Джо Хил
Рога (28)

Двайсет и осма глава

Следобед Иг подкара по магистралата и спря край малка селска бакалия. Избра сирене и пеперони, кафява горчица, два хляба, две бутилки червено трапезно вино и тирбушон.

Продавачът беше старец с вид на учен, с бабешки очила и пуловер с копчета отпред. Той стоеше сгърбен зад тезгяха, подпрял ръка с юмрук, и прелистваше „Ню Йорк Ривю ъф Букс“. Погледна Иг с безразличие и започна да маркира покупките.

Докато натискаше клавишите на касовия апарат, той призна на Иг, че жена му, за която беше женен от четирийсет години, е болна от Алцхаймер и си е мислил да я подмами към стълбите за мазето и да я бутне надолу по тях. Беше сигурен, че щяха да определят счупения врат като злополука. Уенди го беше обичала с тялото си и му беше писала писма всяка седмица, докато той служеше в армията, и му бе подарила две прекрасни дъщери, но му беше омръзнало да слуша бръщолевиците й и да я къпе, и искал да замине и да заживее със Сали, негова стара приятелка, в Бока Рейтън. Когато жена му умре, можел да получи застраховка в размер почти три четвърти милион долара, а после ще има голф и тенис, и хубаво похапване със Сали, колкото там години са му останали. Искаше да знае какво мисли Иг за това. Иг каза, че според него той трябва да гори в ада. Търговецът сви рамене и каза — разбира се, дума да няма.

Говореше на Иг на руски, и Иг му отговори на същия език, въпреки че не знаеше руски и никога не го бе учил. И все пак изобщо не се изненада от внезапното си и незаслужено гладко владеене на езика. След като бе проговорил на Тери с гласа на майка им, това изглеждаше дреболия. Освен това, езикът на греха бе универсален — първичното есперанто.

Иг се дръпна от касата — мислеше си как е измамил Тери, как нещо в него бе способно да издаде точно гласа, който Тери искаше да чуе. Запита се какви ли са границите на тази способност, запита се доколко убедително би могъл да заблуди друг ум. Спря се на вратата, обърна се назад и се вгледа с интерес в търговеца, седнал зад тезгяха и отново забил поглед във вестника.

— Няма ли да вдигнете телефона? — попита Иг.

Търговецът вдигна глава и го изгледа втренчено, сбърчил озадачено вежди.

— Звъни — каза Иг. Рогата му затуптяха от напрежение и натежаха — чувството бе изцяло приятно.

Търговецът погледна намръщено мълчащия телефон. Вдигна слушалката към ухото си. Дори и от другия край на стаята Иг чуваше, че дава свободно.

— Робърт, Сали е — произнесе той, но гласът, който излезе от устата му, не бе неговият. Беше дрезгав, плътен, но непогрешимо женски и говореше носово, както говорят в Бронкс, глас, напълно непознат, ала въпреки това той бе уверен, че принадлежи на Сали Еди-коя си.

Търговецът изкриви лице объркано и каза на свободната линия:

— Сали? Говорихме само преди няколко часа. Мислех, че се мъчиш да пестиш от междуградски.

Рогата запулсираха в чувствена възбуда.

— Ще пестя от междуградски, когато не ми се налага всеки ден да ти се обаждам — произнесе Иг с гласа на Сали от Бока Рейтън. — Кога ще дойдеш тук? Това чакане ме убива.

Търговецът отвърна:

— Не мога. Знаеш, че не мога. Знаеш ли колко ще струва да настаня Уенди в дом? От какво ще живеем ние? — Говореше на глуха линия.

— Кой каза, че трябва да живеем като Рокфелер? Нямам нужда от стриди. И салата с риба тон ми стига. Ти си чакай тя да умре — ами ако аз първа си отида? Тогава какво ще правим? Вече не съм млада, а и ти не си млад. Настани я някъде, където ще се грижат за нея, а после хващай самолета и идвай тук, та някой да се погрижи и за теб.

— Обещах й, че докато е жива, няма да я дам в дом.

— Тя вече не е човекът, на когото си дал това обещание, и се плаша какво можеш да сториш, ако останеш с нея. Избери си грях, с който и двамата да можем да живеем — за това те моля. Обади ми се, като си купиш билет, и ще дойда да те посрещна на летището.

И с това Иг прекъсна връзката, млъкна; болезнено-сладкото усещане за напрежение в рогата утихна. Търговецът свали слушалката от ухото си и се вторачи в нея, леко зяпнал от объркване. Сигналът „свободно“ бръмчеше. Иг излезе навън. Търговецът не го и погледна, напълно бе забравил за него.

Иг запали огън под комина, после отвори първата бутилка вино и я надигна, без да го чака да подиша. Изпаренията изпълниха главата му, замаяха го, сладко задушаване, нежни ръце стиснаха гърлото му. Струваше му се, че трябва да състави план, че вече трябваше да е избрал подходящия начин да се разправи с Лий Турно, но му беше трудно да мисли, загледан в огъня. Екстатичните движения на пламъците го приковаваха. Той се дивеше на вихрите от искри и на оранжевите ронещи се въглени, дивеше се на горчивия, суров вкус на виното, което отлюспваше мислите, както бояджията лющи стара боя. Дърпаше неспокойно брадата си, наслаждаваше се на усещането, радваше й се, чувстваше, че тя прави по-приемливо изглеждаща оредяващата му коса. Когато Иг беше малък, всичките му герои бяха брадати: Иисус, Ейбрахам Линкълн, актьорът Дан Хагърти, дето играеше трапера Гризли Адамс.

— Бради — измърмори той. — Благословен съм с косми по лицето.

Вече беше на втората бутилка вино, когато чу, че огънят му шепне, намекваше му за планове и кроежи, предлагаше му подкрепа с мек, съскащ глас, захващаше теологични спорове. Иг килна глава и се заслуша, слушаше внимателно, запленен. Понякога кимаше утвърдително. Гласът на огъня говореше изключително разумни неща. През следващия час Иг научи много.

След като се стъмни, той отвори вратата и откри гъмжилото от вярващи, събрало се в помещението зад нея в очакване да чуе Словото. Иг излезе от комина и пълзящия килим от змии — поне хиляда, те лежаха една върху друга, увили се една в друга в безумни плетеници — му отвори пътека до купчината тухли в средата на пода. Той се качи на върха на камарата и се настани там, с вилата и втората бутилка вино. От мястото си върху ниската могилка той започна да им проповядва:

— Въпрос на вяра е душата да бъде пазена, инак ще бъде съсипана и унищожена — каза им Иг. — Самият Христос е предупредил своите апостоли да се пазят от онзи, който ще унищожи душите им в Ада. Сега аз твърдя пред вас, че подобна участ е математически невъзможна. Душата не може да бъде унищожена. Душата е вечна. Също като числото пи, тя няма край или завършек. Също като пи, тя е константа. Пи е ирационално число, неспособно да се представи като дроб, невъзможно за деление. И душата също е ирационално и неделимо уравнение, което съвършено изразява едно нещо: вас. Душата, ако можеше да бъде унищожена, нямаше да върши никаква работа на дявола. И тя не се загубва, когато попадне под грижите на Сатаната, както често твърдят. Той винаги знае как точно да я подхване.

Една змия, подобна на дебело кафяво въже, дръзна да изпълзи върху купчината от тухли. Иг почувства как тя се плъзва по босото му ляво стъпало, но отначало не й обърна никакво внимание, а продължи да се грижи за духовните нужди на своето паство.

— Сатаната отдавна е известен като Противника, но Бог се бои от жените даже повече, отколкото се бои от дявола — и е прав да се бои! Тя, със своята власт да ражда живот на света, е действително създадена по образ и подобие на Твореца, не мъжът, и по всякакъв начин се е доказала като по-достоен обект на човешкото преклонение от Христос, тоя брадясал фанатик, който страстно е желаел края на света. Бог спасява — ала не тук и не сега. За неговото спасение се плаща капаро. Като всички мошеници, Той иска от вас да платите сега и да приемете на доверие, че ще получите по-късно. Докато жените предлагат друг вид спасение, по-непосредствено и носещо по-голямо удовлетворение. Те не отлагат своята любов за някаква далечна и зле определена вечност, а я поднасят в дар тук и сега, често — на тези, които най-малко я заслужават. Така беше и в моя случай. Така е за мнозина. Дяволът и жената са съюзници срещу Бога от самото начало, откакто Сатаната е дошъл при първия човек под формата на змия и е прошепнал на Адам, че истинското щастие не се намира в молитвата, а в путката на Ева.

Змиите се загърчиха, засъскаха и започнаха да се борят за място в краката му. Хапеха се една друга, почти в екстаз.

Дебелата кафява змия в краката на Иг се заувива около единия му глезен. Той се наведе, вдигна я с ръка и най-сетне се взря в нея. Тя беше с цвета на изсъхнали, мъртви есенни листа, освен единствена оранжева ивица, минаваща по гърба й, а в края на опашката й имаше къса прашна дрънкалка. Иг никога не беше виждал дрънкалката на змия освен във филмите с Клинт Истууд. Тя позволи да бъде вдигната във въздуха, не направи никакъв опит да избяга. Влечугото се взираше в него със златистите си очи, набраздени като метално фолио, с дълги зеници като цепки. Черният й език се стрелкаше навън и опитваше въздуха на вкус. Хладната материя на кожата й върху мускула на пипане бе отпусната като затворен клепач върху око. Опашката й (но може би не е правилно да се говори за опашки — тя цялата беше опашка с глава, лепната на единия край) висеше от ръката на Иг. След малко Иг уви усойницата около раменете си като свободно метнат шал, или като развързана вратовръзка. Дрънкалката й се отпусна върху голата му гръд.

Той се вторачи в публиката си — беше забравил какво е казал. Отметна глава назад и отпи от виното. То изгори хранопровода му — сладък погълнат пламък. Христос беше прав поне в обичта си към дяволската напитка, която също като забранения плод носеше свобода, познание и сигурно падение. Иг издиша дим и си спомни аргументите си.

— Погледнете момичето, което обичах и което ме обичаше, и какъв бе краят й. Тя носеше Христовия кръст на шията си и бе вярна на църквата, която никога с нищо не й помогна, само вземаше парите й от дискоса и я наричаше грешница. Тя всеки ден носеше Иисус в душата си и всяка нощ Му се молеше — и виждате какво добро й стори това. Иисус на кръста. Толкова много хора са плакали за Иисус на кръста. Сякаш никой друг не е страдал като Него. Сякаш милиони не са се тътрили към по-страшна смърт и не са умрели незапомнени. Да бях живял по времето на Пилат, щях да се радвам сам да забия копието в хълбока Му и да го завъртя, тъй възгордян от собствената Си болка!

Ние с Мерин бяхме един за друг мъж и жена. Но тя искаше нещо повече от мен, искаше свобода, живот, шанс да открие себе си. Тя искаше други любовници, искаше и аз да обладая други любовници. Намразих я за това. И Бог — също. Просто заради представата, че тя може да разтвори крака за друг мъж, Той се извърна от нея, и когато тя Го е зовяла, докато са я изнасилвали и убивали, Той се е преструвал, че не чува. Той несъмнено е смятал, че тя си получава заслуженото. Сега виждам Бог като писател без въображение, който дращи популярни четивца, изгражда сюжетите си около садистични и покварени фабули, разкази, които съществуват само за да изразят Неговия ужас от властта на жената да избира кого и как да обича, да преобразува любовта по свое усмотрение, не както Господ мисли, че трябва да бъде. Авторът е недостоен за собствените си герои. Дяволът е първо литературен критик, устройващ на този бездарен драскач публичното дране, което заслужава.

Змията около врата му отпусна глава и тя нежно докосна бедрото му. Той я погали кротко и стигна до смисъла, до същината на своята огнена проповед:

— Само дяволът обича човеците такива, каквито са, и се радва на техните лукави кроежи срещу самите себе си, на безсрамното им любопитство, на липсата им на самообладание, на порива да престъпят дадено правило в мига, в който чуят за него, на готовността да се отрекат от безсмъртната си душа заради едното клецане. Дяволът знае, че само онези, които имат куража да рискуват душата си заради любовта, са достойни да имат душа, макар и Бог да не го знае.

И къде поставя това Бога? Бог обича човека, ни казват, но любовта трябва да се доказва с факти, а не с основания. Ако си в лодка и не си спасил удавник, ти несъмнено ще гориш в Ада; ала въпреки това Бог, в мъдростта Си, не счита за нужно да използва своята власт, за да спаси някого от един-единствен миг на страдания, и въпреки бездействието си е възславян и почитан. Покажете ми моралната логика в това. Не можете. Такава няма. Само дяволът действа разумно, обещава да накаже онези, които превръщат самата земя в Ад за дръзналите да обичат и да чувстват.

Не твърдя, че Бог е мъртъв. Казвам ви — Той си е жив и здрав, но не е в състояние да предложи спасение, сам Той е проклет заради престъпното Си безразличие. Бил е загубен в мига, в който е поискал вярност и преклонение, преди да е предложил Своята закрила. Непогрешимата сделка на гангстера. Докато дяволът е всичко друго, но не и безразличен. Дяволът винаги се притича на помощ на готовите да грешат, което е друга дума за „живеят“. Неговите телефонни линии са открити. Телефонистите дежурят.

Усойницата, увита около раменете на Иги, разтръска одобрително дрънкалката си и тя изтрака сухо, като кастанети. Той я хвана, вдигна я и целуна студената й глава, а после я пусна долу. Тръгна обратно към комина — змиите се кълбяха в краката му и му правеха път. Остави вилата си облегната на стената, досами вратата, и влезе вътре, ала не полегна. Доста време чете своята Библия на Нийл Даймънд на светлината на огъня. Увъртайки нервно брадата си, той заразмишлява над разпоредбата от Второзаконието, забраняваща носенето на дрехи от смесени влакна. Проблематичен пасаж от Светото писание. Въпрос, който изискваше да се замислиш.

— Само дяволът иска човекът да разполага с обширен избор от леки и удобни модели — измърмори той най-сетне, изпробвайки на глас нова притча. — Въпреки че за полиестера не може да има прошка. По този въпрос Сатаната и Господ са на едно мнение.