Джо Хил
Рога (22)

Двайсет и втора глава

Иг стоеше досами вътрешната страна на вратата на „Преизподнята“ и чакаше очите му да се приспособят към пещерния мрак, тъмно пространство, осветено само от широкоекранните телевизори и дигиталните автомати за покер. Една двойка седеше на бара — фигури, които изглеждаха изцяло изваяни от мрак. Един културист зад бара окачваше бирени халби с дъното нагоре над задния тезгях. Иг го позна — биячът, който го беше изгонил навън онази вечер, когато убиха Мерин.

Освен тях беше празно. Иг се зарадва. Не искаше да го виждат. Искаше да получи обяд дори без да поръчва, без изобщо да разговаря с никого. Опитваше се да се сети за начин да го осъществи, когато мобилният му телефон избръмча тихо.

Беше брат му. Мракът се напрегна около Иг като мускул. При мисълта да вдигне, да разговаря с него, на Иг му се замая главата от ужас и омраза. Той не знаеше какво да каже, какво би могъл да каже. Държеше телефона в ръка и го гледаше как жужи в дланта му, докато звъненето не спря.

Още щом млъкна, и той се зачуди дали Тери знае какво е признал преди няколко минути. После: имаше и други неща, които Иг можеше да разбере, ако вдигне. Например: дали рогата трябваше да бъдат видени, за да извратят хорските умове. Струваше му се, че все пак би могло да е възможно да проведе нормален разговор по телефона. Чудеше се и дали Вира е мъртва и сега не беше в действителност убиецът, какъвто всички бяха убедени, че е.

Не. Все още не беше готов да разбере това, още не. Имаше нужда от време — да постои сам в тъмното, да пребивава в самота и невежество.

„Разбира се — обади се глас в съзнанието му, собственият му глас, ала лукав и присмехулен. — Точно така прекара последните дванайсет месеца. Какво ли е един следобед повече?“

Когато очите му свикнаха със зейналия мрак на „Преизподнята“, той забеляза празно сепаре в ъгъла, където някой беше ял пица, може би с децата — забеляза пластмасови чаши с огъващи се сламки. Няколко резена от пицата бяха останали. И по-важно — родителят, който бе придружавал децата на пица партито, беше оставил недопита чаша със светла бира. Иг се промъкна в сепарето, тапицерията изскърца и той се залови с обяда. Бирата беше се стоплила. Човекът, който бе пил последен от чашата, като нищо можеше да има гнойни венци и вирусен хепатит. Като на слепоочията ти поникнат рога, му се струваше малко тъпо да придиря много-много за вероятно излагане на микроби.

Летящата врата към кухнята се разтвори и една сервитьорка изплува в мрака от пространство, облицовано с бели плочки и ярко осветено от флуоресцентни лампи. Лицето й обрамчваха две крила от провиснала черна коса, които се извиваха под дългата й заострена брадичка — приличаше на женска версия на магьосника, който вечно тормозеше здравата Хари Потър във филмите, професор Снайпер ли беше. Иг бе чакал да прочетат книгите с децата, които смятаха да имат с Мерин.

Тя не гледаше към сепарето и той се сви и притисна назад в червения винил. Вече беше късно да се измъкне навън, без да го видят. Помисли си дали да се скрие под масата, после отхвърли идеята като обезпокоителна. След малко тя вече се навеждаше над масата и събираше чиниите. Точно над масата висеше лампа и дори и когато той се притиснеше докрай в облегалката, сянката на главата му с рогата все така падаше на масата. Тя забеляза първо сянката, после погледна нагоре към него.

Зениците й се свиха. Лицето й пребледня. Тя изпусна чиниите върху масата с разтърсващ трясък, макар и може би по-голям шок да беше, че нито една не се счупи. Вдъхна поривисто и се приготви да закрещи, и тогава погледът й попадна върху рогата. Викът като че умря в гърлото й. Тя не помръдваше.

— Имаше табела „Моля, настанете се“ — каза й Иг.

— Да. Добре. Нека ви разчистя масата и… и ще ви донеса меню.

— Всъщност вече ядох — Иг посочи чиниите пред него.

Погледът й се премести от рогата към лицето му, напред-назад, няколко пъти.

— Ти си оня — каза тя. — Иг Периш.

Иг кимна.

— Ти ни обслужваше с приятелката ми преди година, в нашата последна вечер заедно. Исках да ти се извиня за нещата, които наговорих онази вечер, и за държанието си. Бих ти казал, че си ме видяла в най-лошата ми светлина, само че онзи, който бях тогава, е нищо в сравнение с този, който съм сега.

— На мен ни най-малко не ми е криво за тогава.

— О… Добре. Мислех, че съм направил ужасно впечатление.

— Не — каза тя. — Искам да кажа, ни най-малко не ми е криво, че излъгах полицията. Съжалявам само, че не ми повярваха.

Иг усети как вътрешностите му се свиват. Пак се започваше. Тя донякъде си говореше сама, или по-точно, разговаряше със собствения си личен дявол, демон, който случайно имаше лицето на Иг Периш. Ако не откриеше как да овладее това — да приглуши въздействието на рогата — скоро щеше да се побърка, ако вече не беше полудял.

— Какви лъжи?

— Казах на полицията, че си заплашил да я удушиш. Казах, че съм те гледала как се опитваш да я блъснеш на земята.

— Защо ти е било да им казваш това?

— За да не ти се размине. За да не можеш просто да си тръгнеш. И я се виж! Тя е мъртва, а ето те тебе. Някак успя да се ти се размине, също както на баща ми му се размина онова, което стори на майка ми и на мен. Исках да влезеш в затвора. — Тя несъзнателно вирна глава и отметна косата от лицето си. — Освен това исках да пишат за мен във вестника. Исках да бъда свидетел звезда. Ако те бяха изправили пред съда, щяха да ме дават по телевизията.

— Направих всичко възможно — продължи тя. — Когато ти си тръгна онази вечер, гаджето ти се втурна след тебе и си забрави сакото. Изнесох го навън да й го дам и видях как потегляш без нея. Но не това казах на полицията. Казах им, че като съм излязла, съм те видяла да я издърпваш в колата и после да си биеш камшика. Точно това ме прецака. Сигурно си се ударил в телефонен стълб на заден, един от клиентите чул трясъка и погледнал през прозореца да види какво става. Казали на полицията, че те видели да я зарязваш. Детективът ме помоли да се подложа на детектор на лъжата, за да потвърдя историята си, и се наложи да се откажа от тези си думи. И те после не повярваха и на другото, което им разказах. Но аз знам какво се е случило. Знам, че си обърнал и си дошъл да я вземеш след няколко минути.

— Объркала си се. Друг я е взел. — Когато Иг си помисли кой беше, му се повдигна.

Но идеята, че тя може и да се е объркала за него, като че не заинтересува сервитьорката. Когато тя заговори пак, Иг все едно не бе казал нищо.

— Знаех си, че пак ще те видя някой ден. Ще ме накараш ли насила да изляза с тебе на паркинга? Ще ме закараш ли някъде да ме опънеш отзад? — В тона й несъмнено се прокрадваше надежда.

— Какво? Не. Ебати!

Възбудата в очите й поугасна.

— Няма ли поне да ме заплашиш?

— Не.

— Мога да кажа, че си ме заплашил. Мога да кажа на Реджи, че си ме предупредил да си пазя гърба. Добра история ще излезе. — Усмивката й поувехна още и тя метна навъсен поглед на културиста зад бара. — Обаче той сигурно няма да ми повярва. Реджи е убеден, че съм патологична лъжкиня. Сигурно съм. Обичам да разказвам моите историйки. Все пак, изобщо не биваше да казвам на Реджи, че гаджето ми Гордън е загинало в кулата на Световния търговски център, след като казах на Сара — друга сервитьорка тук — че Горди е загинал в Ирак. Трябваше да се сетя, че ще си сверят записките. И все пак… Гордън можеше да е умрял някъде. За мен той е мъртъв. Скъса с мен по имейла, тъй че майната му. Защо ти разправям всичко това?

— Защото не можеш да се удържиш.

— Прав си, не мога — потвърди тя и потръпна; отговор, който съдържаше отявлени сексуални намеци.

— Какво е сторил баща ти на майка ти и на теб? Той… нараняваше ли ви? — попита Иг; не беше уверен, че наистина иска да знае.

— Той ни казваше, че ни обича, но лъжеше. Избяга във Вашингтон с учителката ми от пети клас. Създадоха семейство, роди му се още една дъщеря, и нея той обича повече, отколкото някога е обичал мен. Ако наистина ме е обичал, щеше да ме вземе със себе си, а не да ме остави с майка ми — сърдита стара кучка, която те вкарва в депресии. Той каза, че щял винаги да присъства в живота ми, ама нищо подобно. Мразя лъжците. Другите лъжци, искам да кажа. Моите собствени историйки не вредят на никого. Искаш ли да знаеш историйката, която разказвам за теб и гаджето ти?

Пицата, която Иг беше изял, тежеше в стомаха му — буца от тесто.

— Май не.

Лицето й се изчерви от възбуда и усмивката й се върна.

— Понякога хората влизат и питат какво си й сторил. Аз винаги от един поглед мога да разбера колко искат да знаят, дали искат само най-основното, или и гадни подробности. Колежанчетата обикновено искат да узнаят гадостите. Казвам им, че след като си й размазал мозъка, си я обърнал и си опънал трупа отзад.

Иг се опита да се изправи, удари коленете си в долната страна на плота и същевременно чукна с рогата абажура от цветно стъкло, увиснал над масата. Лампата се залюшка и рогатата му сянка се хвърли към сервитьорката, а после се дръпна назад, пак се хлъзна към нея и пак се дръпна. Иг трябваше да седне пак, болката пулсираше зад коляновите му капачки.

— Тя не беше… — заговори той. — Това не е… Ти, шибана извратена кучко!

— Такава съм — призна сервитьорката с нотка на гордост.

— Толкова съм лоша! Но трябва да им видиш физиономиите, като им разказвам. Особено момичетата са във възторг от тази част. Винаги е вълнуващо да слушаш как някой е бил осквернен. Всички обичат доброто сексуално убийство, и по мое мнение още няма такава история, която не може да се подобри с малко содомия.

— Ти разбираш ли, че говориш за някого, когото обичах? — попита Иг. Сякаш някой бе остъргали разранил дробовете му, трудно му беше да си поема дъх.

— Разбира се — отвърна тя. — Затова си я убил. Хората обикновено убиват заради това. Не от омраза, а от любов. Понякога ми се иска баща ми да бе обичал майка ми и мен достатъчно, че да ни убие, а после — и себе си. Тогава щеше да стане голяма, ужасна трагедия, а не просто поредната тъпа и потискаща раздяла. Ако бе имал куража за двойно убийство, всички щяха да ни дават по телевизията.

— Не съм убил приятелката си — каза Иг.

При тези думи сервитьорката най-сетне реагира видимо — намръщи се и устните й се свиха в израз на озадачено разочарование.

— Е, това не е гот. Мисля си, че щеше да си много по-интересен, ако беше убил някого. Разбира се, на главата ти растат рога. Готино! Мод ли е?

— Мод?

— Модификация на тялото. Сам ли си го причини?

Въпреки че още не можеше да си спомни предната вечер — спомняше си всичко до пиянската си изцепка в гората край леярната, но след това идваше само ужасно бяло петно, — той знаеше отговора на този въпрос. Хрумна му мигновено и без усилия.

— Да — каза той. — Сам.