Джо Хил
Рога (45)

Четирийсет и пета глава

Той смяташе, че на Лий ще му е нужен поне половин час да стигне дотук, даже и повече, ако идваше чак от Портсмут. Като че нямаше много време, но това го радваше. Колкото повече му се налагаше да мисли за онова, което трябваше да извърши, толкова по-малко вероятно беше са го извърши.

Иг беше заобиколил и излязъл пред леярната и тъкмо смяташе да се набере и прехвърли през отворената врата в грамадното помещение, когато чу зад гърба си боботенето на кола по изровения път. Ледена вълна от адреналин се надигна у него и го изпълни с мраз. Нещата се развиваха бързо, но чак толкова бързо бе невъзможно, освен ако Лий вече не беше подкарал колата, когато Иг му се обади и по някаква причина се беше запътил насам. Само че не беше големия червен кадилак на Лий, а черен мерцедес, и кой знае защо зад волана му седеше Тери Периш.

Иг се сниши в тревата и подпря четвърт пълната туба за бензин на стената. Толкова беше неподготвен да види брат си — тук и сега, — че му беше трудно да възприеме гледката. Брат му не можеше да бъде тук, защото досега самолетът на Тери трябваше да се е приземил в Калифорния и Тери да е излязъл в полутропическата жега, под тихоокеанското слънце на Ел Ей. Иг му беше казал да замине, да се поддаде на онова, което желаеше най-много — да си духне под опашката, — и това трябваше да е достатъчно.

Колата зави и забави ход, докато приближаваше сградата, запълзя през високата жилава трева. Щом видя Тери, Иг се вбеси и разтревожи. На брат му не му беше тук мястото и нямаше никакво време да се отърве от него.

Иг подтичваше покрай бетонната основа и се спотайваше. Стигна до ъгъла на леярната и мерцедесът изскърца покрай него, ускори крачка и се вкопчи във вратата откъм пътническото място. Отвори я и скочи вътре.

Тери го погледна, изкрещя и се дръпна към вратата, опипвайки с ръка за копчето за отключване. После позна Иг и престана.

— Иг! — възкликна той задъхано. — Ти какво… — Погледът му попадна върху мръсната пола, после се вдигна към лицето му. — На какво си се направил, ебаси?

Иг отначало не разбра, не разбираше защо Тери е шокиран. После усети кръстчето, което продължаваше да стиска в дясната си ръка с верижка, увита около пръстите. Държеше кръста и той заглушаваше излъчването на рогата. Тери виждаше Иг, какъвто си беше — за пръв път, откакто се беше върнал у дома. Мерцедесът се тресеше и газеше напред през високите летни бурени.

— Искаш ли да спреш, Тери? — попита Иг. — Преди да сме се сурнали по пистата „Ивъл Канивъл“ и цопнали в реката?

Кракът на Тери напипа спирачката и той спря колата.

Двамата братя седяха заедно на предните седалки. Дъхът на Тери излизаше забързан през отворената уста. Той дълго зяпа Иг с блуждаещо, слисано изражение. После се засмя. Смехът му беше треперлив, ужасен, но устните му трепнаха нервно и почти се извиха в усмивка.

— Иг. Ти какво правиш тук… в този вид?

— И аз това те питам. Ти какво правиш тук? Днес имаше полет.

— Ти откъде…

— Трябва да се махнеш оттук, Тери. Нямаме много време — докато го изричаше, огледа пътя в огледалото за задно виждане. Лий Турно щеше да пристигне всеки момент.

— Време преди какво? Какво ще стане? — Тери се поколеба, после додаде: — Какво си я навлякъл тая пола?

— Точно ти от всички хора би трябвало да разпознаеш една препратка към Мотаун, когато я видиш, Тери^[1].

— Мотаун? Говориш безсмислици.

— Да бе, да. Казвам ти, че ти трябва да се измиташ оттук. Какво по-смислено от това? Ти си се сбъркал да попаднеш не където трябва точно когато не трябва, Тери.

— Какви ги говориш? Плашиш ме! Какво ще стане? Защо постоянно поглеждаш в огледалото за обратно виждане?

— Очаквам някого.

— Кого?

— Лий Турно.

Тери пребледня.

— О… — възкликна той. — О… Защо?

— Знаеш защо.

— О… — възкликна отново Тери. — Ти знаеш. А кол… колко знаеш?

— Всичко. Че ти си бил в колата. Че си изпаднал в несвяст. Че той те е подредил така, че да не можеш нищо да кажеш.

Ръката на Тери беше върху кормилото, палците му мърдаха нагоре-надолу, кокалчетата му бяха побелели.

— Всичко. А откъде знаеш, че той идва насам?

— Знам.

— Ти ще го убиеш — каза Тери. Не беше въпрос.

— Очевидно.

Тери огледа полата на Иг, мръсните му крака, зачервената кожа, която можеше да е просто много тежко изгоряла на слънцето, и каза:

— Да се прибираме, Иг. Да се приберем и да поговорим за това. Мама и татко се тревожат за теб. Да се приберем, за да те видят, че си добре, а после ще можем всички да поговорим. Ще се разберем.

— Приключих с разбирането — заяви Иг. — Трябваше да заминеш. Аз ти наредих да заминеш.

Тери тръсна глава:

— Как така си ми наредил да замина? Че аз не съм те виждал, откакто съм си у дома. Изобщо не сме разговаряли.

Иг погледна в огледалото за обратно виждане и видя фарове. Обърна се на седалката и се втренчи през задния прозорец. Една кола преминаваше по шосето от другата страна на ивицата гора между леярната и пътя. Фаровете примигваха между дървесните стволове в забързано стакато, като щора, която ту отваряха, ту затваряха, миг-миг-миг, и изпращаха послание: Бързай, бързай! Колата отмина, без да завие, но беше въпрос на минути една кола да се зададе и да не отмине, а да свърне нагоре по чакъления път и да се запъти към тях. Иг сведе поглед и видя на задната седалка куфар, а до него — калъфа за тромпет на Тери.

— Стегнал си си багажа — отбеляза Иг. — Явно си смятал да заминеш. Защо не замина?

— Заминах — отвърна Тери.

Иг изправи гръб и го погледна въпросително.

Тери тръсна глава.

— Няма значение, забрави.

— Не. Кажи ми.

— По-късно.

— Сега ми кажи. За какво говориш? Ако си заминал от града, как така пак си тук?

Тери го изгледа със светнал, празен поглед. След малко заговори, бавно и внимателно:

— Не се връзва, нали?

— Не, и на мен не ми се връзва. И затова искам да ми кажеш.

Езикът на Тери се стрелна навън и докосна изсъхналите му устни. Когато заговори, гласът му беше спокоен, но малко припрян:

— Реших да се върна в Ел Ей. Да се махна от лудницата. Татко ми беше ядосан. Вира е в болницата, а тебе никой не те знае къде си. Но просто си навих на пръста, че в Гидиън нищо свястно не правя и трябва да замина, да се върна в Ел Ей и да се заема с репетиции. Татко каза, че не можел да си представи по-егоистична постъпка от това да замина и да зарежа нещата така. Знаех, че е прав, но някак си ми беше все тая. Просто ми беше хубаво, като потеглих.

Само че колкото повече се отдалечавах от Гидиън, толкова по-кофти се чувствах. Слушах радио и като чуех някоя песен, която ми харесва, и почвах да мисля как да я аранжирам за оркестъра. А после се сетих, че вече нямам оркестър. Нямам с кого да репетирам.

— Как така нямаш с кого да репетираш?

— Безработен съм — отвърна Тери. — Напуснах. Махнах се от „Оранжерията“.

— Какво говориш? — попита Иг. Нищо не беше видял за това, докато бърникаше из главата на Тери.

— Миналата седмица — отвърна Тери. — Не издържах повече. След случилото се с Мерин вече не ме кефеше. Беше точно обратното на кеф. Беше ад. Адът е да си принуден да се усмихваш, и да се смееш, и да свириш купонджийски парчета, когато искаш да крещиш. Всеки път, щом надуех тромпета, аз пищях. Хората от „Фокс“ ме помолиха да взема свободен уикенд и да поразмишлявам върху това. Не ми заявиха нищо направо и не ме заплашиха със съд за нарушаване на договора, ако не дойда на работа следващата седмица, но знам, че това витае във въздуха. Знам и че въобще не ми пука. Нищо от онова, което притежават те, не ми е нужно.

— И значи, когато си се сетил, че вече нямаш шоу… Тогава ли зави обратно и се прибра?

— Не веднага. Страшно беше. Все едно… все едно съм двама души едновременно. Както си мисля, че трябва да сляза от междущатското шосе и да се върна в Гидиън, и после пак се връщам към въображаемите репетиции. Най-накрая, когато почти бях стигнал до летище Логан… Нали се сещаш за онзи хълм с гигантския кръст на него? Оня, дето е точно зад състезателната писта Съфолк Даунс?

Ръцете на Иг настръхнаха от студ.

— Към шест метра висок. Знам го. Едно време си мислех, че се казва Дон Орсило, но това не е вярно.

— Дон Орионе^[2]. Това е името на приюта, който се грижи за кръста. Спрях там. Там има път, който води към това нещо през комплекса. Не се изкачих догоре. Само отбих и спрях да поразмисля, паркирах на сянка.

— В сянката на кръста?

Брат му кимна бегло.

— Радиото продължаваше да работи. Колежанската станция, нали се сещаш. Толкова далече на юг вече се ловеше трудно и пращеше, обаче така и не я бях сменил. И хлапето почна да чете местните новини, и каза, че пак отворили моста Олд Феър Роуд, след като бил затворен за няколко часа в средата на деня, докато полицията измъквала взривена кола по пясъчния нанос. Щом чух за колата, и ми призля. Ей така. Защото нямахме ни вест от теб от два дни, а наносът се пада надолу по реката от леярната. И това се случва по онова време на годината, когато умря Мерин. Всичко ми се струваше свързано. И внезапно аз вече не знаех какво толкова съм се разбързал да се махна от Гидиън. Не знаех защо за мен е толкова важно да замина. Обърнах. Върнах се. И докато влизах в града, ми хрумна, че може би трябва да проверя леярната. В случай, че си дошъл тук, за да си по-близо до Мерин и… и нещо ти се е случило. Струваше ми се, че няма какво да се залавям с нищо, докато не разбера, че си добре. И… и ето ме тук. И ти не си добре. — Той пак огледа Иг от горе до долу, и когато заговори, гласът му прозвуча боязливо и със запъване. — Ти как смяташе да… убиеш Лий?

— Бързо. Което е по-добро, отколкото заслужава.

— И знаеш какво съм сторил аз… и ме пускаш? Защо не убиеш и мен?

— Не си единственият, който е прецакал нещо от страх.

— Какво значи това?

Иг се позамисли, преди да отговори:

— Вбесявах се от това как те гледаше Мерин по време на изпълненията ти, когато ти свиреше на тромпет. Вечно се боях, че тя ще се влюби в теб, а не в мен, и не можех да го понеса Спомняш ли си онези диаграми, които рисуваше ти — гаврите ти със сестра Бенет? Аз написах онова издайническо писмо. Онова, заради което ти писаха двойка по етика и те изхвърлиха от рецитала за края на годината.

Тери се опули насреща му, сякаш Иг му говореше на неразбираем език. После се засмя — напрегнат, тънък смях, ала истински.

— Леле-мале! Гъзът още ме боли от боя, дето ми го тегли отец Моулд. — Но той не можа да задържи усмивката, и щом тя се стопи, додаде: — Това не е същото, което ти причиних аз. Нито по същност, нито по степен.

— Не е — съгласи се Иг. — Споменавам го само като илюстрация към принципа. Хората вземат скапани решения, когато се боят.

Тери се опита да се усмихне, но изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче.

— Трябва да тръгваме — каза той.

— Не — възрази Иг. — Само ти. Веднага. — Докато го казваше, вече спускаше прозореца от своята страна. Стисна кръстчето в шепи и го хвърли в тревата, отърва се от него. В същия миг вложи цялата си тежест и воля в рогата и призова всички змии от гората, призова ги да дойдат при него в леярната.

Тери издаде дълбок гърлен звук, продължително хъхрене от изненада.

— Рррр… рога. Ти… ти имаш рога. На главата ти. Какво… Боже мой, Иг… Какво си ти?

Иг се обърна. Очите на Тери светеха като фенери, сияеха с приповдигнат ужас, ужас, граничещ със страхопочитание.

— Не знам — отвърна Иг. — Демон или човек — не съм сигурен. Смахнатото е, че според мен още не се знае. Обаче това го знам: Мерин е искала аз да бъда личност. Хората прощават. Демоните — не толкова. Щом те пускам да си отидеш, то е колкото заради теб или мен, толкова и заради нея. Тя обичаше и теб.

— Трябва да тръгвам — каза Тери с изтънял, страхлив гласец.

— Точно така. Не ти трябва да си тук, когато пристигне Лий Турно. Ако нещата тръгнат накриво, може да пострадаш, а дори и да не пострадаш, помисли си само как ще си съсипеш репутацията. Това няма нищо общо с теб, и никога не е имало. Всъщност ти ще забравиш за този разговор. Никога не си идвал тук и тази вечер изобщо не си ме виждал. Всичко това вече го няма.

— Няма го — каза Тери, трепна и замига учестено, сякаш някой бе плиснал шепа ледена вода в лицето му. — Божичко, трябва да се махна оттук. Ако смятам някога пак да се хвана на работа, трябва да се разкарам от тая долнопробна кръчма.

— Точно така. Този разговор вече го няма — и теб да те няма. Потегляй. Иди си у дома и кажи на мама и татко, че си си изпуснал полета. Бъди с хората, които те обичат, а утре прегледай вестника. Казват, че добрите новини никога не ги съобщават, но мисля, че ще се радваш много повече на живота, когато видиш заглавната страница. — Искаше му се да целуне брат си по бузата, но се боеше, тревожеше се, че ще открие някое скрито дело, което ще го накара да преосмисли желанието си да го отпрати. — Сбогом, Тери.

Той слезе от колата и се дръпна назад, когато тя потегли. Мерцедесът тръгна бавно и смачка високата трева пред него. Описа широк, ленив завой, за да заобиколи един голям куп отломки, тухли, стари дъски и метални кутии. Тогава Иг се обърна, не искаше да види мерцедеса, когато се показва от другата страна на бунището. Трябваше да се погрижи за подготовката. Тръгна бързо покрай външната стена на леярната, като мяташе погледи към редицата от дървета, затулващи сградата откъм пътя. Сега очакваше всеки момент да мерне фарове между смърчовете и те да забавят движението си, когато Лий Турно завиеше насам.

Изкачи се в стаята зад пещта. Тя изглеждаше все едно някой е излязъл там с две кофи змии, захвърлил ги е и е побягнал. Змии се плъзгаха откъм ъглите и падаха от купчините тухли. Дървесната гърмяща змия се размота от количката и шумно тупна на пода. Бяха само около стотина. Е, толкова му стигаха.

Той се понаведе и вдигна гърмящата змия във въздуха — беше я стиснал по средата, вече не се страхуваше от ухапвания. Тя притвори клепачи — сънливо изражение на обич, и черният й език се стрелна към него, и тя му зашепна на ухо хладни, задъхани ласкави слова. Той я целуна нежно по главата и я понесе към пещта. Докато я носеше, разбра, че не разпознаваше в мислите й никаква вина и угризения, че тя нямаше никакъв спомен някога да е извършвала злина. Тя беше невинна. Всички змии бяха невинни, разбира се. Да се приплъзнеш в тревата, да захапеш и да ужасиш и парализираш, или с отрова, или с бързото щракване на челюсти, да преглътнеш и да усетиш вкусната, космата, хлъзгава бучка — полската мишка, как се спуска по гърлото ти, да се шмугнеш в тъмна дупка и да се свиеш върху ложе от листа — това бяха чисти добрини, така бе устроен светът.

Той влезе приведен в комина и я положи върху вонящото одеяло, постлано върху дюшека. После се наведе над нея и запали всички свещи, създаде интимна, романтична атмосфера. Тя се отпусна и се уви доволно.

— Знаеш какво да правиш, ако се промъкне покрай мен — каза той. — Следващият, който ще отвори тази врата. Трябва да хапеш, да хапеш, да хапеш. Разбираш ли?

Езикът й се плъзна от устата и замляска сладко във въздуха. Той я загърна с ъглите на одеялото, да я скрие, а после постави върху нея гладкото розово сапунче — телефона на Глена. Ако по някаква случайност Лий го убиеше, а не обратното, той щеше да влезе там, за да духне свещите, и щом видеше телефона, щеше да поиска да го вземе със себе си. От него му се бяха обаждали, в края на краищата, пък и не беше добре да оставя доказателства да се подмятат наоколо.

Иг излезе през вратата и я избута обратно почти докрай. Светлината на свещите трепкаше по краищата й, сякаш старите пещи отново бяха запалени, сякаш леярната се връщаше към живота. Той стисна вилата си, подпряна на стената отдясно на капака.

— Иг — прошепна Тери зад гърба му.

Иг се завъртя, сърцето му подскочи в гърдите и той видя брат си, застанал отвън, да се надига на пръсти, за да надникне вътре през вратата.

— Ти какво правиш още тук? — попита той, слисан, че го вижда.

— Това змии ли са? — попита Тери.

Иг скочи от прага и брат му се дръпна назад. Иг все още държеше в ръка кутията кибрит. Пусна я отстрани, върху тубата с бензин. После се обърна и мушна с вилата съм гърдите на Тери. Изпружи врат, за да погледне зад него, към тъмната поляна. Не виждаше мерцедеса.

— Къде ти е колата?

— Зад оная купчина лайна — отвърна Тери и посочи една особено внушителна грамада боклуци. Протегна ръка и леко отбутна зъбците на вилата.

— Казах ти да си тръгваш.

Лицето на Тери лъщеше от пот в августовската нощ.

— Няма — каза той.

На Иг му трябваше време, докато възприеме неправдоподобния отговор на Тери.

— Да. — Тласна с рогата, тласна толкова силно, че от напрежението и горещината в тях почти го заболя, както никога — мъчителна болка. — Ти не искаш да си тук, и аз не те искам тук.

Тери залитна, сякаш Иг го беше блъснал. Но после се закрепи на крака и остана на мястото си, с черти, сковани от мрачно напрежение.

— А аз казах не. Не можеш да ме накараш. Както и да ми бъркаш в мозъка, това си има граници. Ти можеш само да предложиш. Аз трябва да приема. И не приемам. Няма да потегля оттук ида те зарежа са се изправиш сам срещу Лий. Така постъпих с Мерин, и оттогава животът ми е ад. Ако искаш да си тръгна, качвай се в колата и идвай с мен. Ще се разберем. Ще измислим как да се справим с Лий така, че никой да не бъде убит.

От гърлото на Иг се изтръгна сподавен стон на бяс и той го нападна с вилата. Тери отскочи с танцова стъпка далече от шиповете. Това, че не можеше да накара брат си да го послуша, вбесяваше Иг. Всеки път, когато го нападаше и мушкаше с вилата, Тери се измъкваше от обсега му със слаба, колеблива усмивка на уста. Обзе го безпомощното чувство, че е десетгодишен и го бяха вкарали зорлем в задния двор в игра на „гепи за гъза“.

От другата страна на редицата от дървета, затулваща леярната откъм пътя, заблещукаха фарове; движеха се все по-бавно, докато някой се готвеше да завие. Иг и Тери замряха, загледани нагоре към пътя.

— Лий е — каза Иг и отново се взря яростно в Тери. — Качвай се в колата и се махай от очите ми. Не можеш да ми помогнеш. Можеш само да прецакаш нещата. Наведи глава и не се пречкай, стой си там, където няма да ти утрепят задника. — Мушна пак с вилата и го отпъди още назад, и същевременно вложи последен напън на воля в рогата, мъчеше се да огъне Тери.

Тери този път не се противи, а се обърна и побягна през високата трева, обратно към грамадата-бунище. Иг го сподири с поглед, докато стигна ъгъла на сградата. После Иг се набра и се промъкна през високата врата в леярната. Зад него фаровете на кадилака на Лий Турно се плъзгаха във въздуха и разрязваха мрака като нож за писма, врязващ се в черен плик.