Джо Хил
Рога (47)

Четирийсет и седма глава

Сенки трептяха и се люшкаха по стените, надигаха се и падаха, мракът прииждаше на вълни. Светът около него се оттегляше и го заливаше на вълни, и Иг се мъчеше да се вкопчи в него. Част от него искаше да потъне, да избяга от болката, да намали докрай звука на съсипаното си тяло. Вече се унасяше — болката се уравновесяваше от мечтателна и все по-нарастваща жизнерадост. Звездите горе плаваха бавно, носеха се отляво надясно, сякаш той плаваше по гръб по река Ноулс и се оставяше течението да го влече бавно надолу.

Тери се наведе над него със страдалческо, объркано изражение.

— Добре, Иг. Ти си добре. Ще се обадя на някого. Трябва да изтичам до колата да си взема телефона.

Иг се усмихна — насърчително, надяваше се — и се опита да каже на Тери, че единственото, което трябва да направи, е да го запали. Тубата с бензин беше навън, опряна на стената. Да го полее с безоловен бензин и да му драсне клечката, и той щеше да се оправи. Но не можеше да си поеме въздух, за да изтласка от себе си думите, гърлото толкова го болеше и така се беше стегнало, че не можеше да изцеди говор от него. Хубавичък номер му беше спретнал Лий, да.

Тери стисна ръката му и Иг разбра, напосоки, че по-големият му брат беше преписал отговорите на контролно по география от момчето, което седеше пред него.

— Ще се върна — каза Тери. — Чуваш ли? Веднага. Само минутка.

Иг кимна, благодарен на Тери, че е поел нещата в свои ръце. Ръката на Тери се изплъзна от Иговата, той стана и изчезна от погледа му.

Иг извърна глава и погледна към червеното сияние на свещите, огряващо старата зидария. Несекващото трептене на светлината го успокояваше, усилваше чувството му, че се рее, че плава. Следващата мисъл, която му дойде наум, беше, че щом сиянието се вижда, значи вратата на пещта трябва да е отворена. Точно така, Лий я беше отворил, за да освети по-силно циментовия под.

И тогава Иг осъзна какво ще се случи, и шокът го извади от унеса и ступора. Тери щеше да види телефона, телефонът на Глена, внимателно поставен върху одеялото в пещта. Тери не можеше да бръкне там. От всички точно Тери — Тери, който едва не бе умрял на четиринайсет години от ужилване на оса — трябваше изобщо да не припарва до шибаната пещ. Иг се опита да му извика, да кресне, да го предупреди, но от гърлото му не излизаше нищо освен продрани, безжизнено хрипове.

— Само минутка, Иг — извика Тери от другия край на стаята. В действителност изглеждаше, че все едно говори на себе си. — Ти, там вътре, се дръж, и… Чакай! Ей, Иг, извадихме късмет. Тука има телефон.

Иг завъртя глава и отново се опита да извика, да го спре, и дори успя да изрече една — единствена дума: „Тери.“ Но после онова болезнено чувство отново стегна гърлото му и той не можа да каже нищо повече, а и Тери не се обърна, когато чу името си.

Брат му се наведе, провря се в пещта и посегна към телефона върху издутото на буци одеяло. Щом го взе, едната гънка се разгъна и Тери се поколеба, щом видя навитата отдолу змия, люспите, които сияеха като излъскана мед на светлината на свещите. Разнесе се сухото тракане на кастанети.

Змията се разгъна и ухапа Тери по китката — Иг чу звука от близо осем метра, месест удар. Телефонът отхвърча. Тери изпищя, изправи се и черепът му се удари в желязната каса на капака. Ударът го повали. Той вдигна ръце и се удържа да не падне по очи върху дюшека, долната половина на тялото му увисна от отвора.

Змията не пускаше китката му. Тери я грабна и дръпна. Когато зъбите й се изтръгнаха от плътта, гърмящата змия раздра китката му, сви се на кълбо и пак го нападна, хвърли се към лицето му и заби зъби в лявата му буза. Тери я стисна по средата и дръпна, тя го пусна, издигна се нагоре и го ухапа трети път, четвърти. И всеки път, когато забиваше зъби в него, звукът беше все едно някой млати боксовата круша в спортна зала.

Братът на Иг се изхлузи от пещта и падна на колене. Беше хванал змията ниско, близо до опашката. Дръпна я от себе си, вдигна я във въздуха и я тресна в пода, все едно тупаше килим с тупалка. Черни пръски от кръв и змийски мозък оплискаха бетона. Тери я захвърли далече от себе си, тя се търкулна и падна по гръб. Опашката й шибаше обезумяло насам-натам и плющеше по бетона. Мятането лека-полека утихна и накрая опашката й само леко се поклащаше напред-назад, а после замря.

Тери коленичи пред вратата на пещта с наведена глава, като че се молеше, предан каещ се грешник в църквата на вечния и святия комин. Раменете му се издигаха и спадаха, издигаха се и спадаха в такт с дишането му.

— Тери — успя да го извика Иг, ада Тери не вдигна глава да го погледне.

И да го бе чул Тери — Иг не беше сигурен в това, — той не би могъл да отговори. Тери трябваше да пести всеки безценен дъх за усилието да си напълни отново дробовете с кислород. Ако получеше анафилактичен шок, то до няколко минути трябваше да му се бие епинефрин, иначе щеше да се задуши от подутите тъкани в собственото си гърло.

Телефонът на Глена беше някъде в пещта, на няма и десет метра от него, но Иг не знаеше къде го е изтървал Тери и не искаше да се влачи и да го търси, докато Тери се задушава. Чувстваше се страшно слаб и не беше сигурен дори дали ще достигне отвора на пещта, на малко по-малко от метър над пода. А тубата с бензина беше съвсем наблизо, навън.

Знаеше, че най-трудно ще е да се помръдне. Само мисълта да се опита да се претърколи настрана запали обширни и сложно преплетени мрежи от болка в рамото и чатала му, стотина фини горящи влакна. Колкото повече време се отдаваше на мисли, толкова по-зле щеше да става. Той се преобърна на хълбок и усети как сякаш закривено острие се заби в рамото му и започна да се върти напред-назад, сякаш продължително го набиваха на кол. Изкрещя — дори не подозираше, че може да крещи, докато викът не се изтръгна от него — и замижа.

Когато главата му се проясни, той посегна със здравата си ръка, опря се на цимента, придърпа се и успя да се извлачи една педя по-нататък. И пак изкрещя. Опита се да се оттласне с крака, но не чувстваше стъпалата си, нищо не чувстваше под онази остра и несекваща болка в коленете. Полата му беше подгизнала от кръв. Сигурно не ставаше за нищо.

— Ами беше любимата! — прошепна той, забил нос в пода. — Щях да отида с нея на танците. — И се засмя — сух, дрезгав кикот, който му се стори съвсем налудничав.

Придърпа се още една педя напред с дясната си ръка и ножовете отново се забиха дълбоко в лявото му рамо, и болката се разклони и плъзна в гърдите му. Вратата като че не се приближаваше. Идеше му отново да се разсмее, толкова смешно безполезно беше всичко. Рискува и погледна брат си. Тери още коленичеше пред отвора, но главата му се бе отпуснала толкова ниско, че челото почти опираше в коленете му. От своето място Иг вече не можеше да погледне през отвора в комина. Вместо това виждаше полуотворената желязна врата и трепкането на светлината на свещите, и…

… там, горе, се появи врата, и около очертанията й трепкаше сияние.

Толкова беше пиян. Не се беше напивал толкова от нощта, в която убиха Мерин, и искаше да се напие още повече. Беше се изпикал върху Майката Дева. И върху кръста се изпика. Беше опикал обилно краката си и това го разсмя. Тъкмо си прибираше с една ръка атрибутите в панталона и отмяташе глава, за да отпие направо от бутилката, когато я забеляза над себе си, сгушена в болните клони на старото изсъхнало дърво. Беше подът на къщичката на дървото, на няма и пет метра над земята, и виждаше широкия правоъгълник на капака в пода, очертан от слабото, трепкащо сияние на свещи по ръбовете. Думите, изписани на тази врата, едва се виждаха в мрака: БЛАГОСЛОВЕН ЩЕ БЪДЕШ, КОГА ВЛИЗАШ.

— Хм — възкликна Иг и разсеяно набута тапата в гърлото на бутилката, а после я остави да изпадне от ръката му. — Ето те и тебе. Виждам те там, горе.

Въображаемата къща на дървото му беше изиграла хубав номер — и на него, и на Мерин, — като се беше скрила тук от тях през всичките тези години. Никога преди не е била там, нито един от другите пъти, когато беше идвал на мястото, където бяха убили Мерин. Или може би винаги е била там, а той не е бил в подходящото душевно състояние, за да я види.

Той си затвори ципа, залитна и тръгна…

… още една педя напред по гладкия циментов под. Не искаше да вдига глава, за да види докъде е стигнал, страх го беше, че сега няма да е по-близо до вратата, отколкото преди няколко минути. Протегна дясната си ръка и…

… се хвана за най-долния клон и започна да се катери. Кракът му се подхлъзна и трябваше да се вкопчи в един клон, за да не падне. Прилоша му и той изчака да му мине замайването със затворени очи — струваше му се, че дървото ще се изтръгне от корен и ще падне заедно с него. После се съвзе и продължи да се катери с безразсъдното и плавно изящество на пияниците. Скоро се намери на клона точно под капака и веднага посегна да го отвори. Но върху него имаше някаква тежест и капакът само шумно изтрака в рамката си.

Някой подвикна тихо отвътре — глас, който той разпозна.

— Какво беше това? — извика Мерин.

— Ей — каза някой друг, глас, който познаваше дори още по-добре: неговият собствен. Идваше отвътре, от къщичката на дървото, приглушен и далечен, но въпреки това Иг го позна незабавно. — Ей, има ли някой там долу?

Не можеше да се помръдне. Те бяха там, от другата страна на капака — Мерин и той самият, и двамата още млади и непокварени, и съвършено влюбени. Те бяха там и още не беше късно да ги спаси от най-лошото, което ги чакаше, и той се надигна бързо, решително и отново удари с рамене по капака…

… и отвори очи и се огледа с мътен поглед. Беше изключил за малко, може би за цели десет минути. Пулсът му беше бавен и тежък. Лявото му рамо преди пареше, сега беше студено и мокро. Студенината го уплаши. Изстиваха труповете. Той вдигна глава, за да се ориентира, и откри, че се намира само на метър от вратата и от двуметровата височина отдолу, за която се опитваше да не мисли. Тубата беше там, долу, непосредствено вдясно. Трябваше само да мине през вратата, и…

… той можеше да им разкаже какво щеше да стане, да ги предупреди. Можеше да каже на самия себе си като по-млад да обича повече Мерин и да й вярва, да е близо до нея, и че им остава малко време, и отново удари вратата, отново и отново, но всеки път тя само се надигаше около два сантиметра и отново се затръшваше.

— Престани, бе, твойта мама! — кресна младият Иг вътре в къщичката на дървото.

Иг се спря и се подготви отново да блъсне вратата… и се удържа, спомни си какво беше, когато той беше от другата й страна.

Беше го страх да отвори, бе събрал смелост да отвори капака чак когато онова нещо, което чакаше отвън, престана да се мъчи да го избие и да влезе. И че там нямаше нищо. Нямаше го там; или тях двамата ги нямаше.

— Слушай — каза човекът, който бе той преди, от другата страна на вратата. — Ако има някой там долу… Направи си кефа. Умираме от страх. Сега излизаме.

Краката на креслото тракаха и скърцаха, докато го отбутваха, и в мига, в който младият Иг отвори, Иг удари капака отдолу. Стори му се, че мярна за миг сенките на двамата любовници да изскачат покрай него, но това бе само фокус на светлината на запалените вътре свещи, която за миг съживи мрака.

Бяха забравили да духнат свещите и когато Иг подаде глава през отвора, ги завари запалени, и затова…

… той подаде глава през вратата и тялото му се изсипа след нея. Раменете му се удариха в земята и черен електрошок прониза лявата му ръка, експлозия с такава сила, че му се стори, че ще го нацепи и пръсне на парчета. Щяха да намират парчета от него по дърветата. Обърна се по гръб с отворени, взиращи се очи.

Светът се разтърси от мощния удар. Атонално бучене изпълваше ушите на Иг. Щом се загледа в нощното небе, то заприлича на края на ням филм: черен кръг започна да се свива, да става все по-малък, изтриваше света и го оставяше…

… сам в мрака на къщичката на дървото.

Свещите се бяха разтопили до безформени осемсантиметрови угарки. Восъкът се стичаше в дебели лъскави колони и те бяха скрили почти напълно онзи приведен дявол, клекнал под еврейския свещник. Сиянието на пламъците трепкаше в стаята. Плесенясалото кресло стоеше вляво от отворения капак. Сенките на порцелановите фигурки трептяха по стените — двата ангела Господни и извънземното. Мария се беше катурнала настрана, точно както си спомняше, че я оставиха.

Иг хвърли поглед наоколо. Сякаш само няколко часа, а не години бяха изминали, откакто бе идвал за последно на това място.

— Какъв е смисълът? — попита той. Отначало му се струваше, че си говори сам. — Защо ме доведе тук, щом не мога да им помогна? — и щом го каза, се ядоса. Усети в гърдите си горещина, клокочещо стягане. Свещите бяха одимили стаята и тя цялата миришеше на тях.

Трябваше да има причина, нещо, което той трябваше да направи, да открие. Нещо, което те бяха оставили — може би. Погледна масичката с порцелановите фигурки на нея и забеляза, че малкото чекмедже е открехнато на няма и сантиметър. Отиде при него и го издърпа с мисълта, че в него може да има нещо, нещо, което да му е от полза, от което би могъл да научи нещо. Но вътре нямаше нищо, освен една правоъгълна кутия кибрит. На капака й подскачаше черен дявол, който се смееше, отметнал назад глава. Върху капака с префърцунен шрифт от деветнайсети век бяха изписани думите „КИБРИТ «ЛУЦИФЕР»“. Иг извади кибрита, загледа се в него, а после го стисна в юмрук, искаше му се да го смачка. Но не го смачка. Стоеше и го държеше, взрян във фигурките, а после погледът му отново се фокусира върху пергамента под тях.

Последният път, когато беше идвал в тази къщичка на дървото, когато Мерин беше жива и светът — хубав, думите, изписани върху пергамента, бяха на иврит и той нямаше представа какво означават. Вярваше, че е нещо от Светото писание, свитък от филактерия. Но на блуждаещата светлина на свещите натруфените букви се люшкаха като оживели сенки, забодени с магия върху хартията, и изписваха послание на обикновен, прост английски:

ВЪОБРАЖАЕМАТА КЪЩА НА ДЪРВОТО

ДЪРВОТО НА ДОБРОТО & ЗЛОТО

ПЪТЯТ КЪМ СТАРАТА ЛЕЯРНА №1

ГИДИЪН, НХ 03880

ДОКАТО СИ ТУК, ВЗЕМИ КАКВОТО ИСКАШ

НА ТРЪГВАНЕ ВЗЕМИ, КАКВОТО ТИ Е НУЖНО

КАЖИ АМИН НА ПРАГА, ПРЕДИ ДА ИЗЛЕЗЕШ

ПУШЕНЕТО НЕ Е ЗАБРАНЕНО

А. ЗОРНИЦА, СОБСТВЕНИК

Иг се взираше и не беше сигурен дали сега, и след като беше узнал какво пише, разбира по-добре. Това, което искаше той, беше Мерин и той никога нямаше да я има пак, и заради тази липса му се искаше да изгори това проклето място до основи, а пушенето не беше забранено и, преди да се е усетил какво прави, той замахна с ръка към масата и запокити запаления свещник към другия край на стаята и помете фигурките от нея. Извънземното се катурна, отскочи и се търкулна от масата на пода. Ангелът, който напомняше на Тери, с тръбата на уста, падна от масата в полуотвореното чекмедже. Вторият ангел, застаналия над Мария със сдържан, надменен вид, се удари в масата с трясък и сдържаната му, надменна глава отхвърча.

Иг се завъртя яростно…

… завъртя болезнено тялото си и видя тубата с бензина там, където я беше оставил, подпряна на каменната стена, долу вдясно под вратата. Мушна се в една туфа висока трева и ръката му перна тубата, тя издрънча и се чу плискане. Напипа дръжката, дръпна я. Изненада се колко е тежка. Все едно беше пълна с течен цимент. Иг я опипа отгоре за кутията кибрит „Луцифер“ и го остави настрана.

Полежа, без да помръдва — събираше сили за последното необходимо действие. Мускулите на дясната му ръка не спираха да треперят и не беше сигурен, че ще успее да стори нужното. Най-сетне реши, че е готов да опита и с усилие вдигна тубата и я изля върху себе си.

Бензинът го поля — вонящ лъскав дъжд. Усети го в раненото си рамо — внезапно парене. Изкрещя, от устните му избликна и гъбовиден сив облак дим. Очите му се насълзиха. Болката го задушаваше, накара го да пусне тубата и да се превие на две. Трепереше яростно, облечен с нелепата синя пола — поредица от тръпки, които заплашваха да преминат в мощни конвулсии. Размаха дясната си ръка — не знаеше какво търси, докато не напипа кутията кибрит „Луцифер“ в пръстта.

Щурците, свирещи в августовската нощ, и бръмчащите по шосето коли се чуваха съвсем слабо. Иг отвори кутията. Клечките се разлетяха от треперещата му ръка. Той извади една от малкото останали и я драсна по запалителната ивица отстрани на кутията. От главата му се надигна белия език на пламък.

Свещите бяха паднали на пода и се бяха търкулнали навсякъде. Повечето още горяха. Сивата гумена фигурка на извънземното се беше опряла в една от тях, бял език от пламък обгаряше и втечняваше страната на лицето му. Едното черно око вече се бе разтопило и разкриваше кухината вътре. Още три свещи се бяха търкулнали до стената, под прозореца; августовският ветрец полюшваше леко белите му пердета.

Иг награби пердетата в юмруци, откъсна ги от прозореца и ги провеси над горящите свещи. Огънят плъзна нагоре по евтиния найлон и се устреми към ръката му. Той ги хвърли върху креслото.

Нещо изпука и заскърца под краката му, все едно беше стъпил върху малка електрическа крушка. Погледна надолу и видя, не е настъпил с пета порцелановото дяволче. Беше раздробил тялото, макар и главата да бе останала невредима — търкаляше се по дъските. Дяволът се хилеше маниакално, от козята му брадичка стърчаха зъби.

Иг се наведе и вдигна главата от пода. Стоеше сред горящата къща на дървото и оглеждаше изисканите, красиви черти на Сатаната, игличките на рогата му. Серпентини от огън се разгънаха нагоре по стената, черен дим се събра под скосения таван. Пламъци се вихреха и над креслото, и над масичката. Дяволчето като че ли го наблюдаваше с наслада и одобрение. Оценяваше човека, който знае как се палят неща. Но Иг беше приключил с работата си тук и беше време да продължи. Светът бе пълен с други огньове, очакващи да бъдат запалени.

Той повъртя мънистото в ръце, а после го върна върху масичката. Вдигна Мария, целуна личицето й и каза:

— Сбогом, Мерин.

После я сложи вдясно.

Взе ангела, който стоеше пред нея. Лицето му бе надменно и безстрастно, лице на прекален светец, което ти казваше „Как смееш да ме пипаш!“ — но главата му се беше откършила и търколила някъде. Иг сложи на мястото й дяволската глава — реши, че на Мария ще й е по-добре с някой, на когото му личеше, че знае как да се забавлява.

Димът нахлуваше в дробовете на Иг и ги изгаряше, жилеше очите му. Той усещаше как кожата му се изпъва от горещината — три стени от огън. Тръгна към капака, но преди да влезе в дупката, го повдигна, за да види какво е написано отвътре — съвсем ясно си спомняше, че там с вар беше написано нещо. Там пишеше: БЛАГОСЛОВЕН ЩЕ БЪДЕШ, КОГА ИЗЛИЗАШ. На Иг му стана смешно, ала не се засмя — само прокара ръка по фината дървесина на капака и каза „Амин“, а после се пъхна в дупката.

Стъпил на дебелия клон точно под отвора, той спря, за да се огледа за последен път наоколо. Стаята беше в центъра на бушуващ циклон от пламъци. Дупки от чепове пращяха в горещината. Креслото пращеше и съскаше. В края на краищата, той се чувстваше доволен от себе си. Без Мерин това място беше просто подпалки. Както и целият свят, поне според Иг.

Той затвори капака зад себе си и започна бавно и внимателно да избира пътя за слизане. Трябваше да се прибере у дома. Имаше нужда от почивка.

Не. Онова, от което действително имаше нужда, беше да стисне за гърлото човека, който му бе отнел Мерин. Какво пишеше на пергамента във Въображаемата къща на дървото? Да вземеш на излизане онова, от което имаш нужда? Човек трябва да се надява.

Спря се само веднъж, на половината път към земята, за да се опре на ствола и да разтърка с длани слепоочията си. Тъпа, опасна болка се натрупваше там — усещане за натиск, за някакви остри върхове, които си пробиваха път, за да щръкнат върху главата му. Христе Боже. Щом сега се чувстваше така, на сутринта щеше да има адски махмурлук.

Иг издиша — не забеляза белезникавия дим, който блъвна от собствените му ноздри — и продължи надолу, и слезе от дървото, а небесата горяха над него.

Той се взира в горящата клечка в ръката си точно две секунди — едно, Мисисипи, две, Мисисипи — а после тя изгори пръстите му, докосна бензина и той се запали с гръм и съскане, избухна като черешова бомба.