Джо Хил
Рога (11)

Единайсета глава

Тя му изпращаше послание.

Отначало той не знаеше, че е тя, не знаеше кой го прави. Дори не знаеше, че това е послание. То започна десетина минути след началото на службата — проблясък на златиста светлина в периферията на зрението му, толкова ярка, че го накара да трепне. Той разтърка окото си, опита се да прогони с търкане сияйното петно, което сега плаваше пред него. Когато зрението му се поизбистри, той се огледа за източника на светлина, ала не успя да го открие.

Момичето седеше от другата страна на пътеката, през една скамейка от него, и беше облечено с бяла лятна рокля, и той никога досега не го беше виждал. Погледът му постоянно се плъзваше към нея — не защото смяташе, че тя има нещо общо със светлината, а защото тя беше най-хубавото нещо за гледане от другата страна на пътеката. И той не беше единственият, който мислеше така. Едно дългуресто момче с царевична коса, толкова руса, че чак бяла, седеше точно зад нея и понякога като че се навеждаше напред да погледне през рамото й, надолу към предницата на роклята й. Иги не беше виждал момичето никога преди, но смътно си спомняше момчето от училище, мислеше, че той май е една година по-голям от него.

Игнейшиъс Мартин Периш търсеше прикрито ръчен часовник или гривна, които можеха да уловят светлината и да я отразят в окото му. Оглеждаше хората с метални рамки на очилата, жените с халки, висящи от ушите им, но не можеше да определи точно какво причинява този дразнещ проблясък. Но най-вече гледаше момичето, с нейната червена коса и оголени бели ръце. Имаше нещо в белотата на тези ръце, което ги караше да изглеждат по-разголени от голите ръце на останалите жени в църквата. Много червенокоси имаха лунички, но тя изглеждаше така, сякаш е изваяна от парче сапун.

Когато се отказа да търси източника на светлината и обърна лице напред, златната светлина се завърна, ослепителен проблясък. Беше подлудяващо, това блещук-блещук в лявото му око, като пеперудка от светлина, която кръжеше около него, пърхаше в лицето му. Веднъж дори замахна към нея, опита се да я отблъсне настрани.

И тогава тя се издаде, прихна безпомощно, трепереше от усилието да сдържи смеха си. После му хвърли онзи поглед — бавен кос поглед, самодоволен и развеселен. Тя знаеше, че са я изловили и че няма смисъл да продължава да се преструва. Иг също знаеше, че тя е възнамерявала да я изловят, да продължи, докато я разкрият — мисъл, която накара кръвта му леко да кипне. Тя беше много хубава, горе-долу негова връстничка, косата й беше сплетена в копринено въже с цвета на черни череши. Тя си играеше с изящно златно кръстче, окачено на шията й, и го въртеше деликатно; то хващаше слънчевите лъчи и сияеше, превръщаше се в кръстовиден пламък. Тя проточи жеста, превърна го в своего рода признание, а после обърна кръстчето.

След това Иг вече не беше способен да обърне и най-малкото внимание на това какво говореше отец Моулд зад олтара. Повече от всичко желаеше тя отново да погледне към него, и дълго време тя не погледна — своеобразно сладко отричане. Но после отново извъртя очи към него, дяволито и бавно. Втренчена право в него, тя завъртя кръстчето така, че да заблести в очите му — два кратки проблясъка и един дълъг. Мина време и тя му присветна в друга последователност, този път три кратки проблясъка. Гледаше го в очите, докато му присветваше с кръстчето, и се усмихваше, ала унесено, сякаш е забравила за какво се усмихва. Съсредоточеният й поглед намекваше, че тя иска той да разбере нещо, че нейната игра с кръстчето беше важна.

— Мисля, че това е Морзовата азбука — промълви тихо бащата на Иг с ъгълчето на устата си: осъден, който говори с друг осъден в двора на затвора.

Иг трепна — нервна рефлекторна реакция. От няколко минути „Светото сърце на Дева Мария“ се беше превърнала в телевизионно шоу, което вървеше за фон и звукът беше намален до едва доловимо мърморене. Но когато баща му заговори, Иг се стресна, излезе от унеса си и отново осъзна къде се намира. Освен това разтревожен откри, че пенисът му леко се е надървил в гащите и пари крака му. Важно беше отново да спадне. Всеки момент щяха да се изправят за финалния химн и той щеше да издуе отпред панталоните му.

— Какво? — попита той.

— Тя ти казва: „Стига си ми зяпал краката — каза Дерик Периш отново с ъгълчето на устата си, като умник от филмите. — Или ще ти посиня окото.“

Иг се опита да си прочисти гърлото и издаде смешен звук.

Сега Тери се опитваше да види. Иг седеше от вътрешната страна на пътеката, отдясно беше баща му, после майка му, после Тери, и големият му брат трябваше да изпружва врат, за да види момичето. Той обмисли достойнствата й — тя пак се беше обърнала с лице напред — и прошепна шумно:

— Съжалявам, Иг, нямаш шанс.

Лидия го тупна по тила със сборника си с химни.

— По дяволите, мамо! — възкликна Тери, и тя пак го тупна с книгата по главата.

— Няма да говориш такива думи тук! — прошепна му тя.

— Защо не удариш Иг? — отвърна Тери шепнешком. — Той е тоя, дето оглежда малки червенокоски. Похотливи мисли му се въртят в главата. Той жадува. Погледни го. По лицето му си личи. Виж му ненаситеното изражение.

— Ненаситното — поправи го Дерик.

Майката на Иг го погледна и бузите му пламнаха. Тя премести поглед от него към момичето, която не им обръщаше никакво внимание и се преструваше на заинтересувана от отец Моулд. След малко Лидия се намуси и се загледа към предната част на църквата.

— Добре — каза тя. — Почвах да се чудя дали Иг не е гей.

А после дойде време за пеене и всички се изправиха, и Иг отново погледна момичето, което отвори уста да запее, ала вместо това изохка — тихо, но се чу. Тя тъкмо смяташе да му присветне с кръстчето, когато фината златна верижка се разкопча и се изплъзна в ръката й.

Иг я гледаше как наведе глава и се опита да я закопчае. После нещо се случи и предизвика неблагоприятен обрат за него. Русият хубавец, който стоеше зад нея, се наведе и посегна колебливо, непохватно към тила й. Опитваше се да й закопчае колието. Тя трепна, отдръпна се на крачка напред и го изгледа стреснато и не особено дружелюбно.

Русият не се изчерви, не изглеждаше да се е притеснил. Приличаше не толкова на момче, колкото на класическа скулптура, със строгите, свръхестествено спокойни, съвсем леко намусени черти на млад Цезар, на някой, който би могъл с един най-обикновен обърнат палец да хвърли тайфа окървавени християни на лъвовете. Години по-късно прическата му, тази ниско подстригана шапка от руси до бяло коси ще бъде популяризирана от Маршал Матърс, но през онази година тя изглеждаше спортна и с нищо незабележителна. Освен това носеше вратовръзка — проява на класа. Той каза нещо на момичето, но тя поклати глава. Баща й се наведе към нея, усмихна се на момчето и сам се залови с колието.

Иг се успокои. Цезар беше допуснал тактическа грешка, като я бе докоснал, когато тя не го очакваше, беше я издразнил, вместо да я очарова. Бащата на момичето се занимава известно време с колието, но после се засмя и поклати глава, защото не можеше да се поправи, и тя също се засмя и го взе от него. Майка й изгледа сърдито и двамата и момичето и баща й отново запяха.

Службата свърши, разговорите се надигнаха като вода, която изпълва вана — църквата беше контейнер с особен обем, естествената й тишина бързо бе изместена от шума. На Иг винаги най-много му бе вървяла математиката и той рефлексивно се замисли за вместимост, обем, инварианти и преди всичко за абсолютни стойности. По-късно се оказа, че го бива по логическа етика, но това беше може би само продължение на онази част от него, която бе добра в точните уравнения и убеждаването на числата да слушкат.

Искаше да я заговори, ала не знаеше какво да каже и след малко вече бе загубил своя шанс. Когато излезе измежду скамейките на пътеката, тя го погледна, внезапно обхваната от срамежливост, ала усмихната, и тогава младият Цезар изникна до нея — извисяваше се над нея и й разправяше нещо. Баща й отново се намеси, подбутна я напред и някак си успя да се напъха между нея и юношата император. Таткото се усмихна на хлапето мило и дружелюбно, но когато заговори, той избутваше дъщеря си пред себе си, подкарваше я, увеличаваше дистанцията между нея и момчето със спокойно, разумно, благородно лице. Цезарят като че това не го засегна и той не се опита да я догони, а кимна търпеливо, дори отстъпи встрани, за да пропусне майката на момичето и някакви възрастни дами — лели? — да преминат покрай него.

С баща й, който продължаваше да я подбутва, нямаше шанс да я заговори. Иг я гледаше как се отдалечава и му се искаше тя да се огледа назад и да му помаха, но тя не го направи — разбира се, че не. Дотогава пътеката вече беше задръстена от тръгващи си хора. Бащата на Иг сложи ръка на рамото му, за да му даде да разбере, че ще изчакат, докато се поразчисти. Иг гледаше как младият Цезар ги подминава. Той беше там със своя баща, мъж с гъсти руси мустаци, които се сливаха с бакенбардите му и му придаваха вид на лошия от уестърн с Клинт Истууд, някой, който да застане отляво на Лий Ван Клийф и да го застрелят в началната престрелка на последната битка.

Най-сетне движението по пътеката се сви до струйка и бащата на Иг свали ръката си от рамото му, за да му съобщи, че могат да тръгват. Иг излезе от реда и пропусна родителите си да минат, какъвто навик имаше, за да може да излезе с Тери. Погледна с копнеж към скамейката на момичето, сякаш по някакъв начин тя можеше да се появи отново там, и щом погледна, дясното му око се изпълни с проблясък на златна светлина, все едно всичко започваше отначало. Той трепна, замижа с окото и отиде при скамейката й.

Тя беше оставила там златното си кръстче, то лежеше върху нагънатата златна верижка в квадратче от светлина. Може би го беше оставила и после го беше забравила, когато баща й я припря, за да я отдалечи от русото момче. Иг я взе — очакваше да е студена. Но тя беше топла, възхитително топла — монетка, оставена цял ден на слънцето.

— Иги? — повика го майка му. — Идваш ли?

Иг стисна колието в юмрук, обърна се и тръгна бързо по пътеката. Беше важно да я настигне. Тя му беше оставила шанс да я впечатли, да бъде откривателят на загубени неща, да се прояви едновременно като наблюдателен и загрижен. Но когато стигна до вратата, нея вече я нямаше. Мярна я на задната седалка на едно комби, облицовано отвън с ламперия, с една от лелите си — родителите й седяха отпред и колата потегляше от бордюра.

Е… Няма нищо. Следващата неделя нямаше да избяга, и когато Иг й го върне, то вече нямаше да е повредено и той щеше да знае точно какво да каже, когато се представи.