Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Horns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2017 г.)

Издание:

Автор: Джо Хил

Заглавие: Рога

Преводач: Светлана Комогорова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: американска

Печатница: „Изток-Запад“

Излязла от печат: 17.06.2013

Художник: Деница Трифонова

Коректор: Людмила Петрова

ISBN: 978-619-152-239-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2584

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Той караше. Не се замисляше накъде, и доста време нямаше и значение. Движението беше достатъчно.

Ако имаше останало място, което Иг можеше да нарече свое, то това бе колата му, „Ей Ем Си Гремлин“ от 1972 г. Апартаментът беше на Глена. Тя живееше там отпреди него и щеше да продължи да живее там и след като приключат помежду си, което очевидно се случваше в момента. Той се беше върнал за известно време при родителите си веднага след като убиха Мерин, но така и не се бе почувствал у дома, вече нямаше място там. Сега на Иг му беше останала само колата — тя беше превозно средство, но и местообитание, пространство, в което бе преживял голяма част от живота си — и хубаво, и лошо.

Хубавото: да се люби с Мерин Уилямс в нея, главата му да се удря в покрива, а коляното — в скоростния лост. Задните амортисьори заяждаха и скърцаха, когато колата подскачаше нагоре-надолу — звук, който караше Мерин да си прехапва устната, за да не избухне в смях, дори и докато Иг мърдаше между краката й. Лошото: нощта, в която Мерин беше изнасилена и убита, навън край старата леярна, докато той си отспиваше след пиянство в тази кола и я мразеше насън.

Колата беше място, където да се мотае, когато нямаше къде другаде да отиде, когато нямаше какво да прави, освен да обикаля с нея из Гидиън и да си мечтае нещо да се случи. През нощите, когато Мерин работеше или имаше да учи, Иг сновеше насам-натам с най-добрия си приятел, високия, жилав, полусляп Лий Турно. Слизаха до пясъчния нанос, където понякога пламтеше лагерен огън и имаше техни познати, две-три камионетки, паркирани на кея, хладилник, пълен с бири „Корона“. Седяха на капака на колата и гледаха как искриците, хвърчащи от огъня, се издигат в мрака и гаснат, а пламъците се отразяват в черната, бързоструйна вода. Разговаряха за кофти начини да умреш — естествена тема за тях, паркирали толкова близо до река Ноулс. Иг твърдеше, че удавянето е по-гадно и че личният му опит подкрепял това. Реката веднъж го беше погълнала, задържала под водата, проникнала в гърлото му и Лий Турно беше онзи, който беше се хвърлил в нея, за да го извади. Лий твърдеше, че имало и много по-гадно от удавянето и че на Иг му липсвало въображение. Лий твърдеше, че да изгориш било по-гадно отвсякъде, отколкото да се удавиш, но то бе ясно, че той това ще каже — той пък беше имал злощастен сблъсък с горяща кола. И двамата си бяха патили и знаеха.

Най-хубави бяха нощите в гремлина с Лий и Мерин заедно. Лий се нагъваше на хармоника отзад — беше любезен по природа и винаги оставяше Мерин да седне отпред при Иг, — а после се изтягаше, отпуснал на челото си ръка с длан нагоре — Оскар Уайлд, излегнат в покруса на своята кушетка. Отиваха в автокино „Рай“, пиеха бира, докато безумци с хокейни маски преследваха полуголи тийнейджъри, които падаха под моторната резачка под съпровода на подвиквания и клаксони. Мерин го наричаше „излизане по двойки“ — Иг с нея, а Лий — с дясната си ръка. За Мерин половината забавление при излизанията с Иг и Лий бяха бъзиците на гърба на Лий, но онази сутрин, когато майката на Лий умря, Мерин отиде първа у тях и го прегръщаше, докато той ридаеше.

За част от секундата през ума на Иг премина мисълта да отиде сега на гости на Лий — някога той беше извадил Иг от дълбокото, можеше и пак да успее. Но после си спомни какво му беше казала Глена преди час, ужасното, сякаш излязло от лош сън нещо, което тя му беше признала, докато нагъваше понички: „Увлякох се и почнах да му духам, направо там, и имаше двама пича, които ни гледаха, и изобщо…“ Иг се мъчеше да почувства онова, което би трябвало да чувства, да ги намрази и двамата, но не можеше да изпита дори и вяло презрение. В момента си имаше други грижи. Те растяха на шибаната му глава.

А и бездруго не беше като Лий да му забива нож в гърба и да отмъква възлюбената му изпод него. Иг не беше влюбен в Глена и не мислеше, че тя е влюбена, или някога е била влюбена в него — докато Лий и Глена имаха общо минало — някога, много, много отдавна, те бяха влюбена двойка.

Все пак, това може би не беше от нещата, които някой би сторил на свой приятел, но пък и Лий и Иг вече не бяха приятели. След убийството на Мерин Лий Турно небрежно, без да проявява открита жестокост, беше отстранил Иг от живота си. В дните непосредствено след като откриха тялото на Мерин Лий на няколко пъти изрази мълчаливо, искрено съчувствие, но нямаше обещания за подкрепа, нито предложения за срещи. По-нататък, в последвалите седмици и месеци, Иг забеляза, че винаги той търси Лий, а не обратното, и че Лий не се презорва особено да поддържа разговора. Лий винаги бе притежавал някаква емоционална отстраненост и бе възможно Иг да не беше схванал веднага, че го бяха зарязали напълно. След време обаче дежурните извинения на Лий за това, че не идва у тях и не се срещат, се натрупаха. Лий можеше и да не разбира от хора, но пък по смятане открай време го биваше. Лий беше помощник на един конгресмен от Ню Хемпшир и не можеше да си позволи да е свързан с главния заподозрян в сексуално убийство. Между тях нямаше караници, нямаше грозни истории. Иг разбра и прие края, без да му се сърди. Лий — клетичкият ранен, прилежен, самотен Лий — имаше бъдеще. Иг нямаше.

Може би заради това, че си мислеше за пясъчния нанос, накрая той паркира край шосето за Ноулс, в основата на моста Олд Феър Роуд. Ако си търсеше място, където да се удави, то не можеше да изнамери по-добро. Пясъчният нанос се простираше на трийсетина метра навътре в течението на реката, преди да се срине в дълбоките, бързи сини води. Той можеше да си напълни джобовете с камъни и да нагази вътре. Можеше и да се качи на моста и да скочи от него — достатъчно беше висок. Да скочи върху скалите, вместо в реката, ако искаше да успее. Само при мисълта за удара той потръпна. Слезе от колата, седна на капака и се заслуша в бръмченето високо над него на камионите, устремени на юг.

Много пъти беше идвал тук. Също като старата леярна на Шосе 17, пясъчният нанос беше цел на хората, твърде млади, че да имат цел. Спомни си друго идване тук, с Мерин, как ги свари дъжд и те се скриха под моста. Тогава учеха в гимназията. Никой от двамата не можеше да шофира и нямаха кола, в която да изтичат. Поделиха си подгизнала кошница с пържени миди, седнали на обраслия с трева чакълен наклон под моста. Толкова беше студено, че от устите им излизаше пара, и той стискаше мокрите й, замръзнали ръце.

Иг намери стар, мръсен вестник отпреди два дни и когато им доскуча да се правят, че го четат, Мерин каза, че трябвало да направят с него нещо вдъхновяващо. Нещо, което ще повдигне духа на всички, които погледнат реката в дъжда, навсякъде. Изтичаха в дъжда горе на хълма да купят от супермаркета свещички за рожден ден, а после се върнаха тичешком обратно. Мерин му показа как се правят лодки от вестник, те запалиха свещите, сложиха ги в лодките и ги пуснаха да плуват една по една в дъжда и в сгъстяващия се сумрак — дълга верига от пламъчета, които ведро плаваха в подгизналия мрак.

— Заедно ние вдъхновяваме — каза му тя; премръзналите й устни бяха толкова близо до ухото му, че той се разтрепери, дъхът й бе напоен с миризмата на миди. Тя не спираше да трепери и се мъчеше да потисне напиращия смях. — Мерин Уилямс и Иги Периш правят света по-хубав и чудесен, книжно корабче след книжно корабче.

Тя или не забелязваше, или се преструваше, че не вижда как дъждът пълни лодките с вода и те потъват на няма и стотина метра от брега, и свещичките им гаснат.

Споменът за това как е било и какъв е бил той, докато бяха заедно, спря безумния и необуздан вихър от мисли в главата му. Може би за пръв път през целия този ден на Иг му беше възможно да премисли, да обмисли без паника какво му се е случило.

Той пак се замисли над вероятността да е претърпял разрив с реалното и всичко, преживяно от него за този ден, да са само фантазии. Нямаше да му е за първи път да бърка фантазия и реалност, а от опит знаеше, че е особено склонен към невероятни религиозни халюцинации. Не беше забравил следобеда, който бе прекарал във Въображаемата къща на дървото. За осем години не бе минал и ден, в който да не се сети за него. Разбира се, ако къщата на дървото беше фантазия — а това бе единственото разумно обяснение, — то тя бе споделена. Той и Мерин бяха открили мястото заедно, и случилото се беше един от тайните копринени възли, които ги свързваха един с друг, нещо, за което да се чудят, когато пътуването им доскучае или когато гръмотевична буря ги събуди посред нощ и никой от двамата не може да заспи. „Знам, че е възможно хора да получават еднакви халюцинации — беше казала Мерин веднъж. — Но никога не съм се смятала за такъв тип.“

Проблемът с мисълта, че рогата му не са нищо повече от особено настойчива и плашеща заблуда, скок в лудостта, който го заплашваше от много време насам, беше, че той можеше да се справи единствено с реалността пред очите му. Бездруго нямаше смисъл да се убеждава, че всичко това е само в главата му, ако то продължаваше. Нямаше нужда да вярва, неверието му не водеше до никакви последици. Рогата неизменно си бяха там, когато посегнеше да ги пипне. Дори и когато не ги пипаше, той усещаше болезнените, чувствителни върхове да стърчат, облъхвани от хладния крайбрежен ветрец. Те притежаваха убедителната и буквална солидност на костта.

Потънал в мислите си, Иг не чу как полицейската кола се спуска по хълма, чак докато тя не спря със скърцане на спирачки зад гремлина и шофьорът не пусна сирената за кратко. Сърцето на Иг се сви болезнено и той бързо се обърна. Единият полицай, който седеше на пътническата седалка, се показваше от прозореца на колата.

— Какви ги вършиш бе, Иг? — попита ченгето, и това не беше какво да е ченге, а онзи, дето се казваше Щурц.

Щурц носеше къси ръкави, които показваха стегнатите му ръце с кафеникав загар от редовното излагане на слънце. Ризата му беше прилепнала, а той беше хубав мъж. С издуханата му със сешоар руса коса и очи, скрити зад огледалните очила, можеше да го сложат на билборд да рекламира цигари.

Партньорът му Посада, който беше зад волана, се мъчеше да докара същия вид, но не му се удаваше. Телосложението му беше твърде крехко, а адамовата му ябълка изпъкваше твърде много. И двамата имаха мустаци, но на Посада те му стояха изискано и донякъде комично — такива, каквито бяха на място на лицето на френски салонен управител от комедия с Кари Грант.

Щурц се ухили. Щурц винаги се радваше да го види. Иг никога не се радваше на никое ченге, но особено предпочиташе да избягва Щурц и Посада, чието хоби от смъртта на Мерин насам беше да тормозят Иг, да го спират, защото кара с няма и десетина километра в час над ограничението, да му претърсват колата и да го глобяват че замърсява, безделничи, живее.

— Никакви не ги върша. Просто си стоя тук — отвърна Иг.

— Стоиш там от половин час — извика му Посада, когато партньорите слязоха от полицейската кола. — Говориш си сам. Жената, дето живее по-назад, си прибрала децата, защото ти си я ошашкал.

— Помисли си колко щеше да се ошашка, ако го знаеше кой е — каза Щурц. — Вашият дружелюбен съсед, сексуално извратен и заподозрян в убийство.

— Хубавото е, че деца никога не е убивал.

— Още не — рече Щурц.

— Ще се махна — каза Иг.

Щурц възрази:

— Ще останеш.

— Какво искаш да правиш? — Посада попита Щурц.

— Искам да го олепя за нещо.

— За какво да го олепиш?

— Не знам. Каквото и да е. Иска ми се да го насадя с нещо. Плик с кока, нерегистрирано оръжие. Каквото ще да е. Жалко, че нищо нямаме. Много ми се иска да го прееба.

— Приисква ми се да те целуна по устата, като заговориш мръсни думи — каза Посада.

Щурц кимна — това признание изобщо не го стресна. И тогава Иг си спомни за рогата. Пак се започваше, също като с доктора и със сестрата, с Глена и с Али Летъруърт.

— Това, дето наистина го искам — заговори Щурц — е да го гепя за нещо и да го накарам да се съпротивява. Да имам оправдание да му избия шибаните зъби от жалката уста.

— О, да. Ще ми се да наблюдавам тази сцена — рече Посада.

— Пичове, вие наясно ли сте какви ги приказвате? — попита Иг.

— Не — призна Посада.

— Донякъде — отвърна Щурц и присви очи, сякаш се опитваше да прочете какво пише на някаква далечна табела. — Говорим за това редно ли е да те гепим ей тъй, за кеф, но не знам защо.

— Не знаеш защо искате да ме гепите?

— А, знам аз защо искам да те гепя. Исках да кажа, че не знаем защо говорим за това. Не е сред нещата, които обичайно обсъждам.

— Защо искаш да ме гепиш?

— Заради това, че винаги гледаш като педераст. Тоя педерастки поглед ме вбесява. Не съм голям фен на педалите — заяви Щурц.

— А аз искам да те гепя, защото ти може да се противиш и тогава Щурц ще те натисне на капака на колата, за да ти сложи белезниците — обясни Посада. — Така ще има на какво да бия чекии нощес, само че ще си представям и двама ви голи.

— Значи не искате да ме арестувате, защото си мислите, че убийството на Мерин ми се е разминало? — попита Иг.

Щурц отвърна:

— Не. Дори не смятам, че си бил ти. Прекалено голям путьо си. Щеше да си признаеш.

Посада се разсмя.

— Сложи си ръцете на покрива на колата — нареди Щурц. — Искам да я попребъркам. Да погледна отзад.

Иг с радост извърна поглед от тях и разпери ръце на покрива на колата. Притисна чело в стъклото на прозореца откъм страната на шофьора. Хладината му го успокояваше.

Щурц заобиколи отзад, към багажника. Посада застана зад Иг.

— Трябват ми ключовете му — каза Щурц.

Иг свали дясната си ръка от покрива и посегна към джоба си да ги извади.

— Дръж си ръцете на покрива — нареди Посада. — Аз ще ги извадя. Кой джоб?

— Десния — отвърна Иг.

Посада бръкна в предния джоб на Иг и мушна пръст в халката на ключодържателя му. Измъкна ключовете с дрънчене и ги подхвърли на Щурц. Щурц плесна и ги улови и отвори багажника.

— Иска ми се пак да ти бръкна в джоба — каза Посада — и да не я вадя. Не знаеш колко трудно е като сбарам някого, да не се възползвам от позицията на властта и да не го обарам. Обарам — сбарам… Нямах намерение да си правя игрословици. Ха. Не съм си и представял колко често в работата ми ще се наложи да закопчавам яки полуголи мъже. Трябва да призная, че невинаги съм бил послушен.

— Посада — рече Иг. — Сериозно, трябва някой път да признаеш на Щурц чувствата си към него. — Щом го каза, рогата му запулсираха.

— Мислиш ли? — попита Посада. Прозвуча изненадано, но любопитно. — Понякога съм си мислил… Но си мисля, че тогава, нали знаеш, той ще ме направи на пихтия от бой.

— В никакъв случай. На бас, че те чака да си го признаеш. Защо според теб не си закопчава горното копче на ризата?

— Забелязал съм, че никога не го закопчава.

— Трябва просто да му смъкнеш ципа и да му го налапаш. Изненадай го. Дай му тръпка. Той сигурно само те чака да направиш първата крачка. Но недей да предприемаш нищо, докато не се махна, става ли? При такива случаи ще ти трябва уединение.

Посада сви шепи около устата си, издиша и подуши дъха си.

— Да му се не види — възкликна той. — Не си измих зъбите тази сутрин. — После щракна с пръсти. — Обаче в жабката има канелена дъвка. — Той се обърна и забърза към колата, като си мърмореше.

Капакът на багажника се затръшна.

— Ще ми се да имаше за какво да те арестувам. Ще ми се да ми посегнеш. Бих могъл да излъжа, че си ме докоснал. Че си ми предлагал. Винаги съм си мислел, че подозрително мязаш на педал, с твойта женчовска походка и с тия очи — вечно гледаш така, все едно аха-аха ще се разревеш. Не мога да повярвам, че Мерин Уилямс изобщо те е пуснала в джинсите си. Оня, дето я е изнасилил, сигурно за пръв път в живота й я е изчукал като хората.

Иг се чувстваше така, все едно е глътнал въглен и той е заседнал долу под гърдите му.

— Какво ще направиш — попита той, — ако някой мъж те пипне?

— Ще му набутам палката си в гъза. Попитай господин Хомо дали му харесва. — Щурц се позамисли и продължи. — Освен ако не съм пиян. Тогава сигурно ще се оставя да ми духа. — Той пак се умълча за миг, и попита с надежда в гласа: — Ти ще ме пипнеш ли, та да мога да ти набутам…

— Не — отвърна Иг. — Но мисля, че си прав за гейовете, Щурц. Трябва да теглиш чертата. Оставиш ли на господин Хомо да му се размине това, че те е пипнал, те ще решат, че и ти си хомо.

— Знам, че съм прав. Няма нужда ти да ми го казваш. Тук приключихме. Чупката. Не ща да те виждам пак да се моткаш под моста. Ясно?

— Да.

— Всъщност ще ми се пак да те заварим да висиш тук. С дрога в жабката. Разбираш ли ме?

— Да.

— Добре. Поне това го изяснихме. А сега се разкарай. — Щурц пусна ключовете от колата на Иг на чакъла.

Иг го изчака да се отдалечи, преди да се наведе и да си ги прибере, и седна зад волана на гремлина. Хвърли последен поглед на патрулката в огледалото за задно виждане. Щурц седеше на мястото до шофьора с папка в ръце и й се мръщеше — мъчеше се да реши какво да запише в нея. Посада се беше обърнал настрани, с лице към партньора си, и го гледаше със смесица от копнеж и жажда. Щом Иг потегли, Посада облиза устни, после наведе глава, пъхна се под таблото и изчезна от погледа.