Джо Хил
Рога (13)

Тринайсета глава

Иг имаше фрагментарни спомени от времето, прекарано под водата, които по-късно приемаше за фалшиви, защото как би могъл да си спомня нещо, като беше в безсъзнание?

Спомените му бяха за тъмнина, и за рев, и за вихрено усещане за движение. Изсипаха го в гръмовен поток от души, изхвърлени от земята и от всякакво чувство за ред в този друг и по-стар хаос. Това му внушаваше ужас; мисълта, че може би това го чака след смъртта, го отвращаваше. Усещаше как е пометен, откъснат не само от живота, но и от Бога, от идеята за Бога, или от надеждата, или от разума, идеята, че нещата имат смисъл, че причината следва следствието, а не трябва да е така; Иг чувстваше, че смъртта не бива да е такава, дори и за грешниците.

Той се бореше, подет от този бесен поток от шум и нищо. Чернотата като че се пропука и отлюспи, за да разкрие за миг кално небе, но после отново се затвори над него. Когато усети, че изнемощява и потъва, сякаш нещо го сграбчи и задърпа изотдолу. После рязко под него изникна нещо по-твърдо. Като че беше кал. Миг по-късно чу далечен вик и го удариха по гърба.

Силата на удара го потресе, изби мрака от него. Очите му се отвориха изведнъж и той се втренчи в болезнено ярко сияние. Гадеше му се. Реката избликна от устата, от ноздрите му. Бяха го обърнали настрани в калта, ухото му допираше земята и той чуваше думкане — или тропотът на приближаващи стъпки, или тупкането на собственото му сърце. Течението го бе завлякло надолу от пистата „Ивъл Канивъл“, въпреки че когато се свести, в първия миг бе замаян и не бе сигурен колко надалече. Изгнил черен маркуч се хлъзгаше по размекнатата пръст на няколко пръста от носа му. Чак след като се изниза, той осъзна, че е била змия, която се е плъзнала край него покрай брега.

Листата горе започнаха да идват на фокус — трепкаха нежно на фона на озареното от слънце небе. Някой коленичеше до него, положил ръка на рамото му. Момчетата започнаха да изскачат пред погледа му — провираха се през храстите и щом го видяха, се втурнаха към него.

Иг не виждаше кой е коленичил до него, но беше сигурен, че е Тери. Тери го беше извадил от водата и го беше накарал отново да диша. Той се преобърна по гръб, за да погледне брат си в очите. Кльощаво, бледо момче с шапка от скрежноруса коса се взираше безизразно в него. Лий Турно разсеяно приглаждаше вратовръзката си на гърдите. Кафеникавите му шорти бяха чисто мокри. Иг нямаше нужда да пита защо. В този миг, докато се взираше в лицето на Лий, Иг реши, че и той ще започне да носи вратовръзки.

Тери излезе от храстите, видя Иги и би спирачки. Ерик Ханити го следваше по петите и така се блъсна в него, че едва не го събори. Наоколо се бяха скупчили вече двайсетина момчета.

Иг седна и притегли колене към гърдите си. Погледна пак Лий и отвори уста да заговори, но щом опита, силна болка прониза носа му, сякаш пак го беше счупил. Той се прегърби, изпръхтя и на земята капна червена кръв.

— Извинявай — каза той. — Извинявай за кръвта.

— Помислих, че си умрял. Приличаше малко на умрял. Не дишаше. — Лий трепереше.

— Е — каза Иг. — Сега вече дишам. Благодаря ти.

— Какво е направил той? — попита Тери.

— Извади ме на сухо — Иг посочи подгизналите шорти на Лий. — И ме накара да дишам пак.

— Влязъл си в реката заради него? — попита Тери.

— Не — отвърна Лий. Той примига, изглеждаше напълно слисан, сякаш Тери му беше задал много по-мъчен въпрос: коя е столицата на Исландия, кое е цветето на щата. — Когато го видях, той вече беше изплувал на плиткото. Нито съм плувал навътре заради него, нито… абе, нито нищо. Той вече беше…

— Той ме извади — прекъсна го Иг; нямаше да търпи заекването и скромниченето на Лий. Спомняше си съвсем ясно чувството, че някой е с него във водата и се движи до него. — Не дишах.

— И сте правили изкуствено дишане уста в уста? — попита Ерик Ханити с отявлена недоверчивост.

Лий тръсна глава, все още объркан.

— Не. Не, не беше така. Аз само го ударих по гърба, когато той, нали се сещате… когато той беше… — И той се запъна, като че не знаеше как да продължи.

Иг се обади:

— И това ме накара да изкашлям водата. Изгълтал бях реката. Гърдите ми бяха пълни с вода и той я изби от мен. — Говореше през стиснати зъби. Болката в носа му бе поредица от остри, силни удари, малки електрошокове. Те дори като че имаха цвят — щом затвореше очи, виждаше жълти неонови проблясъци.

Скупчилите се момчета гледаха Иг и Лий Турно в мълчалива, онемяла почуда. Станалото току-що бе нещо, което се случваше само във фантазиите и в телевизионните сериали. Някой щеше да умре и друг го бе спасил, и сега спасеният и спасителят бяха белязани като особени, звезди в собствения им филм, което превръщаше останалите в статисти, или в най-добрия случай в изпълнители на второстепенни роли. Да си спасил живот в действителност — това значи, че си станал някой. Вече не си Джо Смотаняка, а си Джо Смотаняка, дето извади Иг Периш гол от река Ноулс онзи ден, когато той без малко не се удави. И ти ще си този човек до края на живота си.

За себе си, докато гледаше Лий в очите, Иг усети как първата пъпка на вманиачеността започва да се разтваря вътре в него. Той бе спасен. Щеше да умре, и това светлорусо момче с питащи сини очи го бе върнало обратно. В евангелските църкви ти влизаш в реката, потапят те и после се издигат нагоре към новия ти живот, и сега на Иг му се струваше, че Лий го е спасил и в този смисъл. Иг искаше да му купи нещо, да му подари нещо, да разбере коя му е любимата рокгрупа, за да стане тя любимата рокгрупа и на Иг. Искаше да пише домашните на Лий.

Откъм храстите се чуха трясъци от чупене на клони, сякаш някой караше към тях количка за голф. После момичето, Глена, изникна сред тях, останала без дъх и с лице на петна. Тя се наведе в кръста, подпря ръка на закръгленото си бедро и ахна:

— Господи! Погледнете лицето му!

Погледът й се плъзна към Лий и челото й се набръчка.

— Лий? Какво правиш?

— Той извади Иг от водата — обясни Тери.

— Той ме накара да дишам — додаде Иг.

— Лий? — възкликна тя и разкриви лице в гримаса, която изразяваше пълен отказ да повярва.

— Нищо не съм направил — отвърна Лий и тръсна глава, и Иг просто не можеше да не го обикне.

Болката, която пулсираше в основата на носа му, бе разцъфтяла, разливаше се по челото му, между очите, проникваше все по-дълбоко в мозъка. Тери се отпусна на едно коляно до него и сложи длан на ръката му.

— По-добре да те облечем и да те заведем вкъщи — рече той. Гласът му звучеше смирено, сякаш той, а не Иг беше виновен за идиотското безразсъдство. — Мисля, че носът ти е счупен.

— После вдигна очи към Лий Турно и му кимна признателно.

— Ей, аз май там горе, на хълма, се държах като пълен лайнар. Извинявай за онова, дето ти го казах преди няколко минути. Благодаря ти, че отърва брат ми.

— Махни го това — отвърна Лий. — Голяма работа, не си струва! — Хладното му спокойствие, нежеланието да се наслаждава на признателността на останалите почти накараха Иг да се разтрепери.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита той Лий, скърцайки със зъби от болка. Погледна Глена. — И двамата? Искам да разкажа на родителите ми за постъпката на Лий.

Тери се намеси:

— Ей, Иг, дай да не разправяме какви сме ги вършили. Няма нужда мама и татко да разбират, че това се е случило. Паднал си от дърво, ясно? Имало хлъзгав клон и си паднал по очи. Така е просто… по-лесно.

— Тери. Трябва да им кажем. Щях да се удавя, ако той не ме беше извадил.

Братът на Иг отвори уста, за да възрази, но Лий Турно го пресече:

— Не! — отряза той и погледна Глена с широко разтворени очи. Тя бе вперила в него горе-долу същия поглед, странно впила пръсти в черното си кожено яке. После той се изправи.

— Аз не бива да съм тук. А и без това нищо не съм направил. — И той тръгна забързано през полянката, стисна пухкавата ръка на Глена и я задърпа към дърветата. С другата ръка крепеше чисто новия си маунтинборд.

— Чакай! — възкликна Иг и се вдигна на крака. Щом се изправи, ярък неонов проблясък избухна в главата му и заедно с него го заля чувството, че носът му е натъпкан със строшени стъкла.

— Трябва да тръгвам. И двамата трябва да тръгваме.

— Е… Ще дойдеш ли някой път у нас?

— Някой път.

— Знаеш ли къде е къщата? На шосето, точно до…

— Всеки я знае къде е — прекъсна го Лий, и после изчезна, припна като козел сред дърветата, дърпайки Глена подире си. Тя хвърли последен, притеснен поглед назад към момчетата, преди да се остави да я отведат.

Болката в носа на Иг се беше засилила и го заливаше постоянно на вълни. Той вдигна шепи към лицето си, и когато след малко ги отпусна, китките му бяха изцапани с тъмночервено.

— Хайде, Иг — подкани го Тери. — По-добре да тръгваме. Трябва да идеш на лекар за лицето.

— Ще идем и двамата — рече Иг. Тери се усмихна и извади фланелката на Иг от топката мръсни дрехи, която държеше. Иг се стресна, като я видя, до този момент беше забравил, че стои там гол. Тери я надяна през главата му и го облече, все едно беше на пет, а не на петнайсет години.

— Сигурно ще имам нужда и от хирург, който да отстрани крака на мама от гъза ми. Като те погледне, тя направо ще е готова да ме убие — каза Тери. Когато главата на Иг се показа от дупката на фланелката, той видя, че брат му се взира в него с явна тревога.

— Ти няма да им кажеш, нали? Наистина, Иг. Тя ще ме убие, че съм ти дал да се пуснеш с тая шибана количка надолу по хълма. Понякога просто е по-добре да не казваш.

— Ох, бе човек, хич не ме бива по лъжите. Мама винаги разбира. Разбира в мига, щом отворя устата си.

Терънс като че си отдъхна.

— А кой ти казва да си отваряш устата? Боли те. Стой си там и си плачи. Остави дивотиите на мен. Аз съм по тях.