Джо Хил
Рога (30)

Трийсета глава

Лий Турно стоеше на брега на реката и наблюдаваше как водният поток бавно завърта гремлина към дъното. Само задницата стърчеше над водата. Огънят бе угаснал, макар, че около ръбовете на багажника продължаваше да се кълби бял дим. Той стоеше с гаечния ключ в ръка, а колата се килна и потъна малко по-дълбоко, повлечена по течението. Гледаше я, докато едно приплъзващо се движение покрай неговия крак му привлече вниманието. Той погледна надолу, а после отскочи назад с кратък вик на отвращение и изрита една водна змия в тревата. Тя се изхлузи покрай него и цопна в Ноулс. Лий заотстъпва назад, изкривил горната си устна в отвращение, когато втора, а после и трета се хлъзнаха във водата и накараха лунните отблясъци по реката да се разтрептят и начупят на сребърни парчета. Хвърли последен поглед към потъващата кола, а после се обърна и се заизкачва по хълма.

Лий вече си беше отишъл, когато Иг се надигна над водата и се изкатери на насипа, сред бурените. Над тялото му в мрака се виеше дим. Той измина шест колебливи крачки по земята и се свлече на колене. Когато рухна по гръб в папратите, чу как на върха на хълма се затръшна вратата на кола и шума на кадилака, когато Лий Турно обърна и потегли. Иг лежеше отпуснат под крайбрежните дървета.

Кожата му вече не беше бледа на цвят като корема на риба, а бе придобила тъмночервено лустро, като лакирана твърда дървесина. Никога не бе дишал толкова леко, нито въздухът така бе изпълвал дробовете му. Всяко вдишване издуваше мяха на ребрата му без усилие. Бе чул как едно от тези ребра се строши преди няма и двайсет минути, но не чувстваше болка. Чак много по-късно забеляза почти незабележимо по-бледия цвят на белези отпреди месец отстрани на гърдите му — само това бе останало да покаже, че е бил нападнат. Отваряше и затваряше уста, кривеше челюст, но болка нямаше, а когато езикът му потърси избитите зъби, ги напипа, гладки и цели, на местата им. Сви длан. Усещаше я като здрава. Виждаше костите на опакото й — бяха гладки и невредими. Докато се случваше, не бе го забелязал, но сега установи, че изобщо не бе изпитал болка през цялото време, докато гореше. Вместо това бе излязъл от огъня невредим и бе оздравял. Топлият нощен въздух ухаеше на бензин, на разтопена пластмаса и обгорено желязо — аромат, който будеше нещо в Иг, горе-долу както уханието на Мерин на лимони, мента и момичешка пот го бе възбуждало. Иги Периш затвори очи и спокойно поемаше дъх след дъх; когато отново погледна нагоре, се зазоряваше.

Чувстваше кожата си изопната над мускулите и костите, чувстваше се чист. Никога не се беше чувствал по-чист. Такова сигурно е чувството след кръщение, помисли си той. Бреговете гъмжаха от дъбове и широките им листа плющяха и се ветрееха на фона на небето, безценно и невъзможно синьо, а краищата им сияеха в златистозелена светлина.

 

 

Мерин бе зърнала къщата на дървото сред листака, осветен точно така. Двамата с Иг тикаха колелата си по една горска пътека — връщаха се от града, където бяха прекарали предобеда в екип от доброволци за боядисване на църквата; и двамата бяха облечени с развлечени фланелки и джинси с отрязани крачоли, оплескани с бяла боя. Доста често бяха минавали с колела и пеша точно по тази пътека, но никой от тях никога преди не беше виждал къщата на дървото.

Лесно беше да не я забележиш. Беше построена на близо пет метра над земята, горе в широката, клонеста корона на дърво, което Иг не можеше да разпознае, скрита сред десет хиляди крехки листа в най-тъмното зелено. Отпървом, щом Мерин посочи, на Иг дори през ум не му мина, че там има нещо. Нямаше я там. А после изникна. Слънчевите лъчи се промъкваха сред листака и блестяха по белите й дъски. Когато се приближиха и стъпиха под дървото, видяха къщата по-ясно. Беше бял сандък с изрязани широки квадрати за прозорци и на тях бяха закачени евтини найлонови пердета. Изглеждаше като скована от някой, който си е знаел работата, не някой, който се прави на дърводелец в събота и неделя, при все че в нея нямаше нищо кой знае колко биещо на очи. Нямаше стълба към нея, нито пък имаше нужда. Ниските клони предоставяха естествена поредица от стъпала, които водеха към затворения капак на пода. От долната страна на капака с вар бе изписано едно-единствено изречение, по всяка вероятност на майтап: Благословен ще бъдеш, кога влизаш^[1].

Иг се поспря, за да го погледне — и изсумтя тихо, щом прочете надписа на капака — но Мерин не загуби нито крачка. Тя остави колелото си сред меките туфи трева в основата на дървото и незабавно започна да се катери — подскачаше на клон на клон със самоувереността на атлет. Иг стоеше долу и я гледаше как се изкачва, и докато тя се катереше нагоре през клоните, нейните голи кафяви бедра, гладки и гъвкави след дългата пролет, прекарана в игри на футбол, го поразиха. Когато стигна до капака, тя извърна глава надолу, за да го погледне. Да откъсне очи от отрязаните й крачоли и да погледне лицето й беше цяло мъчение, но когато успя, тя му се усмихваше самодоволно. Не каза нищо, само бутна капака назад с трясък и се промуши през отвора.

Когато той си подаде главата вътре в къщата на дървото, тя вече си смъкваше дрехите. На пода беше постлано прашно квадратно чердже. Месингов еврейски свещник с девет полуразтопени свещи стоеше на една масичка, заобиколен от порцеланови фигурки. В единия ъгъл имаше кресло със загнила тапицерия с цвят на мъх. Листата пред прозореца мърдаха и сенките им играеха по кожата й, неспирно, устремно движение, а къщичката на дървото тихичко поскърцваше в своята люлка от клони, а как беше старото детско стихче за люлките по дърветата? Иг и Мерин на дървото се ЦЕ-ЛУ-ВА-ЛИ! Не, не беше тази. Люш-люш, нани, бебе, горе на дървото. Люш-люш. Иг затвори капака след себе си и премести креслото върху него, та никой да не може да влезе и да ги изненада. Той се съблече, а после започнаха да правят люш-люш заедно.

След малко тя каза:

— Какво става със свещите и малките стъклени човечета?

Иг стана на четири крака и пропълзя до тях, а тя седна бързо и го шляпна с разтворена длан по задника. Той се разсмя, скочи и излази по-далече от нея.

Коленичи до масичката. Еврейският свещник беше сложен върху парче мръсен пергамент, на който с големи главни букви бе изписано нещо на иврит. Свещите в свещника бяха се разтопили доста и бяха изплели около месинговата основа дантела от восъчни сталактити и сталагмити. Порцеланова дева Мария — в действителност много апетитна еврейка, облечена в синьо — бе коленичила набожно на един крак пред ангел Господен — висока жилава фигура в одежди, надиплени почти като тога. Протягаше ръце нагоре, вероятно към ръката му, въпреки че фигурката беше нагласена така, че докосваше златното му бедро и изглеждаше, сякаш се готвеше да го хване за лоста. Вестителят Господен я гледаше сърдито отвисоко с високомерен, неодобрителен поглед. Малко по-нататък от тях стоеше втори ангел с лице, обърнато към небесата, и с гръб към сцената жално надуваше златна тръба.

Сред тази картина някой шегобиец бе боднал сивокожо извънземно с черни многофасетни очи на муха. Беше турен до Мери, навел се да й шепне на ухо. Тази фигурка не беше порцеланова, а гумена, фигурка, която можеше да заема различни пози, от някой филм — Иг си помисли, че може да е от „Близки срещи от трети вид“.

— Знаеш ли каква е тази азбука? — попита Мерин. Беше припълзяла и коленичила до него.

— Еврейската — отвърна той. — Това е от филактерия.

— Хубаво, че вземам хапчета — каза тя. — Забрави да си сложиш филактерията, когато го направихме.

— Филактерия не е това.

— Знам, че не е — каза тя.

Той изчака. Усмихваше се на себе си.

— А какво е филактерия? — попита тя.

— Слагаш си го на главата, ако си евреин.

— А! Аз си мислех, че е ярмулка.

— Не. Това е друго нещо, което евреите носят на главата си. Или май понякога на ръката си. Не помня.

— А какво пише?

— Не знам. Нещо от Светото писание.

Тя посочи ангела с тръбата.

— Прилича на брат ти.

— Не, не прилича — отрече Иг… въпреки че в действителност, като се замислеше пак, той доста наподобяваше Тери, свирещ на тромпета си — с широкото, чисто чело и черти на княз. Въпреки че Тери посмъртно не би облякъл подобни одежди, освен може би на парти с тоги.

— Какви са всички тези неща? — попита Мерин.

— Това е олтар — отвърна Иг.

— На какво? — тя кимна към пришълеца. — Мислиш, че е свещеният олтар на Извънземното ли?

— Не знам. Може би тези фигурки са били важни за някого. Може би са почит към паметта на някого. Мисля, че някой го е направил, за да има къде да се моли.

— И аз така мисля.

— Искаш ли да се помолим? — попита Иг машинално, а после тежко преглътна; струваше му се, че е помолил за нещо непристойно, нещо, което може да й се стори обидно.

Тя го погледна изпод премрежените си клепачи и се усмихна дяволито, и за пръв път в живота му хрумна, че може би според Мерин той има в себе си откачена жилка. Тя се озърна, загледа се в прозореца с гледката на развълнуваните жълти листа, в слънчевите лъчи, които обагряха олющените стари стени, после се огледа назад и кимна.

— Добре — каза тя. — Къде-къде по-яко е, отколкото в църква.

Иг долепи длани, сниши глава и отвори уста да заговори, но Мерин го прекъсна.

— Няма ли да запалиш свещите? — попита тя. — Не мислиш ли, че трябва да създадем атмосфера на благоговение? Току-що се отнесохме към това място като към декор за порно.

В плиткото чекмедже имаше изпоцапана, изкорубена кутия, пълна с кибритени клечки със смешни черни главички. Иг запали една, тя изсъска и пламна с бял, пращящ пламък. Той я местеше от фитил на фитил и запали всички свещи в свещника. Действаше светкавично, и въпреки това щом запали деветия фитил, клечката обгори пръстите му. Когато той я размаха и тя угасна, Мерин извика името му.

— Божичко, Иг! — възкликна тя. — Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна той, като мърдаше пръсти. Вярно беше. Не му бе навредила ни най-малко.

Мерин затвори кибрита и понечи да го прибере, после се поколеба и го огледа.

— Ха! — възкликна тя.

— Какво?

— Нищо — отвърна тя, пъхна кутийката в чекмеджето и го затвори.

После тя сведе глава, допря длан и зачака. Иг усети, че щом я погледна и дъхът му секна — стегнатата й, бяла, гола кожа, гладките гърди и тъмночервената й рошава коса. Сам той никога не се бе чувствал толкова гол друг път през живота си, дори и първия път, когато се съблече пред нея. Щом я погледна — в търпеливо очакване той да прочете молитвата си, — той почувства как в него се надига сладък, изпепеляващ прилив на чувства, толкова много любов, че почти не можеше да я понесе.

Голи заедно, те се помолиха. Иг помоли Господ да им помогне да бъдат добри един с друг, да им помогне да бъдат мили с другите. Той молеше Бог да ги закриля от беда, когато усети ръката на Мерин по бедрото си, как нежно се приплъзва между краката му. Нужно бе силно да се съсредоточи, за да завърши молитвата, здраво стиснал очи. Когато приключи, той каза „Амин“, а Мерин се обърна към него и сама прошепна „Амин“, допря устни в неговите и го притегли към себе си. Пак се любиха, и когато приключиха, задрямаха в прегръдките си, устните й докосваха шията му.

Когато Мерин най-сетне седна — като междувременно отмести ръката му от себе си и го разбуди, — топлината на деня беше помръкнала и къщичката на дървото се бе изпълнила с тъма. Тя се приведе, покрила голите си гърди с ръка, и затърси опипом дрехите си.

— Кофти! — възкликна тя. — Трябва да си ходим. Мама и татко ни чакаха за вечеря. Ще се чудят къде ли се губим.

— Обличай се. Аз ще духна свещите.

Той се наведе сънено към менората да духне свещите — и трепна нещастно, обзет от странна, болна тръпка.

Не беше забелязал една от порцелановите фигурки. Беше дяволът. Беше сложен в основата на свещника и, също като самата къщичка на дървото, обгърната в наметало от листа, лесно можеше да не бъде забелязан, полускрит зад редицата от восъчни сталактити, увиснали от свещите горе. Луцифер се гърчеше от смях, мършавите му червени ръце бяха свити в юмруци, главата — отметната назад към небето. Като че танцуваше на козите си копитца. Жълтите му очи бяха подбелени в израз на безумна наслада, в същински екстаз.

При тази гледка по гърба и ръцете на Иг полазиха студени тръпки. Това би трябвало да е просто поредната фигурка от кичозната сцена, наредена пред него, ала не беше, и му се прииска да не бе я видял. Тази танцуваща фигурка бе ужасна, да я видиш бе зло, зло бе това, че някой я е оставил тук; не беше смешна. Внезапно му се прииска да не се бе молил тук. Почти трепереше, струваше му се, че температурата в къщичката на дървото е паднала с пет градуса. Само че не си въобразяваше. Слънцето се беше скрило зад един облак и стаята притъмня и стана по-хладна. Мощен порив на вятъра разлюля клоните.

— Жалко, че трябва да си тръгваме — каза Мерин, докато обуваше шортите си зад гърба му. — Не е ли този въздух най-сладкият?

— Да — отвърна Иг, въпреки че гласът му прозвуча неочаквано дрезгаво.

— Дотук беше с малкия ни рай — каза Мерин, и точно тогава нещо се блъсна в капака със силен трясък, от който и двамата изпищяха.

Капакът се тресна в затисналото го кресло — толкова силно, че като че цялата къщичка на дървото се разтресе.

— Какво беше това? — извика Мерин.

— Ей! — провикна се Иг. — Ей, има ли някой там долу?

Капакът пак се тресна в креслото и то подскочи на крака на педя във въздуха, но пак падна върху вратата. Иг хвърли обезумял поглед на Мерин, а после и двамата награбиха дрехите си. Иг се намъкна в отрязаните си джинси, а тя закопча сутиена си. Капакът отново изтряска долната страна на креслото, по-силно от всякога. Фигурките на масичката подскочиха и дева Мария падна от нея. Дяволът се вторачи хищно навън от пещерата си от разтопен восък.

— Престани бе, ебати! — кресна Иг; сърцето му думкаше в гърдите.

„Хлапета — помисли си той. — Трябва да са шибаните хлапета.“ Ала не вярваше. Ако бяха хлапета, то защо не се смееха? Защо не скачаха от дървото и се побягваха, изпаднали в буйна истерия?

Иг беше облечен и готов, награби креслото, за да го бутне встрани — и тогава осъзна, че го е страх. Не помръдваше, взрян в Мерин, която бе замряла, докато си обуваше кецовете.

— Давай — подкани го тя шепнешком. — Виж кой е.

— Не искам.

И наистина не искаше. Сърцето му се свиваше при мисълта да дръпне стола встрани и да пусне да влезе онзи (онова) навън.

Най-ужасна беше внезапната тишина. Който и да се бе блъскал в капака, беше престанал, искаше те да му отворят по своя воля.

Мерин завърза връзките на кецовете си и кимна.

— Слушай, ако има някой там долу… — провикна се Иг — … Направи си кефа. Умираме от страх.

— Не му го казвай — прошепна Мерин.

— Сега излизаме.

— Господи! — прошушна Мерин. — И това не му казвай!

Спогледаха се. Иг усещаше как в него се надига ужас, не искаше да отваря вратата, бе обзет от ирационалното убеждение, че ако я отвори, ще пусне вътре нещо, което ще нанесе и на двама им непоправими вреди. И в същото време не им оставаше нищо, освен да отворят вратата. Той й кимна и избута стола, и тогава видя, че от вътрешната страна на капака е изписано нещо друго, с големи главни букви, изписани с бяла боя, ала не спря, за да го прочете, само блъсна капака. Скочи долу — не искаше да си дава време за мислене, хвана се за ръба на капака и ритна надолу с крака с надеждата ако има някой на клона, да го бутне от него, и майната му, ако си счупи врата. Бе решил, че Мерин ще се позабави, че просто неговата роля на мъж изисква да я закриля, но тя вече слизаше надолу през капака заедно с него и дори първа стъпи на клона под къщичката на дървото.

Сърцето на Иг туптеше толкова бързо, че сякаш целият свят около него подскачаше и трепереше. Той се настани на клона до нея, все още с протегнати нагоре ръце, вкопчил пръсти в ръба на отвора. Огледа земята долу, като дишаше тежко; тя също дишаше тежко. Там нямаше никой. Той се ослуша напрегнато за тропащи крака, за шум от тичащи стъпки, за хора, кършещи храстите, но чуваше само вятъра и клоните, които дращеха отвън стените на къщичката на дървото.

Смъкна се долу по клоните и описа поредица от разширяващи се кръгове около дървото; оглеждаше храстите и пътеката за признаци на минувачи, ала не откри нищо. Когато се върна до дървесния ствол, Мерин все още беше горе на дървото — седеше на един от дългите клони под къщичката на дървото.

— Никого не намери — каза тя. Не беше въпрос.

— Не — отвърна той. — Сигурно е бил големия лош вълк.

Да го обърне на шега му се струваше правилно, но още беше неспокоен, ошашкан от нерви.

Тя, и да беше ошашкана, не й личеше. Хвърли последен нежен поглед на къщичката на дървото и затвори капака. Скочи долу от клоните и хвана кормилото на колелото си. Тръгнаха, и с всяка крачка оставяха онзи злокобен миг на искрена уплаха все по-далеч зад гърба си. Пътеката все още бе огряна от последните топли, щедри лъчи на слънцето и Иг отново осъзна приятния, доволен сърбеж от скорошния секс. Хубаво беше да върви до нея, бедрата им почти да се докосват и слънцето да огрява раменете им.

— Ще трябва утре да се върнем пак тук — Каза тя, и почти едновременно с нея Иг каза:

— Можем наистина да направим нещо с това място, знаеш ли?

Засмяха се.

— Трябва да качим горе меки кресла — предложи Иг.

— Хамак. Горе на подобно място се опъва хамак — заяви тя.

Повървяха мълчаливо.

— Може да си вземем и вила — рече тя.

Иг се препъна, сякаш тя току-що не беше споменала вила, а го беше набола с нея, бе забила шиповете в него изотзад.

— Защо вила? — попита той.

— За да уплашим онова, каквото ще да е. В случай, че някой се върне и се опита да нахлуе при нас, докато сме голи.

— Добре — съгласи се Иг; устата му вече бе пресъхнала при мисълта отново да я има там, на дъските, на хладния полъх на ветреца. — Планът си го бива.

Но Иг се върна сам в гората два часа по-късно — бързаше по пътеката през градската гора. По време на вечерята се беше сетил, че никой от тях не бе духнал свещите в менората, и оттогава го замъчи силно безпокойство: представяше си дървото пламнало, горящите листа, които политат към короните на околните дъбове. Той тичаше, ужасен, че всеки миг ще му лъхне на дим.

Усещаше само ароматите на ранното лято — на напечена от слънцето трева и далечната студена и чиста, бързоструйна река Ноулс, някъде надолу под хълма. Мислеше си, че знае точно къде да намери къщичката на дървото и забави крачка, когато наближи околността. Огледа дърветата за мъждивото сияние на пламъчета от свещи, но не видя нищо освен кадифената юнска тъмнина. Опита се да намери дървото, това огромно дърво с люспеста кора от непознат му вид, но в тъмното бе трудно да различиш едно листато дърво от друго, а пътеката не изглеждаше същата като на дневна светлина. Най-сетне той разбра, че е отишъл много надалече — твърде надалече, и тръгна към къщи; дишаше тежко и напредваше бавно. На два-три пъти се връща назад по пътеката и обратно, ала не можа да открие ни следа от къщичката на дървото. Най-накрая реши, че вятърът е духнал свещите, или сами са угаснали. От самото начало си беше малко параноично да си въобрази, че те могат да разпалят горски пожар. Те бяха поставени в тежък железен еврейски свещник, и освен ако той не се прекатуреше, нямаше особена вероятност да запалят каквото и да било. Той можеше да намери къщичката на дървото друг път.

Само че така и не я откри — нито с Мерин, нито сам. Десетина следобеди я търси, обиколи и главната пътека, и всичките й разклонения, в случай, че някак се бяха отклонили по страничен път. Търсеше къщичката на дървото с методично търпение, ала тя не се намери. Все едно си я бяха въобразили, и всъщност с времето Мерин стигна точно до този извод — абсурдна хипотеза, но тя устройваше и двамата. Тя просто един ден се е появила за час, когато им е била нужна, когато са си пожелали място, за да се обичат, и после е изчезнала.

— На нас ли е била нужна? — попита Иг.

— Ами… на мен ми беше нужна — отвърна Мерин. — Адски ме беше ударил хормона.

— Беше ни нужна, и се появи. Въображаема къща на дървото. Храмът на Иг и Мерин — каза Иг. Колкото и фантастична и нелепа да изглеждаше тази мисъл, тя предизвикваше у тях тръпка на суеверна наслада.

— По-добро предположение не мога да изкажа — каза тя. — Също като в Библията. Невинаги получаваш онова, което искаш, но ако нещо действително ти е нужно, обикновено го намираш.

— Това къде го пише в Библията? — попита я Иг. — В Евангелието от Кийт Ричардс?