Джо Хил
Рога (36)

Трийсет и шеста глава

Той помнеше оградата. Не си спомняше много за двете години, през които бяха живели в Уест Бъкспорт, щата Мейн — например не помнеше дори защо се бяха преместили там, на това място на гъза на географията, малко градче, където родителите му не познаваха никого. Не си спомняше и защо са се върнали в Гидиън. Но помнеше оградата и подивелия котарак, който идваше от царевицата, и нощта, когато той попречи на луната да падне от небето.

Котаракът излизаше от царевичака на смрачаване. Втория или третия път, когато той се появи в задния им двор, мяцайки тихичко, майката на Лий излезе навън да го посрещне. Носеше консерва сардини, остави я на земята и зачака, докато котаракът се промъкваше все по-близо. Котаракът така нагъна сардините, като да не бе ял от дни — както и сигурно беше; преглъщаше сребърните риби в поредица от бързи, отривисти движения с главата. После той се уви плавно между глезените на Кати Турно и замърка доволно. Звучеше така, сякаш бе позабравил да мърка, сякаш беше отвикнал да е щастлив.

Но когато майката на Лий се наведе да го почеше зад ушите, котаракът я одра по опакото на ръката, продра в плътта й дълги червени ивици. Тя изпищя и го ритна, той побягна и в бързината да офейка катурна кутията със сардини.

Тя ходи с бяла превръзка на ръката цяла седмица и й остана грозен белег. Носи белезите от свадата с котарака до края на живота си. Следващият път, когато котаракът се измъкна от царевицата и замрънка за внимание, тя го замери с един тиган и той се шмугна обратно сред редовете.

Зад къщата им в Бъкспорт имаше десетина реда ниска, хилава царевица, засята на един акър. Не бяха я засели родителите му, и те пръста си не помръдваха за нея. Те не бяха фермери, дори и към градинарство нямаха никаква склонност. Майката на Лий понабра някой и друг кочан през август и се опита да ги свари, но никой от тях не я ядеше. Беше безвкусна, жилава и твърда. Бащата на Лий се разсмя и заяви, че това било царевица за свинете.

През октомври стеблата бяха изсъхнали, кафяви и мъртви, много от тях бяха скършени и разкривени. Лий ги обичаше, обичаше аромата им в студения есенен въздух, обичаше да се промъква по тесните пътеки между редовете и листата да шумолят сухо около него. Години по-късно той си спомняше, че ги е обичал, макар и да не можеше да си припомни точно усещането за тази обич. За възрастния Лий Турно опитите да си спомни въодушевлението от царевицата бяха малко като да се опитва да се наяде със спомена за добра храна.

Къде си прекарваше котаракът основната част от деня, беше неизвестно. Не беше съседски. Ничий не беше. Майката на Лий разправяше, че е подивял. Тя произнасяше думата „подивял“ със същия съскащ, грозен тон, с който говореше и за „Уинтърхаус“, барът, в който бащата на Лий се отбиваше всяка вечер да удари едно (или две, или три) на път от работа за вкъщи.

Ребрата на котарака се брояха по страните му, черната му козина бе окапала на кичури и оставила непристойни петна от розова, крастава кожа, а косматите му топки бяха големи колкото топчета за игра, толкова едри, че се клатеха напред-назад и се удряха в задните му крака, докато вървеше. Едното му око беше зелено, другото — бяло, и заради него изглеждаше частично сляп. Майката на Лий нареди на единствения си син да не припарва до тази твар, нито да го гали — при никакви обстоятелства, и да не му се доверява.

— Той няма да се научи да те харесва — каза тя. — Минало е вече онова време, когато е можел да се научи на чувства към хората. Не го интересуваш нито ти, нито никой, и никога няма да бъде иначе. Идва само защото се надява, че ще му извадим нещо, и ако не го храним, ще престане да се мъкне.

Ала той не престана. Всяка вечер, щом слънцето залезеше, но облаците все още грееха от сиянието му, котаракът се връщаше да вие в задния им двор.

Лий понякога тръгваше да го търси — още щом се прибереше от училище. Чудеше се как ли прекарва той деня си, къде ли ходи и откъде идва. Лий се покатерваше на оградата, тръгваше по гредите и се взираше в царевицата за котарака.

Оставаше на оградата само докато майка му го забележеше и му креснеше да слиза. Оградата беше от разцепени греди — неодялани дървени трупчета, набити в разкривени колове, и заобикаляше целия заден двор, с все царевицата. Горната греда беше високо над земята, на височината на главата на Лий, и трупчетата се клатеха, когато той вървеше по тях. Майка му каза, че дървото било засегнато от сухо гниене и че някоя греда щяла да се разпадне под краката му, и после щели да го карат в болницата (баща му махваше пренебрежително с ръка във въздуха и казваше: „Що не го оставиш на мира да си изживее детството?“). Но той не можеше да се откъсне от нея — никое дете не би могло. Той не само се изкатерваше върху нея или вървеше по нея като по гимнастическа греда, а понякога дори търчеше по нея с разперени ръце, сякаш беше върлинест жерав, опитващ се да полети. Беше му хубаво да тича по оградата, коловете се клатеха под краката му, а кръвта в него пулсираше.

Котаракът се зае да побърква Кати Турно. Обявяваше пристигането си от царевичака с жален, фалшив вой, една-единствена рязка нота, която той пееше отново и отново, докато майката на Лий не издържаше и изскачаше от задната врата, за да го замери с нещо.

— За Бога, какво искаш? — кресна тя на черния котарак една вечер. — Няма да получиш храна, така че защо не се махнеш?

Лий не каза нищо на майка си, но си помисли, че знае защо котаракът продължава да се връща всяка вечер. Майка му грешеше в това, че бе убедена, че котаракът ги врънка за ядене. Лий обаче смяташе, че котаракът плаче за предишните собственици, за хората, които бяха живели в тази къща преди тях и които се бяха държали с него така, както той искаше. Лий си представи луничаво момиче, горе-долу на неговата възраст, с гащеризон и дълга, права червена коса, което изнася купичка с котешка храна за черния котарак и после сяда на безопасно разстояние, за да го гледа как яде, без да му пречи. И може би му пее. Представата на майка му, че котаракът е решил да ги тормози с неспирните си, пронизителни вопли, само за да види колко могат да издържат, се струваше на Лий недостоверна хипотеза.

Той реши да се научи да бъде приятел на котарака, и една вечер седя навън да го чака. Каза на майка си, че не иска да вечеря, че се бил наял с голямата купа зърнена закуска, която омел, след като се прибрал от училище, и дали може да поизлезе навън за малко? Тя му разреши, поне докато баща му се прибере, а после — да навлича пижамата и в леглото! Той не спомена нито, че възнамерява да се срещне с котарака, нито че му е приготвил сардини.

В средата на октомври бързо се стъмняваше. Още нямаше дори шест часът, когато той излезе навън, но единствената светлина, останала в небето, беше ивицата нажежено розово над полята откъм далечния край на пътя. Докато чакаше, той си пееше една песен, която много въртяха по радиото онази година. „Виж ги как тръгвааат — пееше той шепнешком. — Виж ги как ритааат.“^[1] Няколко звезди бяха изгрели. Той отметна глава назад и се учуди, като видя, че една от тези звезди се движеше, прокарваше права линия по небето. След малко разбра, че това трябваше да е самолет, или може би спътник. Или НЛО! Каква идея! Когато сведе поглед, котаракът беше там.

Котаракът с различните очи си подаде главата измежду ниските царевични стебла и се втренчи в Лий продължително и безмълвно, и един вопъл не нададе. Лий извади ръка от джоба на палтото си — бавно, за да не го уплаши.

— Ей, приятееел — той провлече напевно последната сричка. — Ей, приятееееел!

Консервата със сардини издаде рязко металическо стържене, докато я отваряше, и котаракът се стрелна обратно в царевицата и изчезна.

— О, не, приятел! — възкликна Лий и скочи на крака. Не беше честно. Беше планирал цялата среща — как ще примами котарака с тиха, дружелюбна песен, а после ще му остави консервата, тази вечер няма да посяга да го докосне, само ще го остави да яде. А сега той си беше отишъл и не бе дал на Лий никакъв шанс.

Подухна вятър и царевицата зашумоля тревожно, и Лий усети студа през палтото. Стоеше там, толкова разочарован, че не можеше да помръдне и само се взираше безучастно в царевичака, когато котаракът изскочи отново пред очите му и се метна на горната греда на оградата. Той извърна глава и се вторачи в Лий със светналите си очи като омагьосан.

Лий си отдъхна, че котаракът не е избягал, без да го погледне, беше му благодарен, че е останал тук. Без да прави резки движения, той тръгна към него, не, по-скоро се запромъква, и не му продума повече. Мислеше си, че щом се приближи, котаракът ще скочи обратно в царевицата и ще се загуби. Но вместо това, щом Лий стигна оградата, котаракът направи няколко крачки по горната греда, после се спря да се огледа пак, и в погледа му имаше някакво очакване. Изчакваше да види дали Лий ще го последва, приканваше го да го последва. Лий се хвана за един стълб и се изкачи на горната греда. Оградата се разклати и му се стори, че сега, сега котаракът ще скочи и ще изчезне. Вместо това котаракът изчака оградата да спре да се люшка и се заотдалечава спокойно, вирнал опашка във въздуха, за да си покаже черния гъз и големите топки.

Лий тръгна като въжеиграч подир котарака, разперил ръце на две страни за равновесие. Не смееше да се забърза от страх да го подплаши, но се движеше с равномерна крачка. Котаракът пристъпваше лениво и го водеше все по-далече и по-далече от къщата. Царевицата стигаше плътно до оградата и суха, плътна шума шибаше и бръскаше ръката му. Стана страшно, когато една от гредите се разтресе като бясна под краката му и се наложи да приклекне и да се подпре на един кол, за да не падне. Котаракът го изчака да се съвземе, свит върху следващата греда. Така и не помръдна, когато Лий отново се изправи, премина по разклатената цепеница и стигна до него. Само си изви гърба, наежи се и започна да издава своето напрегнато, прегракнало мъркане. Лий направо се побъркваше от възбуда, че най-сетне го е доближил, толкова близо, че можеше и да го пипне.

— Ей! — издиша той и мъркането на котарака се усили, и той изви гръб към Лий, и беше невъзможно за вярване, че не иска да го докосват.

Лий знаеше, че си е обещал да не се опитва да гали котарака, не и тази вечер, не и още докато установяват първия контакт, но би било грубо да откаже на такава очевадна молба за нежност. Той посегна нежно да го поглади.

— Ей, приятаееел! — пропя той тихо и котаракът стисна очи с изражение на чиста животинска наслада, а после ги отвори и замахна с лапа.

Лий рязко се изправи и лапата изсвистя във въздуха на няма и два пръста от лявото му око. Гредата, на която беше стъпил, яростно се разлюля, краката му омекнаха като гумени, той залитна настрани и се строполи в царевицата.

Горната греда на повечето места бе едва на метър и двайсет от земята, но в тази част на оградата земята отляво се спускаше стръмно надолу и той падна от почти два метра. Вилата сред царевицата лежеше там от над десетилетие, очакваше Лий отпреди той да се роди, легнала върху пръстта с щръкнали право нагоре криви, ръждясали шипове. Лий падна върху нея с главата напред.