Джо Хил
Рога (42)

Четирийсет и втора глава

— Веднага познах, че е твоята кола — каза Дейл зад волана, когато отново подкара колата. Сега беше спокоен, помирил се със собствения си вътрешен демон. — Още щом я погледнах, и разбрах, че някой я е запалил и я е бутнал в реката. И си помислих, че сигурно и ти си бил вътре, и ме обзе… обзе ме такова…

— Щастие?

— Съжаление. Обзе ме съжаление.

— Нима?

— Че не съм аз този, който го е сторил.

— А… — Иг извърна очи.

Стискаше вилата между коленете си, зъбците се забиваха в тапицерията на покрива, но след като попътуваха малко, Дейл като че забрави за нея. Рогата упражняваха въздействието си, свиреха тайната си мелодия, и тъй като Иг не носеше кръста, Дейл, безпомощен, не можеше да не танцува по свирката им.

— Прекалено ме беше страх да те убия. Имах пистолет. Купих го само за да те застрелям. Но единственият ми опит да застрелям някого с него, бе когато се опитах сам да си тегля куршума. Една нощ налапах дулото, за да го опитам на вкус. — Той се поумълча, отнесен в спомени, а после додаде:

— Гаден му е вкусът.

— Радвам се, че не сте се застреляли, господин Уилямс.

— И пак ме беше страх. Не защото се боя, че ще отида в ада, ако се самоубия. А защото се боя, че няма да отида в ада… Че няма ад, в който да отида. И рай няма. Няма нищо. Най-често си мисля, че сигурно няма нищо, след като умрем. Понякога ми се струва, че това е облекчение. Друг път — че по-ужасно нещо не мога да си представя. Не вярвам, че един милостив Бог би ми отнел и двете ми момиченца. Едната я умори ракът, а другата я убиха по такъв начин в гората. Не мисля, че един Бог, достоен да му се молиш, би им изпратил онова, което преживяха и двете. Хайди още се моли. Така се моли, че не е за вярване. Моли се ти да умреш, Иг, от цяла година. Когато видях колата ти в реката, си помислих… помислих си, че… Е, че Бог най-сетне е показал с нещо, че го има. Но не. Не. Не, Мери я няма завинаги, а ти още си тук. Ти още си тук. Ти си… ти си… шибаният дявол. — Задъхваше се. Бореше се да продължи.

— Казвате го, все едно това е нещо лошо — каза Иг. — Завийте наляво. Да отидем у вас.

Дърветата покрай пътя очертаваха булевард от ясно, безоблачно синьо небе. Хубав ден за разходка с кола.

— Ти каза, че сме имали да обсъдим разни неща — каза Дейл. — Но за какво бихме могли да говорим, Иг? Какво искаш да ми кажеш?

— Исках да ви кажа, че не зная дали обичах Мерин толкова, колкото вие, но я обичах, колкото можех. И че не съм я убил. Онова, което разказах на полицията — че пиян съм изпаднал в несвяст зад „Дънкин Донътс“, е истина. Лий Турно е взел Мерин пред „Преизподнята“. Той я е закарал до леярната. Там я е убил. — След малко Иг додаде: — Не очаквам да ми повярвате. — Само че той повярва. Може би не веднага, но достатъчно скоро. Иг тези дни беше много убедителен. Хората вярваха почти на всички ужасии, които техният личен дявол им казваше. В този случай то беше истина, но Иг подозираше, че стига да поиска, сигурно можеше да убеди Дейл, че Мерин е убита от клоуни, взели я от „Преизподнята“ в тяхната мъндзърка клоунска количка. Не беше справедливо. Но пък за справедливост се бореше старият Иг.

При все това Дейл го изненада, като му каза:

— Защо да ти вярвам? Изтъкни ми причина.

Иг посегна и сложи длан върху голата ръка на Дейл, позадържа я и я прибра.

— Знам, че след като баща ви е починал, сте отишли при любовницата му в Лоуъл и сте й платили две хиляди долара, за да се махне. И сте я предупредили, че ако някога пак нарече майка ви пияница, ще я потърсите, и като я издирите, ще й избиете зъбите. Знам, че сте преспал веднъж с една секретарка в службата, на коледното парти в годината, преди Мерин да умре. Знам, че веднъж сте шибнали Мерин по устата с колана си, задето е нарекла майка си кучка. Това сигурно е постъпката, за която изпитвате най-силни угризения в живота си. Знам, че не сте любили жена си вече от цели десет години. Знам за бутилката в долното чекмедже отляво на работата, и за списанията с разголени жени у дома в гаража, и за брат ви, с когото не разговаряте, защото за вас е непоносимо, че неговите деца са живи, а вашите — мъртви, и…

— Спри! Млъкни!

— И за Лий знам по същия начин, както и за вас — каза Иг. — Когато докосвам хората, аз научавам неща. Неща, които не бива да знам. И хората ми казват разни неща. Говорят за нещата, които искат да направят. Не могат да се удържат.

— Лошите неща… — Дейл разтъркваше с два пръста дясното си слепоочие, поглаждаше го нежно. — Само че като те погледна, те не изглеждат толкова лоши. Изглеждат така, сякаш могат да бъдат… забавни. Например съм си мислел как когато довечера Хайди коленичи да се моли, трябва да седна на леглото пред нея и да й кажа да ми духа, докато е там долу. Или следващия път, когато тя ми каже, че Бог не товари никого с бреме, което той не може да понесе, аз мога да й фрасна един. И да я удрям, да я удрям, докато всичката светла вяра в погледа й не угасне.

— Не. Няма да го направите.

— Или пък може да е хубаво да се скатая от работа днес следобед. Да си полежа час-два на тъмно.

— Това е по-добре.

— Да си подремна, а после да лапна пистолета и да приключа с тази болка.

— Не. И това няма да направите.

Дейл въздъхна треперливо и зави по алеята си. Семейство Уилямс притежаваха ранчо на една улица, еднакво унило като другите: едноетажни кутийки с квадратно дворче отзад и по-малко квадратче отпред. Тяхното беше бледозеленикаво — онзи цвят, в който боядисват някои болнични стаи, и изглеждаше по-зле, отколкото Иг си го спомняше. Виниловата ограда беше изпъстрена с кафяви петна от плесен там, където опираше в цимента, прозорците бяха прашни, а ливадата не беше косена от седмица. Улицата се печеше на лятната жега и нищичко по нея не помръдваше, и кучешкият лай надолу по нея бе звукът на топлинни удари, на мигрени, на ленивото жежко лято, което се клатушка към края си. Иг бе таял извратената надежда да види майката на Мерин, да разбере какви тайни крие тя, ала Хайди не си беше у дома. Никой по цялата улица като че ли не си бе у дома.

— Какво ще стане, ако се чупя от работа и проверя дали до обяд мога да се натряскам? Да видя дали няма да ме уволнят. Една кола не съм продал от шест седмици — само си търсят повод. Държат ме само от жалост.

— Ето на! — възкликна Иг. — Ей на това му казвам аз план.

Дейл го въведе вътре. Иг не внесе вилата — не смяташе, че сега му е нужна.

— Иги, ще ми сипеш ли едно питие от барчето? Знам, че си наясно къде е. Ти и Мери тайно измъквахте пиене от него. Искам да поседя на тъмно, да ми почине главата. Вътре в главата ми е каша.

Голямата спалня беше в края на къс коридор, застлан с шоколадовокафяви шаячни черги. По целия коридор бяха окачени снимки на Мерин — но сега ги нямаше. Вместо тях бяха окачени картини на Иисус. Иг се ядоса за първи път от сутринта.

— Защо сте махнали нея и сте сложили Него?

— По идея на Хайди. Тя махна снимките на Мери. — Дейл изхлузи черните си мокасини и тръгна надолу по коридора. — Преди три месеца тя опакова всички книги на Мери, дрехите й, писмата й от теб и ги набута на тавана. Сега стаята на Мери е домашният й кабинет. Работи там — пълни пликове за християнски каузи. Прекарва повече време с отец Моулд, отколкото с мен, ходи на църква всяка сутрин и в неделя по цял ден. Държи картина на Иисус на бюрото си. Няма моя снимка, нито на някоя от мъртвите й дъщери, но има картина на Иисус. Искам да я изгоня от къщи, като крещя подире й имената на нейните дъщери. Знаеш ли какво? Трябва да се качиш на тавана и да свалиш кашона. Ще ми се да извадя всички снимки на Мери и Риган. Мога да замерям Хайди с тях, докато се разплаче. Мога да й заявя, че ако иска да се отърве от снимките на дъщерите ни, ще трябва да ги изяде. Една по една.

— Това ми се вижда доста работа за такъв горещ следобед.

— Ще е забавно. Страшна веселба ще падне.

— Но не толкова освежително, колкото джин с тоник.

— Не — съгласи се Дейл. Бе застанал на прага на стаята си. — Ти ми го донеси, Иг. Направи го силен.

Иг се върна в кабинета — стая, която някога представляваше галерия на детството на Мерин Уилямс, пълна с нейни снимки: Мерин с бойна разкраска и облечена в кожи, Мерин на велосипед, ухилена и разкриваща уста, пълна с хромирана тел, Мерин с цял бански, покачена на раменете на Иг, Иг — до кръста потопен в река Ноулс. Всички тях вече ги нямаше, а стаята сякаш бе преобзаведена от брокер на недвижими имоти по най-баналния възможен начин за оглед в неделя сутрин. Сякаш никой вече не живееше тук.

Никой вече не живееше тук. Никой не живееше тук от месеци. Това бе само склад за вещите на Дейл и Хайди Уилямс, също тъй чужд на вътрешния им живот, колкото и една хотелска стая.

Но алкохолът беше там, където винаги е бил, в шкафчетата над телевизора. Иг сипа на Дейл джин с тоник — тоника взе от хладилника в кухнята, пусна вътре стръкче мента, отряза и резенче портокал и го набута сред бучките лед. На връщане към спалнята обаче едно въже, увиснало от тавана, забърса десния му рог и щеше да се закачи за него. Иг погледна нагоре, и…

… тя беше там, над него, сред клоните на дървото — дъното на къщичката на дървото с изписаните на капака думи — варта едва се виждаше в тъмното: „БЛАГОСЛОВЕН ЩЕ БЪДЕШ, КОГА ВЛИЗАШ.“ Иг се олюля, и…

… се разтърси, за да прогони неочакваната вълна от замайване. Със свободната си ръка разтърка чело, изчака мислите му да се прояснят, гаденето да се уталожи. За миг то се появи — всичко онова, което се случи в гората, когато той отиде пиян в леярната, за да бълнува и троши, но вече бе изчезнало. Иг остави чашата на килима, издърпа връвта и отвори капандурата на тавана. Пантите изскърцаха шумно.

Ако на улицата беше жега, то в ниската недовършена таванска стая беше задух. Върху гредите бяха наредени шперплатови плоскости, които образуваха нещо като под. Силно скосеният таван беше нисък и той не можеше да се изправи под него; нямаше и нужда. Три големи картонени кашона с изписано отстрани „МЕРИН“ с червен маркер бяха сбутани вляво от отворения капак.

Той ги свали долу един по един, нареди ги на масичката за кафе във всекидневната и ги прерови. Докато изследваше оставеното от Мерин след смъртта й, изпи джина и тоника на Дейл Уилямс.

Иг подуши горнището й с качулка от Харвард и дъното на любимите й джинси. Прегледа книгите й, купищата прочетени издания с меки корици. Иг рядко четеше романи, винаги си беше падал по документална литература за постенето, за напояването, за пътуване, къмпиране и изграждане на постройки от рециклирани материали. Но Мерин предпочиташе белетристиката, елитарната литература. Обичаше неща, написани от хора, изживели кратък, гаден и трагичен живот, или поне англичани. Това, което тя искаше от един роман, бе той да е емоционално и философско пътешествие, а също и да й обогати речника.

Тя четеше Габриел Гарсия Маркес и Майкъл Шейбон, Джон Фаулз и Йън Макюън. Една книга падна в ръцете на Иг, отворена на следното подчертано изречение: „Как вината усъвършенства методите за самоизмъчване, нанизва мънистата на подробностите във вечна примка, броеница, която се реди цял живот.“ И после още един, от друга книга: „Сюжетите, в който някой попада в безизходна ситуация и не може да се измъкне от нея, страшно дразнят американската белетристика, но мисля, че в живота това си е нещо съвсем обичайно.“^[1] Иг спря да прелиства книгите й, те го изнервяха.

Измежду нейните имаше и някои негови книги — книги, които не беше виждал с години. Ръководство по статистика. „Готварска книга за къмпинг.“ „Влечугите в Нова Англия.“ Допи джина и запрелиства „Влечугите“. След стотина страници намери рисунка на кафявата змия с дрънкалката и оранжевата ивица на гърба. Тя беше Crotalus horridus, гърмяща змия, и въпреки че обитаваше главно на юг от границата с Ню Хемпшир — срещаше се често в Пенсилвания, — можеше да бъде открита и далече на север, чак в Белите планини. Те рядко нападаха хора, бяха си срамежливи по природа. През последната година повече хора бяха убити от гръм, отколкото за целия минал век — от случайни срещи с horridus; при все това, отровата й се считаше за най-опасната сред всички американски отровни змии, невротоксична, известна с това, че парализира белия дроб и сърцето. Той върна книгата на мястото й.

Медицинските учебници и тетрадки с пружини на Мерин бяха струпани на дъното на кашона. Иг отвори един, после втори, поогледа страниците. Тя си беше водила бележки с молив и написаното с прилежният й, не съвсем момичешки почерк бе размазано и избеляло. Определения на химични съединения. Нарисуван на ръка разрез на гърда. Списък с апартаменти в Лондон, които тя бе намерила в интернет за Иг. На самото дъно на кашона имаше голям плик от амбалажна хартия. Иг без малко щеше да го подмине, после се подвоуми, когато мерна някакви бележки с молив в горния му ляв ъгъл. Точки. Тирета.

Отвори плика и извади мамограма, капковидна тъкан в синьо и бяло. Датата беше от юни миналата година. Имаше и листове, листове от тетрадка на редове. Иг видя на тях името си. Бяха целите изписани с молив, с точки и тирета. Той пъхна листовете и мамограмата обратно в плика.

Сипа втори джин с тоник и тръгна по коридора. Когато влезе в спалнята, Дейл беше заспал върху завивките, по черни чорапи, издърпани почти до колената, и бял слип с петна от пикоч отпред. Останалото беше ширнала се чисто бяла мъжка плът; коремът и гърдите му бяха гъсто обрасли с тъмна козина. Иг се промъкна покрай леглото да остави питието. Дрънченето на бучките лед накара Дейл са се размърда.

— А, Иг — каза той. — Здравей. Ще повярваш ли, че за малко забравих, че си тук?

Иг не отговори. Стоеше до леглото с хартиения плик.

— Тя е имала рак? — попита той.

Дейл извърна лице.

— Не искам да говоря за Мери — каза той. — Обичам я, но мисълта за нея и… и за всичко ми е непоносима. Брат ми, нали се сещаш… Не сме разговаряли от години. Но той има магазин за колела и джетове в Сарасота. Понякога си мисля, че мога да замина там, долу, да продавам колела за него и да зяпам момичетата по плажа. Той още ми изпраща картички за Коледа с покани за гостуване. Струва ми се, че понякога ми се иска да се махна от Хайди и от този град, и от тази ужасна къща, и от ядовете за гадния си прецакан живот, и да започна отначало. Ако няма Бог и няма причина за всичката тази болка, то може би ще мога да започна отначало, преди да е станало късно.

— Дейл — каза тихо Иг. — Тя казала ли ти е, че има рак?

Той поклати глава, без да я отлепя от възглавницата.

— Това е онези, генетичните заболявания, знаеш ли. Предава се в семейството. И ние не го научихме от нея. Нищичко не знаехме чак до след смъртта й. Патологът ни каза.

— Във вестника изобщо не се споменаваше, че е имала рак — каза Иг.

— Хайди искаше да го напишат във вестника. Тя си мислеше, че това ще пробуди състрадание и ще накара хората да те мразят още повече. Но аз казах, че Мери не е искала никой да знае и ние трябва да уважим желанието й. Не ни беше казала. А на теб каза ли ти?

— Не — отвърна Иг. Вместо това му беше казала, че те двамата трябвало да се срещат с други хора. Иг не беше прочел писмото от две страници в плика, но мислеше, че вече е разбрал. — По-голямата ви дъщеря, Риган… — каза той. — Никога не съм разговарял с вас за нея. Не смятах, че е моя работа. Но знам, че ви е било тежко да я загубите.

— Тя така страдаше — каза Дейл. Вдъхна странно, треперливо. — Болката я караше да говори ужасни неща. Знам, че голяма част от това, което говореше, не го мислеше. Тя беше такъв добър човек. Такова прекрасно момиче. Аз се опитвам да си я спомням такава, но си я спомням най-вече… най-вече каквато беше накрая. Тежеше едва трийсет и шест килограма, и трийсет килограма от тях бяха чиста омраза. Говореше на Мери непростими неща, знаеш ли. Мисля, че се вбесяваше заради това, че Мери бе толкова хубава, а… На Риган й окапа косата, бяха й направили… сещаш се, мастектомия, и операция, с която изрязаха част от червата й, и тя се чувстваше… чувстваше се като Франкенщайн, като чудовище от филм на ужасите. Казваше ни, че ако я обичаме, сме щели да я задушим с възглавница, та да се свърши. Казваше ми, че сигурно се радвам, че умира тя, а не Мерин, защото винаги съм обичал Мерин повече. Опитвам се да изтласкам всичко това от ума си, но някои нощи се будя с мисълта за това. Или си мисля как загина Мери. Трябва да помниш как са живели, но гадостите като че избутват останалото. Сигурно за това си има някаква разумна психологическа причина. Мери следваше курсове по психология, тя щеше да знае защо гадостите оставят по-дълбока следа от хубавите неща. Ей, Иг! Вярваш ли, че приеха моето момиченце в Харвард?

— Да — отвърна Иг. — Вярвам го. Тя беше по-умна и от мен, и от вас, взети заедно.

Дейл изсумтя, все така извърнал лице.

— Ти ли няма да знаеш. Аз съм учил в двегодишен колеж — моят старец се бръкна само за толкова. Боже, как исках да съм по-добър баща от него! Той ми казваше кои курсове да избирам, и къде да живея, и какво да работя, след като завърших, за да му върна сумата. Разправях на Хайди, че се учудвам, дето той не дойде в спалнята ми в нашата брачна нощ, та да ме наставлява как да я оправя по одобрения от него метод! — Споменът го накара да се усмихне. — Това беше по времето, когато с Хайди можехме да се шегуваме за подобни неща. Преди да се побърка по Христос, у Хайди имаше веселяшка, мръснишка жилка. Преди светът да забие иглите си в нея и да й изтегли всичката кръв… Понякога така ми се иска да я напусна, но тя си няма никого! Съвсем сама е… ако не броим Иисус, предполагам.

— А, за това не знам — каза Иг и изпусна бавен, парещ дъх; мислеше си как Хайди Уилямс бе свалила всичките снимки на Мерин, беше се опитала да натика спомена за дъщеря си горе, далече, в мрака и прахта. — Трябва да минете да я видите някоя сутрин, когато се труди за отец Моулд в църквата. Изненадващо. Според мен ще откриете, че тя… има много по-активни сношения с живота, отколкото й се доверявате вие.

Дейл го изгледа въпросително, но Иг остана с каменно лице и не каза нищо повече. Най-накрая Дейл пусна тънка усмивчица и рече:

— Трябваше да си обръснеш главата още преди години, Иг. Добре изглежда. На мен ми се искаше да го направя, да си я обръсна до голо, но Хайди вечно заявяваше, че ако някога го направя, да смятам брака ни за приключил. Тя не ми позволи да я обръсна дори в знак на подкрепа към Риган, след химиотерапията й. Някои семейства го правят. За да покажат, че това засяга всички тях и са заедно. Но не и нашето семейство. — Той се намръщи и додаде:

— Как стигнахме дотук? За какво говорехме?

— За вашето следване.

— Аха. Да. Баща ми не ми позволяваше да запиша курса по теология, както исках аз, но не можеше да ми попречи да го слушам. Спомням си преподавателката — беше чернокожа, професор Танди, и тя казваше, че в много други религии Сатаната се проявява като добрият. Той обикновено е онзи, който подлъгва богинята на плодородието в леглото, и след малко палуване те пораждат света. Или реколтата. Нещо. Той се намесва, за да подмами недостойните или да ги изкуши да се поддадат на разрухата, или поне да излязат от удобното си съществуване. Дори и християните не могат действително да решат какво да го правят. Я си помисли. Предполага се, че Той и Бог воюват помежду си. Но щом Бог мрази греха, а Сатаната наказва грешниците, то не са ли те в комбина? Не са ли съдията и палачът от един отбор? Романтиците, мисля, че романтиците са обичали Сатаната. Не помня точно защо. Може би защото е имал готина брада и си е падал по мацките и секса, и е знаел как да спретне купон. Сатаната не го ли обичаха романтиците?

— Шептиш ми на ухо — прошушна Иг. — Кажи ми всичко онова, което искам аз да чуя…^[2]

Дейл отново се разсмя.

— Не. Не тези романтици.

— Аз само тях познавам — каза Иг.

На излизане той полека затвори вратата.