Джо Хил
Рога (25)

Двайсет и пета глава

Иги се събуди в пещта, увит в старото опикано одеяло. Под комина беше освежително прохладно и той се чувстваше силен и здрав. Когато съзнанието му се проясни, му хрумна нещо — най-щастливата мисъл в живота му. Той е сънувал, всичко е сън. Всичко, случило се предния ден.

Беше пиян и скапан, беше се изпикал на кръста и върху Дева Мария, бе проклинал Господ и собствения си живот, бе обзет от опустошителен гняв — да, нова се беше случило. Но после, в празнината след това, се беше довлякъл тук, в леярната, и беше припаднал. Останалото беше особено ярък кошмар — откритието, че са му пораснали рога, слушането на ужасни признания едно след друго, довели до най-лошото — страшната и невъзможна тайна на Тери, отпускането на спирачката на инвалидната количка и блъсването на Вира надолу по хълма, посещението в службата на конгресмена и объркващия му сблъсък с Лий Турно и Ерик Ханити, и после пристигането тук, в леярната и укриването му в разрушената доменна пещ от тълпа влюбени влечуги.

Иг въздъхна с облекчение и вдигна ръце към слепоочията си. Рогата бяха твърди като кост и изпълнени с неприятна, трескава горещина. Отвори уста да закрещи, но някой го изпревари.

Желязната врата и сводестите тухлени стени заглушаваха звука, но сякаш в далечината се чу остър, болезнен писък, последван от смях. Беше момиче. Тя пищеше. „Моля те! — пищеше тя. — Недей, спри!“ Иг бутна желязната врата на пещта; сърцето му тупкаше силно.

Той се измъкна навън, на ясната и чиста светлина на августовското утро. Отново треперлив вик на уплаха, или на болка, се разнесе отляво, откъм дупката без врата, през която се излизаше навън. На някакво полусъзнателно ниво Иг за първи път долови гърленост, дрезгавина в крещящия глас и разбра, че изобщо не е момиче, а момче, чийто глас бе писклив от паника. Иг не се забави — изхвърча бос по цимента, покрай количката със стари, ръждясали инструменти. Награби първия, попаднал му подръка, без да спира и без да го поглежда, просто искаше да има какво да размахва.

Те бяха навън, на асфалта — трима облечени и един нацапан с кал, само по чифт бели слипове, които му бяха малки. Момчето по бельо, мършаво и с дълъг торс, беше малко, може би на тринайсет. Другите бяха по-големи, предпоследен или последен клас в гимназията.

Едното, хлапе с бръсната глава с формата на електрическа крушка, бе седнало върху почти голото момче и пушеше цигара. На няколко крачки зад него стоеше дебел хлапак по потник. Лицето му беше потно и радостно и той подрипваше от крак на крак, а циците му на дебелак се друсаха. Най-голямото момче стоеше отляво и държеше за опашката малка, гърчеща се ивичеста змия. Иг позна змията — невъзможно, но беше истина; беше същата, която му хвърляше продължителни погледи предния ден. Тя се гърчеше и се опитваше да се извие нагоре достатъчно, че да ухапе държащото я момче, ала не можеше. Това трето момче държеше в другата си ръка чифт градинарски ножици. Иг стоеше зад всички тях, на вратата, и ги гледаше отвисоко, от близо два метра над земята.

— Стига! — изпищя момчето по бельо. Лицето му бе оцапано с кал, но там, където сълзите бяха прорязали дири в нея, изпъкваха светли, розови ивици. — Спри, Джеси! Стига вече!

Пушачът, Джеси, седнал върху него, изтръска гореща пепел върху лицето на момчето.

— Млъкни бе, леке от сперма! Ще е достатъчно, когато кажа аз.

Лекето вече няколко пъти го бяха изгорили с цигара. Иг виждаше три ярки, лъскави червени петна по възпалената тъкан на гърдите му. Джеси местеше върха на цигарата от белег на белег и я задържаше само на два пръста от кожата на Лекето. Горящото въгленче описа неравен триъгълник.

— Ти знаеш ли защо те изгорих на триъгълник? — попита Джеси. — Така нацистите са бележели педалите. Това е твоят знак. Щях да те бележа с нещо по-леко, ама ти се разквича, все едно са те напънали в гъза. Освен това и дъхът ти мирише на пресен хуй.

— Ха! — кресна дебелият. — Ама че смешно, Джеси!

— И имам тъкмо средството да разкараме тая миризма на хуй — обади се момчето със змията. — Нещо, с което да му промием устата.

И щом го каза, третото момче вдигна разтворената ножица, захвана с нея главата на змията, стисна дръжките с една ръка, ножиците щракнаха влажно и той рязна главата й. Тя тупна със силен звук, като гумена топка. Тялото на змията се извиваше и се гърчеше, уви се около себе си и се разгъна, разтресено от поредица мощни спазми.

— Лелеееее! — писна дебелакът, като подскачаше нагоре-надолу. — Ти я обезглави тая гад бе, Рори!

Рори клекна до Лекето. От шията на змията на бързи, артериални изблици шуртеше кръв.

— Смучи! — кресна Рори и тикна змията в лицето на Лекето. — Трябва само да я посмучеш, и Джеси ще се махне.

Джеси се засмя, дръпна силно от цигарата и въгленчето на края й се разгоря в ярко, отровно червено.

— Стига! — обади се Иг и сам не позна гласа си — плътен, кънтящ глас, който сякаш излизаше от дъното на комин, и щом заговори, цигарата в ръката на Джеси избухна в бял пламък като пиратка и изхвърча нагоре.

Джеси писна, катурна се назад и падна от Лекето във високата трева. Иг скочи от циментовата площадка в бурените и заби дръжката на инструмента, който държеше, в корема на дебелака. Все едно ръчкаше гума — усети жилава, твърда съпротива да разтърсва пръта. Дебелият се закашля и се олюля назад на пети.

Иг се завъртя и насочи острието на инструмента към момчето на име Рори. Рори пусна змията, тя тупна на асфалта и се загърчи отчаяно, сякаш още беше жива и се опитваше да се изниже.

Рори се изправи бавно на крака, направи крачка назад и стъпи в ниска купчина от дървени греди, стари консервени кутии и ръждива тел. Боклуците се размърдаха под крака му, той залитна и пак седна на земята. Втренчи се в онова, което Иг бе насочил към него — старинна вила с три закривени, ръждясали зъба.

Иг усети пробождане в дробовете си, парване, каквото често усещаше при получаване на астматичен пристъп и той издиша в опит да охлаби стягането в гърдите. От ноздрите му блъвна дим. С периферното си зрение той забеляза, че момчето по слипове става на едно коляно и бърше лицето си с две ръце — трепереше, по тесни бели гащи.

— Ще ми се да побягна — каза Джеси.

— И на мен — обади се дебелакът.

— Да зарежем тука Рори да мре сам — продължи Джеси. — Какво ли е направил той за нас?

— Натресе ми отстраняване от училище за две седмици за това, че съм наводнил тоалетната в училище, а аз дори не съм запушил тоалетните — рече дебелакът. — Просто стоях там. Така че, майната му. Искам да живея!

— Бягайте тогава — подкани ги Иг; Джеси и Дебелака се врътнаха и хукнаха към гората.

Иг свали вилата и заби остриетата и в земята, облегна се на дръжката и погледна над нея към тийнейджъра, седнал върху купчината боклук. Рори не направи опит да стане, а се втренчи в него с големите си очи, запленен.

— Кажи ми кое е най-лошото, което си извършил, Рори — подкани го Иг. — Искам да знам дали това е нова степен на падение за теб, или си имал и по-големи.

Рори заговори механично:

— Свих четирийсет долара от майка ми да купя бира, и по-големият ми брат Джон я преби, когато тя каза, че не знае какво е станало с тия пари. Джони реши, че ги е профукала за лотарийни билети с изстъргване и лъже, а аз нищо не казах, защото ме беше страх, че ще пребие и мен. Като я фрасна, звукът беше все едно някой рита диня. Лицето й още не се е оправило и ми се гади всеки път, като я целувам за лека нощ. — Щом заговори, по чатала на джинсовите къси панталони на Рори се разпълзя тъмно петно. — Ще ме убиеш ли?

— Не днес — отвърна Иг. — Върви си. Пускам те. — Миризмата на урината на Рори го отвращаваше, но той се сдържаше да не проличи по лицето му.

Рори се вдигна. Краката му видимо трепереха. Той се плъзна встрани и заотстъпва към дърветата заднишком, без да сваля поглед от Иг и вилата му. Не гледаше къде върви и без малко не се препъна в Лекето, който продължаваше да седи на земята по гащи и чифт развързани кецове за тенис. Лекето притискаше наръч дрехи към гърдите си и зяпаше Иг със същия поглед, с който би оглеждал нещо мъртво и болно, труп, разяден от зарази.

— Да ти помогна да станеш? — предложи му Иг и пристъпи към него.

И щом го направи, Лекето скочи на крака и отстъпи няколко крачки назад.

— Не се приближавай!

— Не му давай да те пипне — извика Рори.

Иг погледна Лекето в очите и каза с най-търпеливия тон, който успя да постигне:

— Само се опитвах да помогна.

Горната устна на Лекето се изпъна в погнусена, подигравателна усмивка, но гледаше със същия замаян и унесен поглед, който Иг вече познаваше — погледът, който казваше, че рогата го завладяват и налагат влиянието си.

— Не ми помогна — каза Лекето. — Ти прецака всичко.

— Те те горяха — каза Иг.

— Е, и? Всички „зайци“, които се класират за плувния отбор, ги бележат. Оставаше ми само да посмуча змията, за да покажа, че обичам вкуса на кръвта, и после щях да съм бетон с тях. А ти дойде и го развали.

— Измитайте се оттук. И двамата.

Рори и Лекето побягнаха. Другите двама ги чакаха в края на гората, и когато Рори и Лекето ги стигнаха, всички се поспряха в ухаещия на борови иглички мрак под дърветата.

— Той какъв е? — попита Джеси.

— Страшен — отвърна Рори. — Той е страшен.

— Искам само да се махна — обади се дебелият. — И да забравя за всичко това.

Тогава на Иг му хрумна нещо. Той пристъпи напред и им извика:

— Не! Не забравяйте! Запомнете, че тук има нещо страшно! Кажете на всички! Кажете им да не припарват до старата леярна. Сега това място е мое! — Зачуди се дали на новопридобитите му сили е подвластно да ги убеди да не забравят, след като всички други явно го забравяха. За други неща той можеше да бъде много убедителен, тъй че вероятно би могъл да се наложи и в това.

Момчетата го погледаха в унес още малко, а после Дебелакът хукна да бяга, а другите го последваха. Иг ги гледа, докато се изгубиха. После вдигна обезглавената змия със зъбците на вилата — от врата й, като от маркуч, неспирно капеше кръв — и я отнесе вътре в леярната, където я погреба под грамада от тухли.