Джо Хил
Рога (27)

Двайсет и седма глава

Някъде на юг от града той спря отстрани на пътя и слезе на банкета, обгърна се с ръце и изчака да спре да трепери.

Тресеше го на яростни пристъпи, които разтърсваха крайниците му, но колкото по-дълго стоеше там, толкова повече нарастваха и интервалите между пристъпите. След малко напълно отшумяха и го оставиха омаломощен и замаян. Чувстваше се лекичък като кленово семенце, и също тъй податлив следващият бурен порив на вятъра да го завърти във вихъра си. Цикадите бръмчаха — звук от фантастиката, смъртоносният лъч на пришълците.

Значи той беше прав, вярно бе разчел ситуацията. Лий по някакъв начин оставаше извън обхвата на рогата. Лий не беше забравил, че е виждал Иг вчера, както бяха забравили другите — той знаеше, че Иг е заплаха за него. Щеше да търси начин да докопа Иг, преди Иг да изнамери как да докопа него. На Иг му бе нужен план, което беше лошо — досега не бе успял да изработи действен план да закуси и му прималяваше от глад.

Качи се в колата и седна, сграбчил кормилото; опитваше се да реши накъде да хване сега. Хрумна му, почти наслуки, че днес е осемдесетият рожден ден на баба му и че тя бе извадила късмет да го доживее. Следващата му мисъл беше, че е вече обяд и цялото му семейство ще е в болницата да й изпеят „Честит рожден ден“ и да ядат торта край леглото й, което означаваше, че хладилникът на мама нямаше да е под отбрана. У дома бе единственото място, където винаги можеше да разчиташ да те нахраня, когато нямаше къде другаде да отидеш — това не беше ли някаква поговорка?

Разбира се, часовете за свиждане можеше и да са по-късно през деня, помисли си той, докато вече завиваше с колата обратно на пътя. Нямаше гаранция, че къщата ще е празна. Но имаше ли значение дали семейството му си е у дома? Той щеше да ги подмине и те щяха да забравят, че са го виждали, в мига, в който излезе от стаята. Което повдигаше основателен въпрос: щеше ли Ерик Ханити да забрави току-що случилото се в апартамента на Глена? След като Иг му е попарил главата? Иг не знаеше.

Той не знаеше и дали наистина би могъл да подмине семейството си. Знаеше, че не би могъл да подмине Тери. Трябваше да се оправи с Лий Турно, да, но трябваше да се види и с Тери. Да го изключи, да го остави да се изплъзне обратно към живота си в Ел Ей, щеше да е грешка. Мисълта Тери да се върне в Ел Ей да си свири шашавите шоу мелодийки в „Оранжерията“ и да намига на кинозвездите отвращаваше Иг и го изпълваше с вдъхновяваща омраза. Шибаният Тери имаше няколко нещица, за които дължеше отговор. Не би ли било яко да го завари сам вкъщи? Прекалено беше да се надява на такова нещо. Това щеше да е дяволски късмет.

Иг реши да паркира на противопожарната ивица на четиристотин метра от тях и да отиде пеш до задната страна на къщата, да се покатери през оградата и да се промъкне вътре, но после си каза „Майната му!“ и подкара гремлина право нагоре по автомобилната алея. Беше твърде горещо да се промъква незабелязано, а и умираше от глад.

Наетият мерцедес на Тери беше единствената кола пред къщата.

Иг спря до него и спря мотора, но не бързаше да слиза, ослушваше се. Облак блещукащ прах го беше преследвал нагоре по хълма и се кълбеше около гремлина. Той се замисли за къщата и за горещия, приспиващ покой на ранния следобед. Може би Тери беше оставил колата и беше отишъл в болницата с родителите му. Това беше най-вероятно, само че Иг не го вярваше — знаеше, че той е там, вътре.

Не положи никакви усилия да не вдига шум. Всъщност, като слезе от колата, затръшна вратата й, а после се поколеба, като оглеждаше къщата. Стори му се, че забеляза движение на втория етаж — Тери, който наднича иззад едно перде навън да види кой е дошъл. Но не забеляза никакви признаци на живи хора вътре.

Влезе. Телевизорът в стаята за телевизия не работеше, компютърът в майчиния му кабинет беше изключен. В кухнята неръждаемите уреди бръмчаха приглушено. Иг придърпа една табуретка, отвори вратата и яде направо от хладилника. Изпи половин кутия студено мляко на осем яки глътки и после зачака да му мине неизбежното главоболие от млечни продукти, остър пристъп на болка в рогата и временно причерняване пред очите. Когато главоболието му утихна и пак виждаше ясно, той откри поднос с „дяволски яйца“ — пълнени варени яйца с лют пипер, увито във фолио. Майка му сигурно ги беше направила за рождения ден на Вира, но на нея нямаше да са й нужни. Иг предполагаше, че този следобед на Вира й подават нещо питателно чрез тръбичка. Изяде ги всичките — тъпчеше ги в устата си с пръсти едно след друго. Беше сигурен, че са 666 пъти по-вкусни от онези, които си беше сложил да се варят у Глена.

Въртеше подноса в ръце като кормило и я облизваше, когато му се стори, че чува мърморещ мъжки глас някъде горе. Замря и се заослушва напрегнато. След малко пак чу гласа. Остави подноса в мивката и взе един кухненски нож от магнитната окачалка на стената — най-големият, който намери. Той се откъсна от окачалката с меко, мелодично звънтене на стомана, удряща се в стомана. Не му беше ясно какво смята да прави с него, само че с него в ръка му беше по-добре. След случилото се в апартамента му смяташе, че е грешка да ходи където и да било невъоръжен. Изкачи се по стълбите. Старата стая на брат му беше в далечния край на дългата галерия на втория етаж.

Иг се задържа с ножа на частично отворената врата. Няколко години по-рано я бяха префасонирали в стая за гости и сега тя беше също толкова хладно безлична като стая в хотел „Рамада“. Брат му спеше по гръб, закрил очи с длан. Той измънка отвратено и премлясна с устни. Погледът на Иг обходи нощната масичка и той видя кутийка бенадрил. Иг беше получил астма, а брат му беше алергичен към всичко: пчели, фъстъци, полени, котешки косми, Ню Хемпшир, анонимност. Мърморенето и мънкането беше от лекарството за алергия, което винаги вкарваше Тери в дълбок, но странно неспокоен сън. Той издаваше замислени тананикащи звуци, сякаш стигаше до печални, ала важни изводи.

Иг се промъкна до леглото и седна на нощната масичка с ножа в ръка. Без да чувства ни помен от разгорещеност или гняв, той си представи как го забива в гърдите на Тери. Можеше да си състави съвсем ясна представа за акта — как първо ще го притисне с коляно към леглото, ще напипа пространството между две ребра и ще забие ножа с две ръце, докато Тери се мъчи да дойде в съзнание.

Нямаше да убива Тери. Не можеше. Съмняваше се дали е способен да намушка смъртоносно Лий Турно, докато спи.

— Кийт Ричардс — произнесе Тери съвсем ясно и Иг така се изненада, че скочи леко на крака. — Обичам го това шибано шоу.

Иг се вгледа в него и зачака да вдигне ръце от очите си, да седне и да запримига с мътен поглед, но той не беше буден, само говореше насън. Говореше за Холивуд, за шибаната си работа, как се отърква около прочути рокзвезди, рейтингът му хвърчи нагоре, забива моделки. Вира беше в болницата, Иг беше изчезнал, а Тери сънуваше добрите времена в земята на „Оранжерията“. За миг дъхът му секна от омраза, дробовете му се мъчеха да поемат кислород. Тери без съмнение утре щеше да лети обратно за Западното крайбрежие — той мразеше тоя селяндурски град, никога не се задържаше и минута по-дълго от необходимото още преди смъртта на Мерин. Иг не виждаше причини да го остави да си тръгне оттук с всичките си пръсти. Тери беше напълно изключил и Иг можеше да хване десницата му — ръката, с която свиреше на тромпет, и да му резне пръстите с един замах, всичките, преди да се е събудил. Щом Иг бе изгубил голямата си любов, и Тери щеше да се оправи някак без своята. Можеше да се научи да свири на шибаното казу.

— Мразя те, копеле себично! — прошепна Иг и хвана китката на брат си, за да му махне ръката от очите, и в този миг…

 

 

Тери потръпва и се събужда, оглежда се с мътен поглед наоколо и не знае къде се намира. Непозната кола пътува по път, който той не може да разпознае, лее се такъв порой, че чистачките не могат да му насмогнат, нощен свят отвъд размазани, шибани от бурята дървета и клокочещо черно небе. Той си търка лицето с една ръка и се опитва да си проясни мислите, поглежда нагоре, кой знае защо очаква да види малкия си брат да седи до него, но вместо него там е Лий Турно, който шофира в мрака.

Започва да си припомня останалата част от вечерта, фактите се наместват, в случаен порядък, като изскачащи букви от дума в телевизионна викторина. Държи нещо в лявата си ръка — угасен джойнт, и то не някакво мижаво козче, а дебел масур с трева от долината Тенеси, дебел колкото палеца му. Тая вечер е ходил на два бара и на огъня на пясъчния нанос под моста Олд Феър Роуд, докато са обикаляли насам-натам с Лий. Препушил е и е препил и знае, че утре сутринта ще се разкайва. Утре сутрин трябва да закара Иг до летището, защото малкото братче има да хваща самолет за Добрата стара Англия, Бог да пази кралицата. До утрото остават едва няколко часа. Тери в момента не е във форма да кара когото и да било, и щом затвори очи, му се струва, че кадилакът на Лий занася наляво, като буца масло, която оставя мазна следа по наклонен настрана тиган. Точно това гадене от движението го е събудило от дрямката.

Той се надига и се насилва да се съсредоточи върху околностите. Изглежда пътуват по лъкатушното околовръстно шосе, което опасва града, описва дълъг километър и двеста полумесец около покрайнините на Гидиън, но това е напълно нелепо — тук няма нищо освен старата леярна и „Преизподнята“, а те нямат никакви причини да ходят и на двете места. След като си тръгнаха от пясъчния нанос, Тери беше решил, че Лий ще го закара до вкъщи и се зарадва. При мисълта за собственото му легло, за чистите бели чаршафи и пухкавата завивка, направо се разтрепери от удоволствие. Най-хубавото на това да си си у дома беше да се събуди в старата си стая, в старото си легло, от аромата на кафето, което се вари долу и слънчевите лъчи, които се промъкват покрай щорите, и целият ясен ден очаква той да навлезе в него. Колкото до останалия Гидиън обаче, Тери само се радваше, че остава зад гърба му.

Тази вечер е ярък пример, идеалната илюстрация тъкмо за онова, което не му липсва. Тери прекара цял час около огъня, без по никакъв начин да се почувства съпричастен; все едно гледаше всичко през стъкло — пикапите, паркирани на дигата, пияните приятели, които се бореха на плиткото, докато гаджетата им ги насърчаваха с викове, шибаният Джудас Койн реве от уредбата — пич, чиято представа за музикална сложност е песен с четири пауър акорда вместо с три^[1]. Живот сред селяндурите. Когато гръмотевиците затътнаха в небето и заваляха първите горещи, едри капки дъжд, Тери реши, че е извадил късмет да се отърве. Тери представа си няма как е живял тук баща му двайсет години. Тери едвам изтрайва 72 часа на това място.

Основният механизъм, който му помага да се справя, в момента се намира в шепата на лявата му ръка и при все че той знае, че вече си е минал мярката, част от него я сърби да запали и да си дръпне пак. И щеше да го направи, стига до него да стоеше всеки друг, но не и Лий Турно. Не че Лий щеше да мрънка или дори да го изгледа накриво, но Лий е помощник на конгресмен, който води война срещу дрогата, човек, който супер много държи на християнските семейни ценности и ако го спрат и в колата му се кълби дим от ганджа, ще изгори неговият задник.

Лий беше дошъл у тях към шест и половина да си вземе довиждане с Иг. Остана да поиграят тексаски покер — Лий, Иг, Тери и Дерик Периш, и Иг спечели всички ръце и обра от всичките три стотачки.

— На ти! — Тери хвърли една шепа двайсетачки на по-малкия си брат. — Когато с Мерин си пийвате шампанското след оная работа, помислете си с обич за нас. Ние сме го платили.

Иг се засмя, изглеждаше възхитен от себе си и смутен, и стана. Целуна баща си, после целуна и Тери по слепоочието — неочакван жест, който накара Тери да трепне от изненада.

— Не си навирай езика в ухото ми — заяви Тери, Иг се разсмя и излезе.

— А ти какво ще правиш тази вечер? — попита Лий, след като Иг тръгна, и Тери отговори:

— Де да знам… Щях да проверявам дали ще дават „Семейният тип“. Ами ти? Нещо да става из града?

 

 

Два часа по-късно бяха на наноса и приятел от гимназията, чието име Тери не си спомняше точно, му подаваше джойнт.

Бяха излезли уж да пийнат и да се обадят на старата тайфа, но там на наноса, по-далечко от огъня, Лий каза на Тери, че конгресменът обичал шоуто и искал някой път да се запознае с него. Тери го посрещна спокойно, вдигна бутилката си с бира за наздраве и каза да, непременно трябва да го направят тези дни. Помисли си, че е възможно Лий да уреди някак си нещата и не му се сърди за това. Лий е длъжен да си върши работата също като всеки друг, също като Тери. А работата на Лий е свързана с вършене на много добро — Тери знае за работата му с „Подслон за човечеството“, знае, че Лий всяко лято отделя време да работи с градски деца в бедно и неравностойно положение в лагера „Галилея“, рамо до рамо с Иг. Присъствието около Лий и Иг от години караше Тери да се чувства малко виновен. Той самият никога не бе искал да спасява света. Единственото, което някога е искал, е някой да му плаща за това да се заиграва с тромпета. Е, това, и може би едно маце купонджийка — не модел от Ел Ей, не някоя, дето се впряга за мобилния си телефон и за колата си. Просто готина и истинска, и да си пада малко мръсница в кревата. Някоя от Източното крайбрежие, с работнически джинси и да има няколко диска на Форинър. Сладката работа вече си я е уредил, тъй че е на половината път към щастието.

— Баси, к’во правим тука? — пита сега Тери, загледан в дъжда. — Мислех си, че ще приключваме с вечерта.

— Мислех, че ти си приключил преди пет минути — отвърна Лий. — Почти съм сигурен, че те чух да хъркаш. Нямам търпение да раздуя на хората как самият Тери Периш ми е олигавил цялата предна седалка. Сладураните ще се впечатлят! Това си е мойта собствена частичка ТВ история.

Тери си отваря устата, за да му го върне — тази година ще изкара повече от два милиона долара отчасти заради силата на върховната му дарба да затапва словесно другите умници — и открива, че няма какво да каже, че главата му е абсолютно празна. Вместо това показва на Лий Турно среден пръст.

— Мислиш ли, че Иг и Мерин са още в „Преизподнята“? — пита Тери. Мястото всеки миг ще изникне отдясно.

— Ще видим — отвръща Лий. — След малко сме там.

— Ти ебаваш ли се с мен? Изтрябвали са ни. Знам, че на тях ние не сме им изтрябвали. Тази вечер им е последната.

Лий поглежда Тери изненадано и любопитно с ъгълчето на здравото си око.

— Откъде знаеш? Тя ли ти каза?

— Какво да ми е казала?

— Че тя къса с него. Това им е последната вечер.

Твърдение, което мигом изкарва Тери от замаяното, безмозъчно състояние, стряскащо като да седнеш върху кабарче.

— За какво говориш, ебаси?

— Тя мисли, че са тръгнали сериозно твърде млади. Иска да се среща с други мъже.

Новината хвърля Тери в почуда, ужасява го, слисва го. Вдига разсеяно джойнта в шепата му към устните си, но се сеща, че не е запален.

— Ти наистина ли не знаеше? — пита Лий.

— Имах предвид само че им е последната вечер преди Иг да замине за Англия.

— О…

Тери се взира с празен поглед в дъжда, който плющи толкова силно, че чистачките не могат да му насмогнат — водата облива стъклата, все едно са в автомивка. Той не може да си представи Иг без Мерин, не може да си представи що за човек ще е това. Стъписан е от новината и затова му е нужно безкрайно време, преди да се сети за очевидния въпрос:

— Ти откъде знаеш всичко това?

— Тя говори с мен за това — отвръща Лий. — Тя се бои да не го нарани. Често ходех в Бостън това лято по работа за конгресмена, а тя също е там, и понякога се събираме и си говорим. Последния месец сигурно съм я виждал по-често от Иг.

Тери се заглежда в подводния свят, вижда червеникаво сияние да се приближава отдясно. Още малко, и ще стигнат.

— И ти защо искаш да минем сега оттук?

— Тя каза, че ще ми се обади, ако има нужда някой да я закара у дома — обяснява Лий. — И не се обади.

— Значи няма нужда от тебе тогава.

— Но тя може и да не се обади, ако е разстроена. Просто искам да огледам дали колата на Иг е още там или я няма. Паркингът е отпред. Дори няма нужда да отбиваме.

Тери не разбира Лий, не може да зацепи защо му е да минава оттам и да търси колата на Иг. Не може да си представи и че на Мерин ще й се иска да е в компанията на някой от тях двамата, ако всичко е свършило зле.

Но Лий вече забавя скорост и се обръща да погледне зад Тери към паркинга отдясно.

— Не… — Лий сега говори на себе си. — Няма я… Не мисля, че тя би се прибрала с него… — Гласът му звучи почти тревожно.

Тери е този, който я вижда — Мерин стои навън на дъжда, застанала край пътя под един орех с грамадна, кичеста корона.

— Там, Лий, ето там!

Тя като че ги забелязва в същия момент и излиза изпод дървото с вдигната ръка. През водата, която облива прозореца, Тери я вижда като през дъгоцветно стъкло, импресионистична картина на момиче с коса като медна тел, вдигнало в ръка нещо, което на пръв поглед прилича на бяла църковна свещ. Щом набиват спирачки и тя тръгва към колата, Тери вижда, че просто вдига палец, за да им привлече вниманието — тя излиза изпод прикритието си и тича боса в дъжда, хванала в ръка черните си обувки с токчета.

Кадилакът е с две врати и още преди Лий да му каже да се прехвърли отзад, Тери разкопчава колана си и се обръща, за да се прехвърли през облегалката. Тъкмо преди да прескочи отзад, Лий забива лакът в задника му и го катурва, и вместо да се приземи на седалката, Тери се стоварва долу, на мястото за краката. Бог знае защо на пода има метална кутия с инструменти и Тери си удря в нея слепоочието и трепва от остра, пробождаща болка. Набира се на седалката и долепя силно опакото на китката си до ударената си глава. Беше грешка да подрипва така, това предизвиква най-мощната вълна от гадене досега и му се струва, че цялата кола е вдигната във въздуха от огромен великан, който я тръска бавно като чаша със зарче вътре. Тери затваря очи и се мъчи да потисне внезапното гадливо усещане за безразсъдно движение.

Когато положението се уталожва достатъчно, че да рискува да се огледа, Мерин се е качила, а Лий Турно се е обърнал с лице към нея. Тери поглежда дланта си и вижда ярка капка кръв. Яко се е одрал, въпреки че онази първоначална остра болка вече е почти утихнала и само го наболява тъпо. Избърсва кръвта в крачола на панталона си и вдига очи.

Лесно се вижда, че Мерин току-що е спряла да плаче. Тя е бледа и трепери като човек, който или оздравява, или тъкмо се разболява, и първият й опит за усмивка е жалка гледка.

— Благодаря, не минахте да ме вземете — казва тя. — Току-що ми спасихте живота.

— Къде е Иг? — пита Тери.

Мерин го поглежда, но й е трудно да го гледа в очите и Тери незабавно съжалява, че я е попитал.

— Н-не знам. Тръгна си.

— Каза ли му? — пита Лий.

Брадичката на Мерин се набръчква и тя извръща лице напред. Заглежда се през стъклото към „Преизподнята“ и не отговаря.

— Как го прие той? — пита Лий.

Тери вижда лицето й, отразено в стъклото, вижда я как прехапва устните си и едва се сдържа да не заплаче.

— Може ли просто да тръгваме? — отговаря тя.

Лий кимва и включва мигача, а поел прави обратен завой в дъжда.

На Тери му се иска да я докосне по рамото, да й вдъхне увереност по някакъв начин, да й даде да разбере, че каквото и да се е случило в „Преизподнята“, той не я мрази и не й се сърди за това. Но Тери не я докосва, няма да я докосне, никога не я докосва. За десетилетие познанство той я е държал приятелски на разстояние, дори и във въображението си, нито веднъж не си е позволявал да я допусне в сексуалните си фантазии. В това не би имало нищо лошо, ала той усеща, че въпреки това би подложил нещо на риск. Какво би подложил, не може да каже. За Тери думата „душа“ е свързана преди всичко с вид музика^[2].

Вместо това той казва:

— Ей, момиче, искаш ли сакото ми? — защото тя трепери безпомощно и неспирно в мокрите си дрехи.

За първи път Лий като че също я забелязва как трепери — което е смешно, тъй като постоянно я стрелка с поглед, поглежда я също толкова често, колкото и пътя — и спира климатика.

— Няма нужда — казва тя, но Тери вече е свалил палтото си и й го подава отпред. Тя си завива с него краката. — Благодаря ти, Тери — казва тя тихичко, и малко по-късно:

— Ти с-сигурно си мислиш…

— Нищо не мисля — заявява Тери. — Така че спокойно.

— Иг…

— Сигурен съм, че Иг е добре. Ти не се тревожи.

Тя му се усмихва измъчено и благодарно, а после се навежда назад към него и пита:

— Добре ли си?

Посяга и докосва леко челото му там, където си е нахакал по лице в кутията с инструменти на Лий. Той потръпва почти инстинктивно от допира й. Тя си отдръпва пръстите, върховете им са изцапани с кръв, поглежда ръката си, а после пак — него.

— Т-трябва да му сложиш марля.

— Нищо му няма. Не се шашкай — отвръща Тери.

Тя кимва и се извръща, и усмивката й незабавно угасва, а погледът й се разфокусира, взрян в нещо, което никой друг не вижда. Тя сгъва нещо в ръцете си, отново и отново, и го разгъва, и пак започва. Вратовръзка — вратовръзката на Иг. Това по някаква причина е по-лошо, отколкото да я гледа как се облива в сълзи, и Тери трябва да се извърне. Вече не му е гот от напушването, ни най-малко. Иска му се да лежи и да не помръдва някъде и да замижи за няколко минути. Да подремне, и да се събуди отново свеж и на себе си. Нощта се е скофтила много бързо и му е нужен някой, когото да обвини и на когото да се дразни. Нарочва Иг.

Дразни го, че Иг се е чупил и я е зарязал на дъжда — постъпка толкова инфантилна, че е достойна за присмех. Достойна за присмех, но не и за изненада. Мерин за Иг бе любовница, утешителка, съветница, защитна бариера срещу света и най-добра приятелка. Понякога изглеждаха като женени, откакто Иг навърши петнайсет. Но въпреки всичко това връзката им започна като ученическа любов и винаги си е била точно това. Тери е убеден, че Иг дори не се е целувал с друго момиче, да не говорим за чукане, и от доста време му се иска брат му да беше се поотракал повече. Не защото Тери не иска той да е с Мерин, а защото… ами защото_. Защото любовта изисква контекст. Защото първите връзки по самата си природа са незрели. Затова Мерин искаше да даде и на двама им шанс да пораснат. Е, и какво от това?_

Утре сутринта, на път за летище „Логан“ Тери ще остане сам с Иг и ще има шанс да го светне за някои неща. Ще каже на Иг, не неговите идеи за Мерин и за връзката им — че е предопределена, че тя е по-съвършена от другите момичета, че любовта им е по-съвършена от другите любови, че заедно те вършат малки чудеса — са задушаваща клопка. Ако Иг е намразил Мерин, то е само защото е открил, че тя е реален човек, със свои недостатъци и нужди и желание да живее в реалния свят, не в бляновете на Иг. Че тя го обича достатъчно, за да го освободи, и че и той трябва да склони на същото, че ако обичаш някого, можеш да му дадеш свободата, и… заеби, това е парче на Стинг.

— Мерин, добре ли си? — пита Лий. Тя продължава да трепери, почти конвулсивно.

— Не. Д-да. Аз… Лий, моля те, спри. Спри тук. — Последните две думи са произнесени с настоятелна отчетливост.

Пътят до старата леярна се приближава отдясно, бързо, твърде бързо за завой, обаче Лий въпреки всичко завива. Тери се подпира с длан на облегалката на Мерин и си прехапва устната, за да не извика. Гумите откъм нейната страна заорават в мекия чакъл и го разхвърлят към дърветата, и оставят подире си дълбока, над метър дълга бразда.

Храсталаците драскат бронята. Кадилакът задира и дрънчи в коловоза на черния път на скорост, шосето изчезва зад тях. По-нагоре верига прегражда пътя. Лий набива спирачки, кормилото танцува в ръцете му, задницата занася. Колата спира, фаровете докосват веригата, дори я изпъват върху решетката. Мерин отваря вратата, подава глава навън и повръща. Веднъж. И пак. Скапаният Иг! В момента Тери го мрази.

И към Лий не гори от любов — да юрне колата така. Със сигурност са спрели, но на част от Тери му се струва, че продължават да се движат, все още се хлъзгат настрани. Ако джойнтът му беше подръка, щеше да го метне през прозореца — мисълта да си го сложи в устата го отвращава, ще е все едно да преглътне жива хлебарка; само че той не знае къде го е дянал, явно вече не го държи. Пак докосва одрасканото си, нежно слепоочие и трепва.

Дъждът бавно барабани по предното стъкло. Само че не е дъжд — вече не. Просто водни капки, отбрулени от клоните горе. Преди няма и пет минути се изсипваше такъв порой, че падащите капки отскачаха от пътя, но, както е обичайно за летните гръмотевични бури, ветровете я издухаха толкова бързо, колкото и я довяха.

Лий слиза, заобикаля колата и се привежда към Мерин. Мърмори й нещо, гласът му звучи спокойно, разумно. Какъвто и да е отговорът й, той не му допада. Повтаря предложението си, и този път отговорът се чува, а тонът й е недружелюбен:

— Не, Лий. Искам само да се прибера и да се преоблека в нещо сухо, и да остана сама.

Лий се изправя, отива до багажника, отваря го, вади нещо оттам. Спортен сак.

— Имам спортен екип. Фланелка. Долнище. Сухи са и са топли. Освен това не са оцапани с повръщано.

Тя благодари на Лий и слиза от колата навън, във влажната, пълна с насекоми, мокра и ветровита нощ, намята спортното сако на Тери на раменете си. Мерин посяга за сака, но Лий доста време не я пуска.

— Беше длъжна да го направиш, знаеш ли. Беше безумно да си мислите, не можете… Че всеки от вас би могъл…

— Искам само да се преоблека, става ли?

Мерин дръпва сака от ръцете му и тръгва по пътя, пресича лъчите на фаровете, полата шумоли около краката и, мощната светлина за миг прави блузата й прозрачна. Тери се улавя, че я заглежда и се принуждава да извърне очи, и вижда, че и Лий я заглежда. Чуди се за пръв път дали Мерин Уилямс не разпалва мъничко пламъка на любовта в сърцето на добрия стар Лий Турно, или поне от нея му става пишката. Мерин продължава по пътя, в началото върви по тунела от ярко сияние, издълбан от фаровете, а после свърва от чакъления път и мракът я поглъща. Това е последният път, в който Тери ще я види жива.

Лий застава отвътре на отворената пътническа врата и гледа подире й, все едно не знае дали да се качи обратно в колата, или не. Тери иска да му каже да седне, но не може да събере ни воля, ни енергия. Самият той се заглежда за кратко подире й, и така и не успява. Не му се нрави, че нощта сякаш диша, издува се и се свива. Фаровете осветяват едно ъгълче от откритото поле под леярната и не му харесва как мократа трева шиба мрака — постоянно тревожно движение. Той го чува през отворената врата. Тя съска като змиите в терариума на зоопарка. Освен това все още е обзет от слабото, но преобръщащо стомаха усещане за занасяне встрани, за безпомощно хлъзгане към някакво място, където не иска да попада. Болката в дясното му слепоочие също не помага. Той вдига крака и поляга на задната седалка.

Така е по-добре. Кафявата тапицерия на шарки също мърда, като бавните завихряния на сметаната в леко разклатена чаша кафе, но няма нищо, хубаво е да виждаш такива неща, когато си напушен, не е страшно. Не като мократа трева, която се люшка в екстаз в нощта.

Има нужда да мисли за нещо, нещо успокояващо, има нужда от блян, за да облекчи разбълниканите му мисли. Продукцията подбира гостите за следващия сезон, обичайната смесица от настоящи и бивши, черни и бели, Мос Деф и Деф Лепард, Ийлс и Кроус и всички останали животни в бестиария на попкултурата^[3], но Тери най-много се пали заради Кийт Ричардс, който преди няколко месеца беше във „Вайпър Рум“ с Джони Деп и каза на Тери, че според него шоуто било баси и сладурското и каза, че би участвал с кеф, ебати, когат’ кажеш, ста’а, аре земи ме покани, баси, що толкоз протака? Ще е страхотно да докара Ричардс и да му предостави целия последен половин час. Шефовете във „Фокс“ много мразят Тери да зарязва обичайния формат и да превръща шоуто в концерт — казвали са му, че това праща половин милион зрители право при Летърман, — но що се отнася до Тери, шефовете да смучат жилавия и скапан от бачкане хуй на Кийт Ричардс.

След малко той започва да се унася, Периш Представата свири с Кийт Ричардс пред фестивална публика, към осемдесет хиляди души, които кой знае защо са се събрали край старата леярна. Свирят „Съчувствие към дявола“ и Тери се е съгласил да пее соло вокалите, защото Мик е в Лондон. Тери се плъзва към микрофона и заявява на подскачащата в екстаз тълпа, че бил човек с богатство и вкус, което е стих от песента, но пък си е и вярно. После Кийт Ричардс надига „Телекастера“ си и засвирва стария дяволски блус. Китарното му соло, навяващо представа за дрипав задник и строшена бутилка, не става за приспивна песен, но успява да отпусне Тери Периш, който потъва в неспокоен сън.

 

 

Той се буди веднъж за кратко, когато отново са на пътя и „Кади“ се носи покрай гладката лента на нощта; Лий е зад кормилото, а пътническата седалка е празна. Спортното сако пак е при Тери, внимателно са завили с него краката и скута му — сигурно Мерин го е завила, когато се е върнала в колата, типично грижовен жест. Въпреки че сакото е подгизнало и мръсно, и нещо тежко върху него го притиска към скута му. Тери го опипва и вдига мокър камък с размерите и формата на щраусово яйце; по него са полепнали жилави треви и мръсотия. Камъкът значи нещо — Мерин го е пъхала там с основание, — но Тери е твърде зашеметен и с твърде омотана глава, че да схване шегата. Пуска го на пода. По него е полепнало нещо, прилича на лига от охлюв, и Тери избърсва пръстите си в ризата, приглажда спортното си сако на бедрата си и пак поляга.

Лявото му слепоочие продължава да тупти там, където го удари, докато се прехвърляше отзад — усеща, че е ожулено, и когато го притиска с опакото на лявата си ръка, вижда, че отново кърви.

— Мерин нормално ли слезе? — пита Тери.

— Какво? — отвръща Лий.

— Мерин? Погрижихме ли се за нея?

Лий кара и не отговаря. После казва:

— Да. Да, погрижихме се.

Тери кимва доволно и отбелязва:

— Тя е добро дете. Дано с Иг се разберат.

Лий продължава да кара.

Тери усеща как се приплъзва обратно в съня си, че е на сцена с Кийт Ричардс пред изпаднала в екстаз публика, която играе за него така, както и той свири за тях. Но после, залитащ на самия край на съзнанието, той се чува да задава въпрос, който изобщо не подозира, че ще му хрумне:

— Какъв е тоя камък?

— Улика — отговаря Лий.

Тери кимва — това му изглежда разумен отговор — и казва:

— Добре. Дай да не влизаме в затвора, ако може.

Лий се засмива — дрезгав, влажен, подобен на кашлица звук, като котка, в чието гърло е попаднала топка косми, и на Тери му става ясно, че никога не го е чувал да се смее досега и това не му харесва особено. После Тери изчезва, хлътва обратно в несвяст. Този път обаче там не го чакат сънища и той се мръщи насън с изражението на човек, който се мъчи да се сети за някакъв отговор в кръстословица, нещо, което той би трябвало да знае.

По някое време по-късно отваря очи и осъзнава, че колата не се движи. Кадилакът всъщност от доста време е паркиран. Той няма представа откъде може да го знае — само е сигурен.

Светлината е друга. Още не се е съмнало, но нощта отстъпва, вече е събрала повечето звезди и ги е прибрала. Тлъсти, бледи, подобни на планини облаци, останки от снощната буря, се носят, ослепителни на фона на мрака. Тери има добър изглед към небето, взира се нагоре през един от страничните прозорци. Усеща мириса на зората — аромат на напоена от дъжда рева и затопляща се земя. Когато се надига, вижда, че Лий е оставил шофьорската врата открехната.

Той посяга към пода за спортното си сако. То трябва да е някъде там, долу — предполага, че се е изплъзнало, докато е спял. Кутията с инструменти е там, но сакото го няма. Шофьорската седалка е сгъната напред и Тери слиза от колата.

Гръбнакът му изпуква, когато разперва ръце и изпъва гръб, а после той замира неподвижно с ръце, протегнати в нощта, като мъж, прикован на невидим кръст.

Лий седи и пуши на стълбището пред къщата на майка си. Сега това е неговата къща, сеща се Тери. Майката на Лий от шест седмици лежи в земята. Тери не вижда лицето му, само оранжевото огънче на цигарата му „Уинстън“. По някаква причина, която той не може да посочи, гледката на Лий, който го чака там, на стълбите, го тревожи.

— Ама не нощ — казва Тери.

— Още не е свършила. — Лий дръпва от цигарата и въгленчето се разгаря, и Тери вижда част от лицето на Лий, грозната част, страната с мъртвото око. В утринния сумрак това око е бяло и сляпо, стъклено кълбо, изпълнено с дим. — Как ти е главата?

Тери посяга да докосне драскотината на слепоочието си, после отпуска ръка.

— Добре е. Нищо особено.

— И аз преживях злополука.

— Каква злополука? Добре ли си?

— Аз — да. Но Мерин не е.

— Какво говориш? — Внезапно Тери осъзнава, че по тялото му е избила лепкава пот от махмурлука, като роса, неприятно чувство. Той се поглежда надолу и вижда черни петна от пръсти по ризата си, от кал или нещо подобно, има само смътен спомен, че си е избърсал ръката в себе си. Когато пак поглежда Лий, изведнъж се уплашва от онова, което той има да му каже.

— Наистина беше злополука — казва Лий. — Не знаех колко сериозно е, докато не стана късно да й помогна.

Тери го гледа и чака заключителното изречение.

— Много бързаш, приятел. Какво е станало?

— Това трябва да разберем. Ти и аз. За това искам да поговорим. Трябва да се уточним за историята, преди да я намерят.

Тери постъпва разумно — разсмива се. Лий притежава прочуто иронично чувство за хумор и се шегува с напълно сериозен вид, и ако слънцето вече беше изгряло, а на Тери не му беше така ужасно зле, сигурно щеше да го оцени. Десницата на Тери обаче не смята шегата на Лий за смешна. Десницата на Тери съвсем самостоятелно е започнала да опипва джобовете на Тери за телефона му.

Лий казва тихо:

— Тери… Това е ужасно, знам. Но не се шегувам. Здравата сме загазили. Никой от нас не е виновен, това не е ничия грешка, но сме кажи-речи в най-ужасната беда, в която двама могат да изпаднат. Злополука беше, но ще кажат, че ние сме я убили.

Тери пак го напушва смях, но вместо това казва:

— Престани.

— Не мога. Трябва да чуеш това.

— Тя не е мъртва.

Лий дърпа от цигарата и въгленчето се разгаря, и окото, замрежено от белезникав дим, се взира в Тери.

— Тя беше пияна и ми се пусна. Сигурно така е искала да отмъсти на Иг. Беше се съблякла и почна да ми се натиска, и когато аз я отблъснах… Стана без да искам. Тя се спъна в някакъв корен и падна върху един камък. Аз се отдалечих, и когато се върнах… ужас. Не знам дали ще ми повярваш, но по-скоро бих си извадил и другото око, отколкото да й причиня болка.

Когато Тери си поема отново дъх, дробовете му се изпълват не с кислород, а с ужас, той изпълва докрай гърдите му, сякаш е газ, токсин, който се носи във въздуха. И стомахът, и мозъкът му кипват. Земята под краката му сякаш се клатушка. Трябва да се обади на някого. Трябва да намери телефона си. Трябва да извика помощ; това е ситуация, която изисква намесата на спокойни представители на властта с опит в справянето със спешни случаи. Той се обръща към колата, навежда се над задната седалка и търси спортното си сако. Телефонът му сигурно е в сакото. Но сакото го няма на пода, където той си мисли, че ще го намери. И на предната седалка го няма.

Допирът на ръката на Лий до тила му кара Тери да подскочи и да се изправи с вик — по-скоро с тихо ридание, и да се дръпне от него.

— Тери — казва Лий. — Трябва да се разберем какво ще разкажем.

— Нищо няма за разбиране. Телефонът ми трябва.

— Можеш да се обадиш от нашия домашен, ако искаш.

Тери протяга ръце, блъска Лий встрани и тръгва към входа. Лий изгасява цигарата си и тръгва подире му, без да бърза.

— Искаш да викнеш ченгетата. Няма да те спирам. Ще дойда с тебе, за да се срещнем с тях при леярната — казва Лий. — Да им покажем къде да я намерят. Но по-добре чуй какво ще ти кажа, преди да вдигнеш слушалката, Тери.

Тери изкачва стъпалата с два скока, прекосява верандата, отваря рязко предпазната мрежа и блъска навътре входната врата. Той пристъпва с препъване в тъмното антре. И да има телефон тук, той не го вижда в непрогледния мрак. Кухнята е навътре и вляво.

— Всички бяхме толкова пияни — казва Лий. — Бяхме пияни, а ти беше и напушен. Обаче тя беше най-зле. Това ще им кажа първо. Тя се е сваляла и на двама ни от момента, в който се качи в колата. Иг я нарекъл курва и тя била решила да му докаже, че е прав.

Тери слуша с половин ухо. Той преминава бързо през малоформатната трапезария, одира си коляното в един стол с права облегалка, залита и продължава към кухнята. Лий върви подире му и говори с непоносимо спокоен глас:

— Казала ни е да спрем, за да свали мокрите дрехи и да се преоблече, а после е направила шоу на светлината на фаровете. През цялото време ти не си казал нищо, само си я гледал и си я слушал как разправя, че Иги щял да си изпати заради това как се е държал с нея. Понатискала се е малко с мен, а после е докопала теб. Била е толкова пияна, че не е забелязвала колко си се ядосал. Докато ти е танцувала в скута, е започнала да разправя какви пари може да изкара, ако продаде историята на частната тройка с Тери Периш на таблоидите. Че си струва да го направи, за да си го върне на Иг, само за да му види физиономията. И тогава ти си я ударил. Ударил си я, преди аз да разбера какво става.

Тери е в кухнята, при плота, ръката му е върху слушалката на бежовия телефон, но той не я вдига. За първи път той обръща глава и поглежда високия, жилав Лий с короната от златистобяла коса и ужасното, тайнствено бяло око. Тери опира длан в средата на гърдите му и го бутва достатъчно силно, че да го запрати в стената. Прозорците издрънчават. Лий не изглежда особено смутен.

— Никой няма да повярва на тия дивотии.

— Кой знае в какво ще повярват? — казва Лий Турно. — Отпечатъците по камъка са твоите.

Тери дръпва Лий от стената за ризата и пак го размазва в нея и го притиска там с десница. Една лъжица пада от плота на пода и издрънчава като камбанка. Лий го гледа невъзмутимо.

— Изтървал си дебелия джойнт, дето го пушеше, точно до тялото. А тая драскотина ти е от нея — казва Лий. — Докато ти се е съпротивявала. След като е издъхнала, ти си се избърсал с бельото й. Гащичките й са изпоцапани с твоята кръв.

— Ти какви ги бръщолевиш, ебаси? — възкликва Тери. Думата „гащички“ също като че кънти във въздуха, също като звъна на лъжицата.

— Драскотината на слепоочието ти. Избърсах я с нейното бельо, докато беше припаднал. Трябва да разбереш положението, Тери. И ти си загазил толкова, колкото и аз. Може би и повече.

Тери замахва назад с лявата си ръка, свива пръсти в юмрук, а после се усеща. По лицето на Лий е изписана възбуда, очакване със светнали очи, той диша плитко и учестено. Тери не го удря.

— Какво чакаш? — пита Лий. — Давай.

Тери никога през живота си не е удрял друг мъж от гняв; той е почти на трийсет, а никога не е фрасвал никого. Дори и в училищния двор никога не се е сбивал. Всички в училище го харесваха.

— Ако ми навредиш по какъвто и да било начин, сам ще извикам полиция. И така всичко ще изглежда даже още по-добре за мен. Мога да кажа, че съм се опитал да я защитя.

Тери прави несигурна крачка назад и спуска ръката си.

— Аз си тръгвам. Трябва да си намериш адвокат. Аз знам, че ще разговарям със своя до двайсет минути. Къде ми е сакото?

— Там, където е и камъкът. И нейните гащички. На сигурно място. Тук го няма. На път за вкъщи спрях на едно място. Ти си ми казал да събера уликите и да се отърва от тях, но аз не се отървах…

— Млъквай, ебаси!

— … защото ми е хрумнало, че ти може да се опиташ да лепнеш всичко на мен. Давай, Тери, обади им се. Но ти обещавам_, че ако ми лепнеш тая гадост, ще те повлека надолу с мен. От тебе си зависи. Ти си имаш само „Оранжерията“. След два дни се връщаш в Ел Ей, за да се моткаш с кинозвезди и модели на бельо. Но хайде, постъпи правилно. Удовлетвори си съвестта. Само помни — никой няма да ти повярва, дори и собственият ти брат, който ще те намрази завинаги за това, че пиян и напушен си убил неговото любимо момиче. Първоначално той може и да не повярва, но дай му време. Ще имаш двайсет години в пандиза да се тупаш по рамото, че си проявил здрав морал. В името на Божията любов, Тери! Тя е мъртва вече от четири часа. Ако си искал да изглеждаш чист, трябваше да докладваш, докато тялото е било още топло! Сега няма как да не изглежда така, че поне си обмислял да го скриеш._

— Ще те убия! — прошепна Тери.

— Че как — отвърна Лий. — Добре. Тогава ще трябва да обясняваш за два трупа. Я се гръмни.

Тери се извръща, взира се отчаяно в телефона на плота и му се струва, че ако не вдигне слушалката и не се обади на някого до няколко мига, всички хубави неща в живота му ще му бъдат отнети. И все пак, сякаш не може да вдигне ръка. Той е като корабокрушенец на пустинен остров, гледа самолета, който блести на слънцето на дванайсет хиляди метра горе, и няма как да му даде сигнал, и последните му шансове за спасение отплуват.

— Или другия начин, по който би могло да се случи… — продължава Лий. — Ако не си бил ти и не съм бил аз, е тя да е била убита от случаен непознат. Постоянно се случва. Във всички новини го има. Никой не ни е видял да я качваме. Никой не ни е видял да завиваме към леярната. Доколкото знае светът, ние с тебе след огъня сме дошли у нас и сме играли на карти и сме закъртили, докато са давали „Спортен център“ от два часът. Мойта къща е точно на другия край на града от „Преизподнята“. Нямало е причини да ходим там.

Гърдите на Тери се стягат, той диша учестено и случайно му хрумва, че сигурно Иг се чувства така, когато е в лапите на астматичния пристъп. Странно е как не може да си вдигне ръката, за да посегне към телефона.

— Ето. Аз си казах приказката. В общи линии, всичко се свежда до това: ти можеш да живееш като сакат или като страхливец. Какво ще се случи сега, зависи от теб. Но ми имай вяра. Страхливците живеят по-весело.

Тери не помръдва, не отговаря и не може да погледне Лий. Пулсът му бие на пресекулки в китката.

— Да ти кажа… — заговаря Лий с утешителен, разумен тон. — Ако ей сега си направиш тест за дрога, ще се издъниш. Не ти трябва да ходиш такъв при ченгетата. Спал си три часа, най-много, и не мислиш ясно. Тя е мъртва от цяла нощ, Тери. Защо не изчакаш до обяда, да си помислиш за всичко това? Може дни наред да не я намерят. Недей да правиш нищо прибързано, което не можеш да върнеш назад. Изчакай, докато се увериш, че знаеш как искаш да постъпиш.

Ужасно е да го чуеш — „може дни наред да не я намерят“_ твърдение, при което в ума му изниква ярък образ на Мерин, която лежи сред папрати и мокри треви, с очи, пълни с дъждовна вода, и един бръмбар пълзи из косите и. Той е последван от спомена за Мерин на пътническата седалка, която трепери в мокрите си дрехи и му хвърля назад срамежлив, нещастен поглед. „Благодаря, че ме взехте. Току-що спасихте живота ми.“_

— Искам да се прибера — казва Тери. Искал е да прозвучи войнствено, кораво, праведно, но вместо това от устата му излиза продран шепот.

— Разбира се — казва Лий. — Ще те закарам. Но чакай да ти дам една от моите ризи, преди да потеглим. Тази цялата е изцапана с нейната кръв. — Той посочва към мръсотията, която Тери е избърсал в предницата на ризата си, която едва сега, в седефената, полупрозрачна светлина на зората, може да се разпознае като засъхнала кръв.

Иг видя всичко само с едно докосване — сякаш сам той е бил в колата с тях по целия път, чак до старата леярна; — видя всичко, и даже още повече. Видя отчаяния и умолителен разговор на Тери с Лий трийсет часа по-късно в кухнята на Лий. Този ден слънцето грееше невъобразимо, а времето беше прохладно не за сезона — деца врещяха на улицата, неколцина тийнейджъри се плискаха в съседския басейн. Беше прекалено мъчително да се опитваш да съчетаеш светлата нормалност на утринта с представата, че Иг е в затвора, а Мерин — в охладителен шкаф някъде в моргата. Лий се беше облегнал на кухненския плот и гледаше безстрастно, докато Тери прескачаше от мисъл на мисъл и от чувство на чувство, гласът му понякога се задавяше от гняв, друг път — от отчаяние. Лий го изчака да си изразходи енергията, а после каза:

— Ще пуснат брат ти. Не се шашкай. Съдебните доказателства не съвпадат и ще му се наложи публично да го оневинят. — Той подхвърляше златиста круша от ръка в ръка.

— Какви съдебни доказателства?

— Отпечатъци от обувките — поясни Лий. — Отпечатъците. Кой знае какво още? Кръв, предполагам. Тя може и да ме е одраскала. Моята кръв няма да съвпадне с тази на Иг, а нямат никакви основания да изследват мен. Или поне по-добре се надявай да не ме изследват. Изчакай. До осем часа ще го пуснат, а до края на седмицата ще го оневинят. Само трябва да си трайкаш още малко, и после и ти, и той ще се отървете от всичко това.

— Те казват, че е била изнасилена — каза Тери. — Ти не ми каза, че си я изнасилил.

— Не съм. Изнасилване е само когато тя не го иска — отвърна Лий, поднесе крушата към устата си и сочно я захапа.

По-лошо от това бе, когато Иг съзря какво се бе опитал да извърши Тери пет месеца по-късно в гаража, седнал на шофьорската седалка на своя Вайпър — беше свалил прозорците, затворил гаражната врата и моторът работеше. Тери бе на треперливия ръб на безсъзнанието и около него се кълбяха изгорели газове, когато гаражната врата се отвори с тътен зад него. Хазайката му никога през живота си не бе идвала в събота сутринта, но ето я на, зяпаше Тери през шофьорския прозорец, притиснала до гърдите си дрехите, взети от химическо чистене. Беше петдесетгодишна мексиканска емигрантка и разбираше сносно английски, но надали можеше да прочете тази част от сгънатото писмо, която се подаваше от джоба на ризата му:

ДО ВСИЧКИ, КОИТО ТОВА ЗАСЯГА

Миналата година моят брат Игнейшиъс Периш бе арестуван по подозрение в нападение и убийство на Мерин Уилямс, неговата най-близка приятелка. ТОЙ Е НЕВИНЕН ПО ВСИЧКИ ОБВИНЕНИЯ. Мерин, която беше и моя приятелка, бе нападната и убита от Лий Турно. Аз зная, защото присъствах, и въпреки че не съм му съдействал за престъплението, съм негов съучастник, защото го прикрих, и не мога да живея повече със себе си дори и…

Но Иг не можа да продължи по-нататък, изпусна ръката на Тери, сякаш го бе ударило статично електричество. Очите на Тери се отвориха, в мрака зениците му бяха огромни.

— Мамо? — попита Тери със сънен, натежал глас. В стаята беше тъмно, толкова тъмно, че Иг се съмняваше дали той различава нещо повече от смътния му силует, застанал до леглото. Иг скри ръка зад гърба си и стисна дръжката на ножа.

Иг отвори уста да каже нещо; имаше намерение да нареди на Тери да продължи да спи — най-абсурдното нещо, което би могъл да каже, с изключение на всичко друго. Но щом проговори, усети как кръвта нахлу в рогата и гласът, който излезе от устата му, не бе неговият, а на майка му. Не беше и подражание, съзнателна мимикрия. Говореше тя.

— Спи, Тери — каза тя.

Иг толкова се учуди на себе си, че отстъпи назад и си удари хълбока в нощната масичка. Чаша вода тихо се чукна в лампата. Тери отново затвори очи, но се размърда леко, сякаш след малко можеше да се надигне в леглото.

— Мамо — каза той. — Кое време е?

Иг се загледа надолу в брат си; не се чудеше как го е постигнал, как бе проговорил с гласа на Лидия, а само дали би могъл да го повтори. Вече знаеше как го е постигнал. Дяволът, разбира се, можеше да говори с гласа на любимите хора и да им казва онова, което те най-много искаха да чуят. Дарбата да говори езици… любимият номер на дявола.

— Шшт — прошепна той и рогата се изпълниха с напрежение, а гласът му бе гласът на Лидия Периш. Беше лесно — дори нямаше нужда да мисли за това. — Шшт, миличък. Няма нужда да правиш нищо. Няма нужда да ставаш. Почивай си. Погрижи се за себе си.

Тери въздъхна, претърколи се и обърна рамо към Иг.

Иг бе подготвен за всичко, но не и за това да изпита съчувствие към Тери. Нямаше как да обезцени онова, на което е била подложена Мерин, но в някакъв смисъл… В някакъв смисъл през онази нощ Иг бе изгубил и брат си.

Той се приведе в мрака, загледан в лежащия на една страна под завивките Тери, и се замисли за заклинание, с оглед на най-новата проява на способностите му. Най-сетне отвори уста и Лидия произнесе:

— Утре трябва да си заминеш. Върни се към живота си, скъпи. Имаш репетиции. Имаш си работа за вършене. За баба си не се тревожи. Баба ти ще се оправи.

— Ами Иг? — попита Тери. Мърмореше тихо, гърбом към него. — Не е ли редно да остана, докато разберем какво се случва с Иг? Безпокоя се.

— Може би в момента той има нужда да е сам — отвърна Иг с гласа на майка си. — Знаеш кое време на годината е. Сигурна съм, че той е добре и би искал ти да си гледаш работата. Трябва да помислиш за себе си — поне веднъж. Утре се връщай право в Ел Ей, Тери. — Заяви го като заповед, наложи тежестта на волята си зад рогата и те изтръпнаха от наслада.

— Право там — повтори Тери. — Добре.

Иг заотстъпва заднишком към вратата, за да излезе на светло.

Преди да си е отишъл, Тери проговори пак.

— Обичам те — каза той.

Иг се поспря на вратата — пулсът му прескачаше странно в гърлото, задъхваше се.

— И аз те обичам, Тери — каза той и полека затвори вратата помежду им.