Джо Хил
Рога (43)

Четирийсет и трета глава

Иг седеше на дъното на комина в кръг от нажежени следобедни лъчи, вдигнал лъскавата мамограма на гърдата на Мерин над главата си. Осветени отзад от августовското небе, тъканите в нея изглеждаха като черно слънце, превръщащо се в нова звезда, изглеждаха като Края на дните, а небето бе като власеница. Дяволът се бе обърнал към своята Библия — не към Стария завет, не и към Новия, а към последната страница, където преди години беше преписал как се чете морзовата азбука от енциклопедиите на брат си. Още преди да разшифрова листовете в плика, той знаеше, че те са завет от друг вид: последен. Последното завещание на Мерин.

Започна с точките и тиретата отпред на плика — простичка последователност. Там пишеше: „Иг, я се разкарай.“

Той се разсмя — мръсен, конвулсивен крясък на гарваново веселие.

Извади двата листа от тетрадка, изписани с точки и тирета и от двете страни — труд, отнел месеци, цялото лято. С помощта на своята Библия Иг се зае да ги разшифрова, като от време на време опипваше кръстчето на врата си, кръстчето на Мерин. Беше го сложил пак веднага щом си тръгна от Дейл. То му внушаваше чувството, че тя е с него, достатъчно близо, че да докосне тила му с хладните си пръсти.

Работата вървеше бавно — превръщането на тези линии от точки и тирета в букви и думи. Но на него му беше все тая. Дяволът друго си нямаше, но време имаше.

Скъпи Иг,

Ти няма да прочетеш това, докато съм жива. Не съм убедена, че искам да го прочетеш, дори и ако умра.

Уф, колко бавно се пише така. Но аз май нямам нищо против. Запълва ми времето, когато трябва да вися в някой коридор и да чакам за резултатите от това или онова изследване. Освен това ме принуждава да кажа само онова, което трябва да се каже, и нищо повече.

Ракът, който имам, е същият, който повали сестра ми — вид, за който се знае, че се наследява в семействата. Няма да ти досаждам с генетика. Все още не е в напреднал стадий и съм убедена, че ако ти знаеше, щеше да искаш да се боря. Знам, че би трябвало да се боря, ала няма. Вече взех решение да не си отида като сестра ми. Да не чакам да се изпълня с грозота, да не наранявам хората, които обичам и са ме обичали — а това си ти, Иг, и моите родители.

В Библията пише, че самоубийците отивали в ада, но адът е онова, което преживя сестра ми, докато умираше. Ти не знаеш, но когато поставиха диагнозата на сестра ми, тя беше сгодена. Годеникът й я напусна няколко месеца преди тя да умре. Тя го прогонваше, ден след ден. Искаше да знае колко време ще изчака той след погребението й, че да изчука някоя друга. Искаше да знае дали той ще използва нейната трагедия, за да печели съчувствието на момичетата. Държеше се ужасно. И аз бих я напуснала.

Бих предпочела да пропусна всичкото това, благодаря. Но още не зная как да го направя, как да умра. Иска ми се Бог да намери начин да стори с мен това изведнъж, когато не го очаквам. Да ме качи на някой асансьор и после да направи така, че въжето да се скъса. Двайсет секунди полет — и край. Може би като бонус да падна върху някоя гад. Например върху асансьорен техник педофил или нещо такова. Ще е готино.

Боя се, че ако ти кажа за болестта си, ти ще се откажеш от своето бъдеще и ще ме помолиш да се омъжа за теб, и аз ще проявя слабост и ще се съглася, и тогава ти ще бъдеш прикован към мен и ще гледаш как режат парчета от мен, и аз се топя и оплешивявам и те прекарвам през ада, а после бездруго ще умра и докато стане това, ще съсипя най-хубавото в теб. Ти толкова искаш да вярваш, че светът е добър, Иг, че хората са добри. И знам, че когато съм тежко болна, аз няма да мога да бъда добра. Ще стана като сестра ми. Аз нося това в себе си, аз знам как да наранявам хората, и може би няма да съм способна да се сдържа. Искам ти да запомниш доброто в мен, а не най-ужасното. На твоите любими хора трябва да е позволено да запазят най-лошото за себе си.

Ти не знаеш колко е трудно да не разговарям с теб за всички тези неща. Това е причината да ти пиша, предполагам. Защото имам нужда да поговоря с теб, а това е единственият начин. Обаче разговорът е малко едностранчив, нали?

Ти така се вълнуваш, че заминаваш за Англия, че ще се потопиш до шия в света. Помниш ли онази история, която ми разказа — за пистата „Ивъл Канивъл“ и за количката за пазаруване? Такъв си ти всеки ден. Готов да полетиш чисто гол надолу по стръмния скат на собствения си живот и да се хвърлиш в човешкия поток. Да спасяваш хората, давещи се в несправедливост.

Аз мога да те нараня точно толкова, че да те отблъсна. Не ми се иска, но ще е по-милостиво, отколкото да оставя тази болест да се разиграе.

Искам да си намериш някое момиче с долнопробен кокни акцент, да я отведеш в апартамента си и да я скъсаш от чукане. Някоя неморална, начетена сладурана. Не толкова хубава като мен — чак толкова щедра не съм, но ще е добре да не е грозотия. А после се надявам тя безсърдечно да те зареже и ти да се хванеш с някоя друга. По-свястна. Сериозна, грижовна и от семейство без наследствена обремененост с рак, сърдечни болести, Алцхаймер или всякакви други гадости. Освен това се надявам тогава аз отдавна да съм мъртва, та да не ми се налага да узнавам нищо за нея.

Знаеш ли как искам да умра? На пистата „Ивъл Канивъл“, докато сама се нося шеметно надолу със своя количка. Бих могла да затворя очи и да си представя ръцете ти, обвити около мен. И после да се нахакам в някое дърво. „Тя така и не разбрала какво я сполетяло“ Ето така. Много бих искала да вярвам в Евангелието от Мик и Кийт, където не мога да получа онова, което искам — а това си ти, Иг, и нашите деца, и нашите нелепи блянове, — но поне да получа онова, от което имам нужда, а то е бърз и внезапен край и знанието, че на теб ти се е разминало.

А ти ще си намериш някоя яка и добричка, майчински тип жена, която ще ти роди деца, и ще бъдеш чудесен, щастлив, енергичен баща. Ще видиш целия свят, всяко негово кътче, ще виждаш болката и донякъде ще я облекчиш. Ще имаш внуци и правнуци. Ще преподаваш. Ще ходиш на дълги разходки в гората. На една от тези разходки, на много стари години, ти ще се намериш на едно дърво, в чиито клони има къщичка. Аз ще те чакам там. Ще те чакам на светлината на свещи в нашата въображаема къщичка на дървото.

Много точки и тирета станаха. Това тук са два месеца труд. Когато започнах да пиша, ракът беше колкото грахче в гърдата ми, и по-малко от грахче под лявата мишница. Сега, в заключение… ами, от дреболиите, мамче, някой ден се получават големи неща^[1].

Не съм убедена дали наистина имаше нужда да пиша толкова много. Сигурно можеше да си спестя много усилия и просто да препиша най-първото послание, което ти изпратих, като ти присветвах с моето кръстче: НИЕ. Това казва почти всичко. Ето ти и останалото: обичам те, Иги Периш.

Твоето момиче, Мерин Уилямс.