.

Сестра Бенет стоеше до лежанката. И тя самата беше сложена малко като хокеист, с широки рамене и тежко, мъжкаранско лице; късата й къдрава коса бе прихваната назад с виолетова лента за глава. Облечена беше в подхождащ й лилав анцуг. Сестра Бенет водеше курс по етика в „Сейнт Джуд“ и обичаше да чертае диаграми на черната дъска, които показват как определени решения неотменно водят до спасение (правоъгълник, който тя запълваше с тлъсти пухкави облаци), или неотменно в ада (квадрат, изпълнен с пламъци).

Братът на Иг, Тери, й се беше подигравал безмилостно — чертаеше свои диаграми за забавление на съучениците си, които изобразяваха как след най-разнообразни гротескни лесбийски срещи сестра Бенет сама най-накрая щеше да пристигне в ада, където с най-голяма радост щеше да се отдаде на обезпокоителни сексуални практики с дявола. Тези диаграми превърнаха Тери в хита на столовата на „Свети Джуд“ и той рано вкуси славата. Това беше също и първия му допир със скандалната слава, тъй като най-накрая го изпортиха (някакъв анонимен доносник, чиято самоличност и до днес бе неизвестна). Поканиха Тери в кабинета на отец Моулд. Срещата им се проведе при закрити врати, но това не бе достатъчно да заглуши звука от ударите на дървената тояга на Моулд по задника на Тери, или, след двайсетия удар — виковете на Тери. Всички в училище ги чуха. Звуците стигаха през отдушниците на овехтялата отоплителна система до всяка класна стая. Иг се беше гърчил на стола си в агония за Тери. Най-накрая беше запушил ушите си с пръсти, за да не му се налага да слуша. Забраниха на Тери да свири на рецитала в края на годината, за който той репетираше от месеци, и го скъсаха по етика.

Отец Моулд седна и си избърса лицето с хавлия. Там, в подножието на стълбището, беше най-тъмно и на Иг му мина през ума, че Моулд действително не можеше да види рогата.

— Здравейте, отче — поздрави той.

— Игнейшиъс. Като че цяла вечност не сме се виждали. Къде се беше сврял?

— Имам квартира в центъра — отвърна Иг с прегракнал от вълнение глас. Не беше подготвен за загрижения тон на отец Моулд, за непринудената му, роднинска привързаност. — Всъщност, не е далече. Все се гласях да се отбия, но…

— Иг? Добре ли си?

— Не знам. Не знам какво се случва с мен. Главата ми… Погледнете главата ми, отче.

Иг пристъпи напред и се наведе леко към светлината. Виждаше сянката на главата си на пометения циментов под, рогата бяха чифт малки закривени куки, стърчащи от слепоочията му. Почти се боеше да види реакцията на Моулд и го погледна плахо. Призракът на любезна усмивка не напусна лицето на отеца. Челото му се набръчка замислено, докато той разглеждаше рогата с някакво оцъклено смущение.

— Снощи бях пиян и съм извършил ужасни неща — рече Иг. — И когато се събудих, се събудих така, и не зная какво да правя. Не зная в какво се превръщам. Помислих си, че вие бихте могли да ми кажете какво да правя.

Отец Моулд отново го огледа продължително със зяпнала уста, смаян.

— Е, хлапе — рече той най-сетне. — Искаш да ти кажа какво да правиш ли? Мисля, че трябва да се прибереш и да се обесиш. Сигурно така ще е най-добре за тебе и за семейството ти — всъщност за всички. В склада зад църквата има въже. Щях да ида да ти го донеса, ако смятах, че това ще те насочи в правилната посока.

— Защо… — започна Иг, и трябваше да прочисти гърло, за да продължи. — Защо искате да се самоубия?

— Защото ти уби Мерин Уилямс, а онази голяма клечка, еврейският адвокат на татко ти, те отърва. Малката сладка Мерин Уилямс. Много бях привързан към нея. Нямаше кой знае какви цици, но пък си имаше чудничко дупенце. Трябваше да влезеш в затвора. Исках да влезеш в затвора. Сестро, брой. — Той се изпъна по гръб за нова серия с щангите.

— Но, отче — възкликна Иг. — Не съм аз! Не съм я убил аз.

— Ах ти, шегаджия голям! — Моулд хвана с ръце лоста над него. Сестра Бенет застана в позиция в горния край на лежанката. — Всички знаят, че си бил ти. Можеш и себе си да усмъртиш. Бездруго ще отидеш в ада.

— Вече съм там.

Моулд изсумтя, когато смъкна щангата на гърдите си и пак я вдигна. Иг забеляза, че сестра Бенет го гледа втренчено.

— Не бих те обвинила за това, че си се самоубил — заяви тя без всякакви встъпления. — През повечето дни на обяд съм готова да се самоубия. Мразя как хората ме гледат. Лесбийските шегички, които пускат по мой адрес зад гърба ми. Мога да се възползвам от онова въже в бараката, ако ти не го искаш.

Моулд избута щангата нагоре с пъшкане.

— Постоянно мисля за Мерин Уилямс. Обикновено докато опъвам майка й. Майка й върши много работа за мен тук, в църквата тия дни, знаеш ли. Почти цялата я върши на четири крака. — При тази мисъл той се ухили. — Клетата женица. Молим се заедно почти всеки ден. Обикновено за това да умреш.

— Вие… сте поели обет за целомъдрие — каза Иг.

— Целомъдрие-меломъдрие. Смятам, че Господ се радва, дето си го държа в гащите покрай църковните прислужничета. Така, както го виждам аз, госпожата има нужда някой да я утешава, а несъмнено няма да получи утеха от онзи жалък очилат тулуп, за когото е омъжена. Поне не нужната й утеха.

Сестра Бенет се обади:

— Искам да бъда друг човек. Искам да избягам. Искам някой да ме харесва. Ти харесвал ли си ме някога, Иги?

Иг преглътна.

— Ами… сигурно. Донякъде.

— Искам да спя с някого — продължи сестра Бенет, все едно не бе казал нищо. — Искам някой нощем да ме прегръща в леглото. Не ме интересува мъж или жена. Не ми пука. Не искам повече да бъда сама. Мога да пиша чекове за църквата. Понякога ми се иска да източа сметката и да избягам с парите. Понякога страшно ми се иска да го направя.

— Изненадан съм — обади се Моулд, — че никой в този град не се хвана да те направи пример за назидание заради онова, което причини на Мерин Уилямс. Да те накара да опиташ от онова, което й стори. Човек ще си помисли, че някой загрижени граждани биха ти дошли някоя нощ на гости и биха те извели на приятна разходка из природата. Точно до онова дърво, където уби Мерин, и да те увесят на него. Ако не постъпиш прилично и не се обесиш, то това ще е най-доброто.

Иг се учуди, щом усети, че се отпуска, разгъва юмруци, диша по-равномерно. Моулд се залюля на лежанката. Сестра Бенет хвана щангата и я подпря с дрънчене на стойката й.

Иг вдигна очи към нея и каза:

— Какво ви спира?

— За какво? — попита тя.

— Да вземете парите и да заминете.

— Господ — отвърна тя. — Аз обичам Господ.

— Какво е направил Той някога за вас? — попита я Иг. — Той намалява ли болката, когато хората ви се смеят зад гърба? Или нещо повече — заради Него вие сте сам-сама на света? На колко години сте?

— На шейсет и една.

— На шейсет и една — това е старост. Почти е късно вече. Почти. Можете ли да чакате дори само ден още?

Тя докосна гърлото си, очите й бяха широко отворени и тревожни. После каза:

— По-добре да си тръгвам. — Обърна се, подмина го и забърза към стълбите.

Отец Моулд като че изобщо не забелязваше, че тя си тръгва. Сега той седеше на лежанката, подпрял китки на коленете си.

— Приключихте ли с щангите? — попита го Иг.

— Остана още една серия.

— Нека ви броя — предложи Иг и заобиколи лежанката.

Щом подаде на Моулд щангата, пръстите му докоснаха кокалчетата на Моулд и той видя, че когато е бил на двайсет, той и още няколко момчета от хокейния отбор, нахлузили маски за ски на лицата си, бяха погнали кола, пълна с хлапета от „Ислямска нация“, дошли от Ню Йорк да говорят в Сиракуза за гражданските права. Моулд и приятелите му ги бяха принудили да отбият от пътя и ги бяха погнали навътре в гората с бейзболни бухалки. Хванаха най-бавния и му строшиха краката на осем различни места. Две години бяха минали, докато хлапето започне да се разхожда без помощта на бастун.

— Вие и майката на Мерин… Наистина ли се молите аз да умра?

— Повече или по-малко — отвърна Моулд. — Честно казано, тя най-често призовава Господа, докато яха мойта патка.

— Знаете ли защо Той не ме е поразил? — попита Иг. — Знаете ли защо Бог не е отговорил на молитвите ви?

— Защо?

— Защото Бог няма. Вашите молитви са шепот в празна стая.

Моулд отново вдигна щангата, с голямо усилие, отпусна я и заяви:

— Глупости.

— Всичко е лъжа. Там никога не е имало никого. Вие сте тоя, дето трябва да се обеси на онова въже в бараката.

— Не — възрази Моулд. — Не можеш да ме накараш. Не искам да умирам. Аз си обичам живота.

Значи той не можеше да накара хората да вършат нещо, което вече не искаха да извършат. Иг се беше питал дали пък случаят не е такъв.

Моулд направи гримаса и изсумтя, но не можа да вдигне отново щангата. Иг обърна гръб на лежанката и тръгна към стълбището.

— Ей — подвикна му Моулд. — Тука ми трябва помощ.

Иг пъхна ръце в джобовете си и започна да си подсвирква „Когато светците маршируват“. За първи път от цяла сутрин се почувства добре. Моулд пъшкаше и се мъчеше зад него, но Иг не погледна назад, докато се изкачваше по стълбите.

Сестра Бенет подмина Иги, когато той влезе в атриума. Беше облечена с червен панталон и блуза без ръкави на маргаритки и си беше вдигнала косата. Щом го забеляза, тя се сепна и едвам не си изтърва чантата.

— Тръгвате ли? — попита я Иг.

— Аз… аз нямам кола — отвърна тя. — Искам да взема църковната кола, но ме е страх, че ще ме хванат.

— Вие източвате сметката тук. Какво значение има една кола?

Тя се взря в него, после се наведе напред и целуна Иг по ъгълчето на устата. Щом устните й го докоснаха, Иг научи за ужасната лъжа, която тя бе казала на майка си на деветгодишна възраст, и за ужасния ден, когато импулсивно бе целунала една от своите ученички, шестнайсетгодишна красавица на име Брит, и за тайното и отчайващо рухване на духовните й вярвания. Видя тези неща, и разбра, и те никак не го трогнаха.

— Бог да те благослови — каза сестра Бенет.

Нямаше как Иг да не се разсмее.