Джо Хил
Рога (15)

Петнайсета глава

По целия път до църквата дланите на Иг се потяха, лепнеха и усещането беше странно. И стомахът му се бунтуваше. Знаеше защо и това бе нелепо — та той дори не знаеше името й и не бе разменил и думица с нея.

Освен това, че тя му беше пратила сигнал. Пълна църква с хора, мнозина — нейни връстници, и тя бе погледнала право в него и му бе изпратила послание с нейното кръстче от горящо злато. Дори и сега не му беше ясно защо я бе оставил да си отиде, как е могъл да я подари като картичка с бейзболист или компактдиск. Казваше си, че Лий е самотно хлапе от парка за фургони, което имаше нужда от някого, че нещата някак си се подреждат, но вместо това вътре в него се надигаше черна стена от ужас. Не можеше да си представи какво го бе накарало да остави Лий да вземе кръстчето й от него. Днес Лий щеше да го носи. Той щеше да й го даде и тя щеше да му благодари, и щяха да си поговорят след църковната служба. В мислите му те вече се разхождаха заедно; когато премина покрай него, червенокосата го погледна, но погледът й се плъзна по него, без изобщо да го познае, а поправеното кръстче блещукаше в ямката на шията й.

Лий беше там, на същия ред, и беше окачил кръстчето й на собствения си врат. Това бе първото, което Иг забеляза, и реакцията му беше проста, биохимична. Сякаш бе изгълтал болезнено гореща чаша кафе наведнъж. Стомахът му се омотаваше на възли и пареше. Кръвта му бушуваше, все едно разпалена от мощна доза кофеин.

Редът пред Лий остана празен чак до последните мигове преди службата да започне, а после три пълни възрастни дами се промъкнаха и седнаха там, където седеше момичето преди седмица. Лий и Иг прекараха първите двайсетина минути, изпружили вратове и като се оглеждаха за нея, но нея я нямаше. Онази нейна коса, въже от сплетена медна жица, бе невъзможно да не я забележиш. Най-сетне Лий погледна Иг през пътеката и вдигна смешно рамене, а Иг също вдигна пресилено рамене, все едно беше съучастник на Лий в опита му да се свърже с Момичето с Морзовата азбука.

Но Иг не беше такъв. Когато дойде време за Господнята молитва, той сведе глава, но неговите молитвени думи не влизаха в стандартния текст. Той искаше кръстчето да се върне при него. Нямаше нужда това да е правилно. Искаше го повече от всичко на света, повече, отколкото искаше да диша, когато се загуби във фаталния бързей от черна вода и ревящи души. Той не знаеше името й, ала знаеше, че двамата хубаво се забавляват заедно, хубаво им е заедно. Десетте минути, през които тя изпращаше проблясъци в лицето му, бяха най-хубавите десет минути, които някога бе прекарвал в църквата. Някои неща не се подаряват, колкото и голям дълг да имаш.

След края на службата Иг стоеше с ръката на баща си на своето рамо и гледаше как хората се изнизват покрай тях. Семейството му винаги беше сред последните, които излизаха от всяко препълнено с народ място — църква, кино, бейзболен стадион. Лий Турно премина и наведе глава към Иг — презрително кимване, което казваше: „Един път печелиш, друг път губиш.“

Щом пътеката се опразни, Иг отиде до скамейката, където момичето бе седяло миналата седмица, отпусна се на коляно и започна да връзва обувката си. Баща му се огледа назад към него, но Иг кимна да тръгват, той ще ги настигне. Проследи с поглед семейството си, докато излезе от нефа, а после престана да се занимава с обувката.

Трите пълни стари дами, които се бяха настанили на бившия ред на Момичето с Морзовата азбука, още бяха там, събираха чантите си и нагласяха летни шалове на раменете си. Щом сега погледна нагоре към тях, Иг се сети, че ги беше виждал и преди. Те бяха излезли с майката на момичето миналата неделя в бъбрива, общителна групичка, и по онова време Иг се зачуди дали не са й лели. Беше ли дори една от тях в колата заедно с момичето след службата? Иг не беше сигурен. Искаше му се да мисли така, но подозираше, че се оставяше на самозалъгването да оцветява спомените му.

— Извинете — каза Иг.

— Да? — попита най-близката до него дама, едра жена с коса, боядисана в метален оттенък на кафявото.

Иг посочи с пръст пейката и тръсна глава.

— Тук имаше едно момиче. Миналата неделя. Остави тук нещо случайно и смятах да й го върна. С червена коса?

Жената не отговори, но остана на мястото си, въпреки че пътеката беше достатъчно празна, че тя да може да излезе. Най-накрая Иг се усети, че тя го чака да я погледне. И когато я погледна и видя многозначителния поглед на присвитите й очи, той усети как сърцето му се разтуптява.

— Мерин Уилямс — каза жената, — и родителите й бяха в града само за миналите почивни дни, за да влязат във владение на новата си къща. Знам, защото аз им я продадох, показах им и тази църква. Сега те се върнаха в Роуд Айлънд да си стегнат багажа. Тя ще е тук идната неделя. Сигурен съм, че пак ще ги видиш, доста скоро. Ако искаш, мога да предам на Мерин онова, което е оставила тук.

— Не — каза Иг. — Няма нужда.

— Мм — рече жената. — Помислих си, че ще предпочетеш сам да й го връчиш. Имаш такъв вид.

— Какъв… какъв вид? — попита Иг.

— Бих ти казала — отвърна жената, — но сме в църква.