Джо Хил
Рога (34)

Трийсет и четвърта глава

Лий се бе надявал да остане до късно с Мерин, но едва минаваше десет, когато прекоси границата и навлезе в Ню Хемпшир, и забеляза, че има гласова поща от конгресмена. Конгресменът говореше със своя бавен, уморен, измъчен от мигрената глас и каза, че се надява утре сутринта Лий да се отбие да обсъдят някакви получени новини. Така го каза, че Лий реши, че той не по-малко би му се зарадвал и тази вечер, и вместо да хване шосе И-95 на запад, към Гидиън, той продължи на север и свърна по изхода за Рай.

В единайсет Лий спря на автомобилната алея на конгресмена, застлана с натрошени бели мидени черупки. Къщата — обширна бяла постройка в стил крал Джордж с портик с колони — се издигаше сред един акър безупречно окосена зелена ливада. Вън, на предния двор, под прожекторите, близначките на конгресмена играеха крокет с гаджетата си. На пътеката, до обувките с високи токчета на момичетата, стояха високи чаши за шампанско — те тичаха насам-натам боси. Лий слезе от кадилака, застана до него и се загледа в играта им — две гъвкави момичета с покафенели крака, по летни рокли; едната се наведе над чука си, а кавалерът й се протегна изотзад и предложи помощта си — оправдание да се отърка о нея. Смехът на момичетата се носеше из въздуха с лек морски дъх, и самият Лий отново се почувства в стихията си.

Дъщерите на конгресмена обичаха Лий и когато го видяха да се задава по пътеката, изтичаха право при него. Кейли обви с ръце шията му, а Дейли му лепна целувка на бузата. Двайсет и една годишни, помургавели и щастливи, но и двете си имаха потулвани проблеми — препивания, анорексия, венерическа болест. Той също ги прегърна, подхвърли няколко шегички и обеща да излезе да играе крокет с тях, ако може, но при допира им кожата му настръхна. Те изглеждаха благовъзпитани и елегантни, но бяха гнусни като хлебарки в шоколадова глазура; едната дъвчеше дъвка и той се зачуди дали така прикриваше миризмата на цигари, на трева или на хуй. Той не би направил тройка с тях в замяна на една нощ с Мерин, която в някои отношения все още беше чиста, все още притежаваше тялото на 16-годишна девственица. Тя беше спала единствено с Иг, а доколкото Лий познаваше Иг, това изобщо не се броеше. Иг сигурно през цялото време издърпваше чаршафа между тях.

Жената на конгресмена посрещна Лий на вратата — дребна женица с изтънена прошарена коса и тънки устни, замръзнали в неподвижна усмивка от всичкия ботокс. Тя докосна Лий по китката. Те всички обичаха да го докосват — и жената на конгресмена, и децата му, все едно Лий беше някакъв тотем на късмета, заешко краче. Той това си и беше, и го знаеше.

— Той е в кабинета си — каза тя. — Много ще се радва да те види. Ти знаеше ли, та дойде?

— Знаех. Главоболие ли има?

— Ужасно.

— Е, добре — рече Лий. — Няма страшно. Докторът дойде.

Лий знаеше къде е кабинетът и тръгна нататък. Почука на плъзгащата се врата, но не изчака да му кажат да влезе, преди да я приплъзне назад. Лампите бяха угасени, светеше единствено екранът на телевизора, а конгресменът лежеше на дивана с мокра кърпа, навита на лента, на очите. По телевизията даваха „Оранжерията“. Звукът беше намален докрай, но Лий виждаше Тери Периш, седнал на бюрото си, да интервюира някакъв кльощав британец с черно кожено яке — сигурно някоя рокзвезда.

Конгресменът чу вратата, вдигна единия ъгъл на кърпата, видя Лий и се усмихна с половин уста. Той пусна обратно кърпата върху лицето си.

— Ето те и теб — рече конгресменът. — Почти бях решил да не ти оставям съобщение, защото си знаех, че ще се разтревожиш и ще дойдеш да ме видиш тази вечер, и не исках да те безпокоя в петък вечер. Бездруго отнемам твърде голяма част от живота ти. Сега трябваше да си някъде из града с момиче. — Той говореше с мекия, любвеобилен тон на мъж на смъртния си одър, обръщащ се към любимия си син. Не за първи път Лий го чуваше да говори така, нито за първи път се грижеше за него, когато той получаваше пристъп на мигрена. Главоболието на конгресмена беше тясно свързано с набирането на средства и ниските рейтингови показатели. Напоследък такива пристигаха на талази. Това го знаеха няма и дузина хора в щата, но в началото на следващата година конгресменът щеше да обяви, че ще се кандидатира за губернатор срещу титулярката, постигнала на последните избори съкрушителна победа, но в последвалите години рейтингът й се беше сринал. Всеки път, когато нейният рейтинг на одобрение се вдигнеше с повече от три точки, се налагаше конгресменът да преглъща на сухо ибупрофен и да приляга. Никога не беше разчитал толкова на спокойствието на Лий.

— Такъв беше планът ми — каза Лий, — но тя ме заряза, а вие сте два пъти по-голям сладур, тъй че нищо не губя.

Конгресменът се разсмя дрезгаво. Лий седна на масичката за кафе, по диагонал от него.

— Кой е умрял? — попита Лий.

— Съпругът на губернаторката — отвърна конгресменът.

Лий се поколеба, а после рече:

— Олеле! Дано се шегувате.

Конгресменът пак повдигна кърпата.

— Той има болестта на Лу Гериг, амиотрофична латерална склероза. Сега са му поставили диагнозата. Утре ще има пресконференция. Идната седмица ще се навършат двайсет години, откакто са женени. Не е ли това просто ужас?

Лий беше готов за някакви ниски цифри от вътрешно гласуване, или може би да научи, че „Портсмут Хералд“ ще публикува неласкава статия за конгресмена (или за момичетата — такива бяха излезли немалко). Но му трябваше малко време, за да осмисли тази новина.

— Господи! — възкликна той.

— Точно това казах и аз. Започнало се с палец, който не спирал да трепери. Вече и двете му ръце треперят. Болестта очевидно се развива много бързо. Не знаеш в кой ден и в кой час ще те сполети, нали?

— Не, сър.

Поседяха в мълчание. Телевизорът работеше.

— Най-добрият ми приятел от гимназията… Баща му имаше същата болест — каза конгресменът. — Клетникът седеше в креслото си пред телевизора и се мяташе като риба на кука, и през половината време издаваше звуци, все едно Невидимият го души до смърт. Толкова ми е жал за тях. Направо не знам какво щях да правя, ако някое от моите момичета се разболее. Искаш ли да се помолиш за тях с мен, Лий?

„Ни най-малко“ — помисли си Лий, но коленичи до масичката за кафе, събра длани и зачака. Конгресменът се отпусна на пода до него и склони глава. Лий затвори очи, за да се съсредоточи, да обмисли всичко. Като начало, това щеше да й вдигне рейтинга на одобрение — личните трагедии винаги успяваха да привлекат по няколко хиляди гласа от състрадание. Освен това здравеопазването винаги е било най-важната тема за нея и това щеше да се впише добре, да й предостави начин да превърне въпроса в личен. Най-сетне, и без това си беше мъка да се кандидатираш срещу жена, трудно беше да не изглеждаш шовинист, тиранин. Но да се кандидатираш срещу жена, която героично се грижи за болния си съпруг — кой да знае как това би се отразило на една кампания? Зависеше от медиите, може би, от това под какъв ъгъл те решаваха да го представят. Лий си помисли, че има поне една възможност, за която си струва да се молят — поне един начин да се уреди това.

След малко конгресменът въздъхна — знак, че времето за молитва е изтекло. Продължиха да коленичат заедно, съвсем по приятелски.

— Мислиш ли, че не бива да се кандидатирам? — попита конгресменът. — От чувство за приличие?

— Болестта на мъжа й е един вид трагедия — отвърна Лий. — Политиката й — друг. Това не засяга само нея. Това засяга всички в щата.

Конгресменът потръпна и каза:

— Срам ме е, че изобщо мисля за това. Сякаш единственото важно нещо са проклетите ми политически амбиции. Гордостта е грях, Лий. Гордостта е грях.

— Не знаем какво ще стане. Тя може да реши, че трябва да се оттегли, за да се грижи за него и няма да се кандидатира за пореден път — а в този случай по-добре да сте вие, отколкото всеки друг.

Конгресменът пак потръпна.

— Не бива да говорим така. Не и тази вечер. Наистина се чувствам непорядъчен. Става дума за живота и здравето на един човек. Дали аз ще реша да кандидатствам за губернатор или не е най-маловажното нещо на света.

— Той се залюля напред на колене, вперил безизразен поглед в телевизора. Облиза устни и продължи: — Ала ако тя се оттегли, може би ще е безотговорно да не се кандидатирам.

— О, Господи, да! — възкликна Лий. — Представяте ли си да не се кандидатирате и да изберат за губернатор Бил Флорес? Ще преподават секс в детската градина и ще раздават презервативи на шестгодишните! Добре, деца, вдигнете ръка, ако знаете как се пише „содомия“!

— Спри — нареди конгресменът, ала се смееше. — Ти си ужасен!

— Вие нямахте намерение да го обявявате още пет месеца — каза Лий. — За една година много неща могат да се случат. Хората няма да гласуват за нея, защото мъжът й е болен. В този щат на Джон Едуардс болната съпруга не му помогна. Да му се не види, това сигурно го е наскърбило. Той изглеждаше така, сякаш поставя кариерата си преди здравето на жена си. — Вече си мислеше, че още по-зле би изглеждало жена да произнася речи, докато мъжът й играе спазматичен танц в инвалидна количка до трибуната. Визуално щеше да изглежда кофти, а дали хората биха гласували, за да гледат по телевизията това нещо още две години? Или жена, която смята, че изборната победа е по-важна от грижите за съпруга й? — Хората гласуват за програма, а не от състрадание. — Лъжа; хората гласуваха с нервните си окончания. Това беше начинът да оправи нещата — кротко и индиректно да използва болестта на съпруга й, за да я изкара много по-безчувствена, много по-неженствена. Винаги имаше начин нещо да се оправи. — Когато вие се намесите, новината вече ще е остаряла. Хората ще са готови да сменят темата.

Но Лий не беше сигурен, че конгресменът продължава да го слуша. Той се беше вторачил в телевизора. Тери Периш се беше отпуснал назад в креслото си и се преструваше на мъртъв, килнал глава под неестествен ъгъл. Гостът му, гърчавата английска рокзвезда с черното кожено яке, прекръсти тялото му.

— Вие не сте ли приятели? С Тери Периш?

— По-скоро с брат му. Иг. Всички те обаче са чудесни хора, семейство Периш. Те бяха всичко за мен, докато израствах.

— Никога не съм се срещал с тях. Със семейство Периш.

— Мисля, че те симпатизират на демократите.

— Хората гласуват преди всичко за приятели, и тогава за партия — заяви конгресменът. — Навярно всички можем да бъдем приятели. — Той тупна Лий по рамото, сякаш внезапно му беше хрумнала идея. Като че бе забравил за мигрената си. — Няма ли да е знаменито догодина да обявя кандидатурата си за губернаторския пост в шоуто на Тери Периш?

— Ще бъде. Ще бъде, несъмнено! — съгласи се Лий.

— Мислиш ли, че има начин да се уреди?

— Защо да не го изведа следващия път, като си дойде — предложи Лий — и да му подметна добра дума за вас? Да видим какво ще стане.

— Разбира се — отвърна конгресменът. — Давай. Пощурете града. За моя сметка. — Той въздъхна. — Повдигаш ми духа. Аз съм човек, благословен с много неща, и го знам. И една от тези благословии си ти, Лий. — Той погледна Лий с очи, които блещукаха като очите на роден дядо. Той можеше да го прави по команда, да докарва този поглед на Дядо Коледа. — Знаеш ли, Лий, и ти вече не си прекалено млад сам да се кандидатираш за Конгреса. След някоя година моето място ще се освободи по един или друг начин. Ти притежаваш много магнетични качества. Ти си хубавец, и си честен. Имаш добра лична биография — изкупление чрез Христа. И си страшен шегобиец.

— Не мисля. Доволен съм от сегашната ми работа — за вас. Не смятам, че да се кандидатирам за някакъв пост е действителното ми призвание — каза Лий, и без всякакво притеснение додаде: — Не вярвам Господ да иска това от мен.

— Жалко — рече конгресменът. — Би могъл да си от полза за партията, и много нависоко можеш да се изкачиш. Дай си шанс, да му се не види — ти може да си нашият следващ Рейгън!

— Не — възрази Лий. — Предпочитам да съм следващият Карл Роув^[1].