Джо Хил
Рога (17)

Седемнайсета глава

Иг чакаше реда си да седне на бръснарския стол, когато чу почукване зад гърба си, погледна през рамо и видя Глена, застанала на тротоара, да се взира в него на три пръста разстояние, залепила нос за прозореца. Беше толкова близо, че би усетил дъха й по врата си, ако стъклото не ги делеше. Вместо това тя дъхна на стъклото и то побеля от парата. Тя надраска с пръст на него: „Видях ти пишката.“ Под него изрисува увиснала патка, като на анимационен герой.

Сърцето на Иг се сви и той бързо се огледа да види дали майка му е наблизо, дали е забелязала. Но Лидия стоеше в другия край на стаята, зад бръснарския стол, и даваше наставления на фризьорката. Тери седеше на стола, запасан с престилката, и търпеливо чакаше да го направят още по-красив. Подстригването на собствената му чорлава четина беше като да подрязваш крив плет. Не можеше да я направиш хубава, само укротима.

Иг се огледа назад към Глена, като яростно тръскаше глава: „Върви си!“ Тя избърса написаното от стъклото с ръкава на „от страхотно по-страхотното“ си кожено яке.

Не беше сама. И Магистралата към ада беше там, заедно с другия хаймана от тяхната компания край леярната, дългокос младок малко под двайсетте. Двете момчета бяха от другата страна на паркинга и се ровеха в една кофа за боклук. Тези двамата какво все се въртяха около кофи за боклук?

Глена почука с нокти по прозореца. Бяха лакирани в леден цвят, дълги и остри — нокти на вещица. Той пак погледна майка си, но само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че няма да й липсва. Лидия увлечено приказваше и описваше нещо във въздуха — идеалната глава, или може би въображаема сфера, кристална топка, а в топката се мержелееше бъдеще, в което деветнайсетгодишната фризьорка получаваше тлъст бакшиш, ако просто си стоеше там, кимаше с глава и си дъвчеше дъвката и оставяше Лидия да й обяснява как да си върши работата.

Когато Иг излезе, Глена бе обърнала гръб на прозореца, залепила стегнатото си закръглено дупе на стъклото, втренчена в Магистралата към ада и дългокосото му приятелче. Те стояха от двете страни на кофата и държаха с разтворен чувал за боклук. Дългокосият постоянно се пресягаше да пипне лицето на Магистралата към ада, нежно, едва ли не. Онзи избухваше в мощен глупашки кикот всеки път, щом хлапето го погалеше.

— Ти защо си дал на Лий онзи кръст? — попита Глена.

Думите й удариха Иг като ток — от всичко, което тя можеше да каже, да каже точно това! Той самият си задаваше същия въпрос от цяла седмица.

— Той каза, че щял да го поправи — отвърна.

— Поправен е. Защо не го връща?

— Той не е мой. Той е… Едно момиче го изтърва в църквата. Щях да го поправя и да й го върна, но не можах, и Лий каза, че ще може да го поправи с инструментите на баща си и сега го носи за всеки случай, ако случайно я срещне, докато обикаля от врата на врата за благотворителност.

— За благотворителност — изсумтя тя. — Трябва да си го поискаш обратно. И дисковете също.

— Той няма музика.

— Той не иска музика — заяви Глена. — Ако искаше, щеше да си купи.

— Не знам. Дисковете са доста скъпи, и…

— Е, и? Той не е беден, да знаеш — каза Глена. — Той живее в „Хармън Гейтс“. Баща ми им поддържа двора. Оттам го познавам. Баща ми един ден ме прати там сама да садя божури. Родителите на Лий имат много пари. Той ли ти каза, че не може да си позволи дискове?

Това обърка Иг — идеята, че Лий живее в „Хармън Гейтс“ и има човек, който да му поддържа двора, майка. Особено майка.

— Техните заедно ли живеят?

— Понякога не изглежда така, защото майка му работи в болницата Екситър и пътува много до работа и не се завърта много вкъщи. Сигурно така е по-добре. Лий и майка му не се разбират.

Иг поклати глава. Все едно Глена говореше за съвсем друг човек, за някого, когото Иг не познаваше. Той си беше съставил много ясна представа за живота на Лий Турно, за фургона, който делеше с баща си, шофьор на пикап, майката, изчезнала, когато е бил дете, за да пуши крек и да се продава в Бойната зона в Бостън^[1]. Лий никога не беше казвал на Иги, че живее във фургон или че майка му е наркоманка и курва, но му се струваше, че мирогледът на Лий и темите, които той никога не обсъждаше, намекваха за това.

— Той ли ти каза, че няма пари да си купува разни неща? — попита отново Глена.

Иг поклати глава.

— Не мислех, че е той — каза тя и заподритва едно камъче на земята, а после вдигна очи и попита:

— Тя по-хубава ли е от мен?

— Коя?

— Момичето от църквата. Момичето, което е носело онзи кръст.

Иг се опита да измисли какво да каже, напъна се да измисли някаква изящна и деликатна лъжа, ала никога не го бе бивало в лъжите, и мълчанието му само по себе си беше отговор.

— Да — усмихна се тъжно Глена. — Така си и мислех.

Иг извърна очи от нея, твърде притеснен от нещастната й усмивка, че да продължи да я гледа. Глена изглеждаше свястна, пряма, не увърташе.

Магистралата към ада и дългокосият се смееха над кофата за боклук — силни, пронизителни крясъци на гарвани. Иг нямаше представа защо.

— Да знаеш някоя кола, която може да се подпали, без да се вкарваш в беля? — попита той. — Не кола, дето си е на някого, просто зарязана бричка?

— Защо?

— Лий иска да подпали кола.

Ту се намръщи — опитваше се да разбере защо Иг смени темата и заговори за това. После погледна Магистралата към ада.

— Бащата на Гари, чичо ми, има един куп трошки в гората, зад къщата му в Дери. Той продава авточасти у тях. Или поне разправя, че продавал авточасти. Не знам дали някога е имал клиенти.

— Трябва някой път да ги споменеш на Лий — каза Иг.

Един юмрук затропа по стъклото зад гърба му; и двамата се обърнаха, погледнаха нагоре и видяха майката на Иг. Лидия се усмихна отвисоко на Глена, вдигна ръка и махна вдървено, а после измести поглед към Иг, разтвори широко очи и го изгледа с нетърпение. Той кимна, но когато майка му им обърна гръб, той не се упъти незабавно към салона.

Глена наклони въпросително глава.

— Значи ако ще палим нещо, искаш да се включиш?

— Не. Не искам. Вие се забавлявайте, хлапетии.

— „Хлапетии“… — ухили се тя широко. — Какво ще правиш с косата си?

— Не знам. Сигурно каквото правя винаги.

— Трябва да си обръснеш главата — каза тя. — Без коса. Ще си готин.

— А? Не. Не, майка ми…

— Е, трябва поне да я клъцнеш късо и да я напънкариш. Да изрусиш върховете, или нещо такова. Косата ти е част от твоята същност. Не искаш ли да си някой интересен? — Тя посегна и разроши косата му. — Ти можеш да си интересен, с малко усилие.

— Не мисля, че имам думата. Майка ми ще иска да се придържам към приличното.

— Е, много жалко. Аз самата много харесвам щура коса — каза Глена.

— Така ли? — попита Гари, известен и като Магистралата към ада. — Направо ще се влюбиш в гъза ми, баси.

И двамата завъртяха глави и погледнаха Магистралата към ада и дългокосия, който се беше поотдалечил от боклукчийската кофа. Бяха събрали от боклука отрязани коси и ги бяха залепили на лицето на Гари като червеникава брада на снопове, като тая на Ван Гог на автопортретите му. Не отиваше на синята набола коса върху бръснатата глава на Гари.

Лицето на Глена се разкриви болезнено.

— Ох, Боже. Това няма да подлъже никого, задник такъв.

— Дай ми якето си — рече Гари. — Като сложа якето ти, на бас, че мога да мина най-малко за двайсетгодишен.

— Можеш да минеш за кретен — заяви Глена. — И няма да те арестуват с това яке.

— Много е хубаво якето — обади се Иг.

Глена му хвърли тайнствен нещастен поглед.

— Лий ми го подари. Той е много щедър човек.