Джо Хил
Рога (31)

Трийсет и първа глава

Майка му беше мъртва в съседната стая, а Лий Турно се беше понапил.

Бе едва десет сутринта, но къщата вече беше същинска фурна. Уханието на майчините му рози, засадени край пътеката, водеща към къщата, нахлуваше през отворените прозорци — лека цветна сладост, която се смесваше по доста неприятен начин със зловонието на човешки отпадъци и затова цялото място миришеше точно на парфюмирано лайно. Лий усещаше, че е твърде горещо да се напива, но и че не би могъл да понесе нейната воня трезвен.

Имаше климатик, ала беше изключен. Лий не го беше включвал от седмици, защото майка му дишаше по-трудно, притисната от влагата. Когато Лий и майка му бяха сами вкъщи, той спираше климатика и завиваше дъртата путка с още някоя и друга завивка. После й спираше морфина, за да е сигурен, че тя наистина ги усеща — тежестта и жегата. Бог знаеше, че Лий ги усеща. В късния следобед той шляпаше из къщи гол и лепкав от потта — само така можеше да издържи. Сядаше с кръстосани крака до леглото й и четеше по теория на медиите, а тя се съпротивяваше немощно под завивките, твърде отнесена, че да разбере защо завира в засъхналата си жълта кожа. Когато викаше, за да поиска нещо за пиене — „жажда“ бе горе-долу единствената дума, която майка му явно все още знаеше в последните й дни, обхваната от слабоумие, с болни бъбреци, Лий ставаше и й донасяше студена вода. При звънтенето на леда в чашата гърлото й започваше да преглъща в очакване да си утоли жаждата, а очите й започваха да се въртят в орбитите, светнали от възбуда. После той заставаше над леглото й и сам изпиваше водата там, където тя можеше да го вижда — желанието угасваше на лицето й и тя оставаше, объркана и жалка. Това беше шега, която никога не се изтъркваше. Всеки път, когато го правеше, тя го наблюдаваше за първи път.

Друг път й донасяше солена вода и я принуждаваше да я изгълта, почти я удавяше. Само една глътка би накарала майка му да се гърчи и задавя и да се мъчи да я изплюе. Любопитно беше колко дълго оцеля. Той не я очакваше да изкара до втората седмица на юни — но противно на всякакви шансове тя се вкопчи в живота дотолкова, че откара чак до юли.

Той държеше дрехите на купчина на една лавица за книги до вратата на стаята за гости, в готовност да може да се облече набързо, ако Иг или Мерин го посетят изненадващо. Той не им позволяваше да влизат при нея, казваше им, че току-що е заспала и има нужда от почивка. Не искаше да разберат колко горещо бе там, вътре.

Иг и Мерин му носеха дивидита, книги, пица, бира. Идваха заедно или поотделно, искаха да бъдат с него, искаха да го видят как се крепи. За Иг Лий смяташе, че се дължи на завист. На Иг би му допаднало някой от собствените му родители да се поболее и да зависи от грижите му. Това би било възможност да се покаже какъв е самопожертвувателен, шанс да прояви стоическо благородство. За Мерин смяташе, че на нея й харесва да има причина да бъде в горещата къща с него, да пие мартини, да си разкопчава горното копче на блузата и да си вее на оголената гръдна кост. Когато по алеята за автомобили се зададеше Мерин, Лий обикновено отваряше по без риза — намираше за вълнуващо да бъдат в къщата разсъблечени, само двамата. Е, те двамата и майка му, която в действителност вече не важеше.

Лий имаше наставления да извика лекаря, ако майка му се влоши, но той смяташе, че в нейния случай смъртта всъщност означаваше подобрение. С тази мисъл наум първият човек, на когото той се обади, беше Мерин. По това време беше гол и му беше приятно да стои там, в сумрачната кухня без нищо по себе си, а в ухото му да се лее загриженият глас на Мерин. Тя каза, че само трябвало да се облече и идвала веднага, и Лий незабавно си я представи почти гола, в нейната стая в дома на родителите й. По миниатюрни копринени пликчета, може би. Момичешки гащички на розови цветчета. Тя го попита има ли нужда от нещо. Лий отвърна, че има нужда само от приятел.

След като затвори, той изпи още един ром с кола. Представи си я как избира пола, върти се насам-натам пред огледалото от вътрешната страна на вратата на гардероба й и се възхищава на себе си. После трябваше да престане да мисли за това — малко прекалено се надървяше. Помисли си, че може би и той трябва да се облече. Поспори със себе си дали трябва да си сложи риза и накрая реши, че не вървеше тази сутрин да ходи гол до кръста. Вчерашната изцапана риза и джинсите бяха в коша за пране. Замисли се дали да се качи горе и да вземе нещо чисто, но после се запита: КБПИ? — и реши да облече старите. Измачканите и непрани дрехи допълваха картината на болезнена загуба, един вид. Лий от почти десетилетие определяше собственото си поведение, като се питаше: КБПИ? — и това му бе спечелило живота и го бе вардило от неприятности, пазеше го невредим, в безопасност от самия себе си.

Помисли си, че тя ще пристигне чак след няколко минути. Време за още няколко обаждания. Обади се на лекаря и каза, че майка му е починала. Обади се на баща си във Флорида. Обади се в службата на конгресмена и поговори една минута със самия конгресмен. Конгресменът попита дали Лий иска да се помоли с него, да се помолят заедно мълчешком, сега, по телефона. Лий каза, че иска. Каза, че искал да благодари на Бога за това, че му е подарил тези последни три месеца с майка му. Те действително били безценни. Двамата помълчаха — и двамата не затваряха, ала не казваха нищо. Най-сетне конгресменът прочисти гърло, малко прочувствено, и каза, че Лий щял да присъства в мислите му. Лий му благодари и се сбогува.

Последно се обади на Иг. Мислеше, че Иг може би ще се разплаче, като чуе новината, но Иг му сервира една от редките си изненади и остана спокоен, мълчаливо предан. Лий бе прекарал последните пет години в колежа и извън него, беше следвал курсове по психология, социология, теология, политически науки и теория на медиите, но истинската му специалност беше Изучаването на Иг; и въпреки годините на прилежен учебен труд, той невинаги успяваше да предвиди реакциите му.

— Не знам откъде тя намери сили да издържи толкова дълго — каза Лий на Иг.

И Иг отвърна:

— От тебе, Лий. От теб ги е черпила.

Лий Турно намираше малко неща за смешни, но при тези думи избухна в смях, а после го превърна в продрани, разтърсващи ридания. Лий бе открил преди години, че може да се разплаче винаги, когато е нужно, и че плачещият човек може да насочи разговора във всяка посока, която му се искаше.

— Благодаря — каза той, още нещо, което беше научил от Иг през годините. Нищо не караше хората да се чувстват така доволни от себе си като това да им се благодари, многократно и без нужда. После, с дрезгав, сподавен глас, той изрече: — Ще затварям. — Беше тъкмо нужната реплика, идеална точно за този момент, но си беше и вярно, тъй като виждаше Мерин да завива по алеята, зад волана на бащиното си комби. Иг каза, че скоро щял да дойде.

Лий я гледаше през кухненския прозорец как върви нагоре по пътеката и подръпва блузата си — беше облечена елегантно, със синя ленена пола и бяла блуза, разкопчана, за да се вижда златното й кръстче. Голи крака, тъмносини обувки, отворени отзад. Беше си помислила какво да облече, преди да дойде тук, бе помислила как иска да я виждат. На път към вратата той изгълта остатъка от рома с кола и отвори точно когато тя вдигаше ръка да почука. Очите му все още пареха и сълзяха от разговора с Иг и той се зачуди дали трябва да пусне някоя сълзица по бузите си, после се отказа. По-добре беше да изглежда така, сякаш се мъчи да сдържа сълзите си, отколкото да текат.

— Здравей, Лий — каза тя. Мерин изглеждаше така, сякаш самата тя едва сдържаше сълзите си. Тя го погали по бузата, а после го притегли към себе си.

Прегръдката беше кратка, но за миг носът му се зарови в косата й, а малките й ръце се отпуснаха на гърдите му. Косата й ухаеше силно, почти остро на лимони и мента. На Лий му се струваше, че това е най-пленителното ухание, което някога е усещал, по-хубаво дори от миризмата на мокро путе. Беше минал много момичета и познаваше миризмите им, всичките им аромати, но Мерин бе различна. Понякога си мислеше, че ако тя не ухаеше така, той би могъл да престане да се тревожи за нея.

— Кой е тук? — попита тя, щом влезе в къщата, все така обгърнала с ръка кръста му.

— Ти си първата… — отвърна Лий. Без малко да довърши — „първата, на която се обадих“, но после се сети, че не беше редно, това щеше да е твърде… какво? Необичайно. Кофти за момента. Вместо това се доизказа: — … която дойде. Обадих се на Иг, а после и на теб. Бях изключил… Трябваше да се обадя първо на баща ми.

— Говори ли с него?

— Само преди няколко минути.

— Е… Много добре, Лий. Искаш ли да поседнеш? Искаш ли да се обадя на някого от твое име?

Той я водеше към стаята за гости, в която лежеше майка му. Не я попита дали иска, просто тръгна нататък и тя тръгна с него, с ръка на кръста му. Той искаше тя да види майка му, искаше да види лицето й.

Спряха на отворената врата. Лий беше сложил вентилатора на прозореца и го беше включил на пълна мощност веднага щом разбра, че тя е мъртва, но в стаята все още цареше суха, трескава горещина. Повехналите ръце на майка му бяха свити на гърдите, мършавите й длани бяха закривени като ноктести лапи, сякаш тя се опитваше да избута нещо. Тя, с последно спазматично усилие, се беше опитала да отбута завивките в около девет и половина, но беше твърде изнемощяла. Допълнителните завивки сега бяха сгънати и прибрани, и беше покрита само с чист син чаршаф. В смъртта тя бе заприличала на птица, изглеждаше като мъртво пиле, паднало от гнездото. Главата й бе отметната назад, устата й — отворена, зяпнала широко, така че се виждаха пломбите й.

— О, Лий! — възкликна Мерин и стисна пръстите му. Беше се разплакала. Лий си помисли, че може би е време и той да се разплаче.

— Опитах се да завия лицето й с чаршаф — каза Лий. — Но не ми изглеждаше редно. Тя се бори толкова дълго, Мерин.

— Зная.

— Не ми харесва втренченият й поглед. Ще й затвориш ли очите?

— Добре. Ти иди седни, Лий.

— Ще пийнеш ли с мен?

— Разбира се. Ей сега ще дойда.

Той отиде в кухнята и й смеси силно питие, а после застана до барчето, загледан в отражението си, и се насилваше да се разплаче. По-трудно беше от обикновено — в действителност той се чувстваше леко възбуден. Когато Мерин влезе в кухнята зад гърба му, сълзите му тъкмо бяха потекли по лицето; той се наведе напред и издиша дивашки — шум, който много наподобяваше ридание. Да изцедиш сълзи — това бе тежък и болезнен труд, като да изкараш забила се треска. Тя дойде при него. И тя плачеше. Личеше си по тихия, мъчителен звук от дишането й, въпреки че той не виждаше лицето й. Тя сложи ръка на рамото му. Тя бе тази, която го обърна към себе си, когато дъхът му секна, а после излезе от него с дрезгави, сърдити ридания.

Мерин обхвана тила му с ръце, придърпа го към себе си и му прошепна:

— Тя те обичаше толкова много! Ти всеки ден бе тук, за да й помагаш, Лий, и това беше всичко за нея. — И тъй нататък, и тям подобни, с купища. Лий не слушаше.

Той беше почти с една глава по-висок от нея, и за да го приближи, тя трябваше да придърпа главата му надолу. Той притисна лице в тялото й, в цепката между гърдите й, затвори очи и вдъхна почти кръвоспиращото й ментово ухание. Стисна с ръка края на блузата й и го дръпна надолу, изпъна я по тялото й, но и раздърпа вратния отвор, за да се покажат леко луничавите горни части на гърдите й, чашките на сутиена. С другата ръка я придържаше за кръста, пусна я нагоре-надолу по хълбока й и тя не му каза да спре. Той плачеше на гърдите й, и тя му шепнеше и се люлееше с него. Той я целуна горе по лявата гърда. Запита се дали е забелязала — лицето му беше толкова мокро, че може би тя не би усетила — и поизвърна лице нагоре, за да види изражението й, да види дали й е харесало. Но тя отново придърпа лицето му надолу и го притисна към своята гръд.

— Поплачи си — прошепна тя меко, развълнувано. — Просто си поплачи. Сега може. Тук няма никой, освен нас. Няма кой да те види. — И притисна устата му до гърдата си.

Той усети как се надървя в панталона и осъзна как е застанала тя — кракът му се беше пъхнал между бедрата й. Зачуди се дали то я е възбудило — мъртвото тяло. В психологията имаше течение, според което присъствието на труп беше афродизиак. Трупът беше карта, способна да те извади от затвора, позволение да вършиш безумия. След като той я изчука, тя можеше да потуши всякакво чувство за вина или мисъл, която се предполагаше, че би възникнала у нея — Лий всъщност не вярваше във вината, той вярваше в приспособяването на нещата към социалните норми, — като си каже, че и двамата са се увлекли в скръбта си и отчаяните си нужди. Той целуна повторно гърдата й, и после трети път, и тя не се опита да се дърпа.

— Обичам те, Мерин — прошепна той; уместните думи — той знаеше. Те щяха да улеснят всичко — и за него, и за нея. Когато го произнасяше, ръката му бе на хълбока й и той се олюляваше и я накара да залитне назад на токчетата си така, че дупето й опря на кухненския плот. Стискаше полата й и я вдигаше нагоре към средата на бедрото, а кракът му беше натикан между бедрата й и усещаше топлината на чатала й върху него.

— И аз те обичам — каза тя, ала го произнесе отнесено. — И двамата те обичаме, Лий — Иг и аз. — Странно изказване, като се има предвид какво вършеха, странно беше да намесва Иг в това. Тя пусна тила му и отпусна ръце на кръста му, опря ги леко на хълбоците му. Той се зачуди дали не търси опипом колана му. Посегна да хване блузата й с намерение да я разтвори — и да скъсаше някое и друго копче, карай да върви, — но ръката му забърса златното кръстче на шията й, и същевременно го разтърси напълно непланирано конвулсивно ридание. Ръката му се метна към кръстчето и се чу тих метален звън, верижката се скъса и то се плъзна по предницата на блузата й.

— Лий — каза тя и го оттласна назад. — Колието ми.

Кръстчето падна тихо на пода. Стояха и го гледаха долу, а после Лий се наведе, вдигна го и й го подаде. То заблестя на слънцето и освети лицето й в злато.

— Мога да го поправя — каза Лий.

— Последния път ти го поправи, нали? — Тя му се усмихна и лицето й с разплаканите очи се изчерви. Тя се заигра с блузата си. Едно копче се беше разкопчало и той беше измокрил гърдата й отгоре. Тя протегна ръце и захлупи с длани неговите, сви пръстите му около кръстчето. — Поправи го и ми го върни, като стане готово. Този път дори няма нужда да използваш Иг за посредник.

Лий потръпна против волята си, запита се за миг дали тя му казва онова, което той си мислеше. Но разбира се, че му казваше точно това, разбира се, че тя знаеше точно как ще го приеме той. Много от изказванията на Мерин бяха двусмислени — един смисъл за обществена консумация и друг, само за него. Тя от години му изпращаше послания.

Тя го огледа с преценяващ поглед и каза:

— От колко време ходиш с тези дрехи?

— Не знам. От два дни.

— Добре. Искам да ги свалиш и да се пъхнеш под душа.

Той усети как сърцето му се стяга; хуят пареше бедрото му. Погледна входната врата. Нямаше време да се къпе, преди да правят секс.

— Идват хора — каза той.

— Е, още няма никой. Има време. Отивай. Ще ти донеса питието.

Той тръгна пред нея надолу по задния коридор, надървен като никога през живота си, благодарен, че бельото му го притиска към крака му. Помисли си, че тя може да влезе след него в банята, да посегне изотзад и да му разкопчае панталона, но когато влезе, тя полекичка затвори вратата зад гърба му.

Лий се съблече, пъхна се под душа и я зачака; горещата вода плющеше по тялото му. Закълби се пара. Пулсът му бе учестен и мощен, а нелепата му ерекция се разколеба под пръските. Когато ръката й се подаде иззад завесата с питието му, пак ром с кола, му се стори, че и тя ще влезе след нея, без дрехи, но щом пое чашата, тя си прибра ръката.

— Иг дойде — съобщи тя с тих, пълен със съжаление глас.

— Стигнах за рекордно време — обади се Иг някъде иззад нея. — Как си, мъжки?

— Здравей, Иг — каза Лий; гласът на Иг му бе толкова неприятен, все едно горещата вода изведнъж беше спряла. — Справям се. Предвид обстоятелствата. Благодаря ти, че дойде. — Този път благодарностите не прозвучаха съвсем както трябва, но той реши, че Иг ще долови резкостта в гласа му и ще я припише на емоционалното напрежение.

— Ще ти донеса нещо да облечеш — каза Мерин и двамата изчезнаха; той чу как щракна вратата.

Стоеше под горещата вода, вбесен от идеята, че Иг вече е дошъл, чудеше се дали той се досеща за нещо… не… дали има представа, че… не, не. Иг беше долетял скоростно, защото приятел се нуждаеше от него. Такъв си беше — Иг до мозъка на костите си.

Лий не беше сигурен колко време се е бавил там чак докато не усети болка в дясната си ръка. Погледна я и откри, че стиска кръстчето, златната верижка е увита около ръката му и се врязва в кожата. Тя го бе погледнала в очите, с полуразкопчана блуза, и му бе предложила кръстчето си. Нямаше как да му се предложи по-открито, кракът му бе натикан между бедрата й, когато тя му го предаде. Имаше неща, които тя не смееше да каже направо, но той разбираше посланието, което тя му изпраща, идеално я разбираше. Той уви верижката на кръстчето около решетката на душа и го загледа как то се люлее и проблясва в предобедните лъчи, дава му сигнал, че теренът е чист. Скоро Иг щеше да замине за Англия и вече нямаше да има причини за предпазливост, нищо нямаше да ги спира да извършат онова, което и двамата искаха.