Джо Хил
Рога (24)

Двайсет и четвърта глава

На връщане той не тръгна по междущатското шосе — връщане къде? Не знаеше. Иг караше механично, без никаква съзнателна идея за посока. Не бе сигурен какво му се е случило току-що. Или по-скоро знаеше какво се е случило, но не и какво означаваше. Не заради някоя дума или действие на Лий — а заради неизреченото и неизвършеното от него. Рогата не бяха го засегнали. Единствено Лий от всички хора, с които Иг си бе имал работа днес, беше казал на Иг само онова, което искаше; признанието му беше обмислено решение, а не безпомощен импулс.

Иг искаше да се махне от шосето възможно най-скоро. Дали Лий щеше да извика полиция и да им каже, че Иг се е появил в състояние на умопомрачение и го е нападнал с нож? Не, всъщност Иг не го очакваше. Лий нямаше да намесва закона в тази история, ако можеше да избегне това. И все пак, Иг спазваше ограничението на скоростта и следеше в огледалото за обратно виждане за патрулки.

Искаше му се да се владее хладнокръвно, да си изпипа бягството като доктор Дре — да е леден пичага, — но нервите му бяха изпокъсани и се задъхваше. Най-сетне бе стигнал до ръба на емоционалното изтощение. Критични системи се изключваха. Не можеше да продължава така. Трябваше да овладее онова, което му се случваше. Имаше нужда от шибан трион, острозъб трион, трябваше да отреже тези окаяни неща от главата си.

Слънцето току присветваше в стъклото — успокояващо, хипнотично повторение. По същия начин образи изскачаха в мислите на Иг. Отвореното швейцарско ножче на земята, Вира, която се носи с количката надолу по хълма, Мерин, която му присветва с кръстчето в онзи ден преди десет години в църквата, рогатото му изображение в наблюдателния монитор в офиса на конгресмена, златното кръстче на шията на Лий, блестящо на летните лъчи… И Иг трепна в изненада и коленете му се блъснаха в кормилото. Странна, неприятна мисъл му хрумна, невъзможна мисъл — че Лий носи нейното кръстче, беше го свалил от мъртвото й тяло като трофей. Ала не, тя не го носеше в последната им вечер заедно. И все пак — то беше нейното. Беше просто златно кръстче като всяко друго, по него нямаше никакъв белег, който да показва кому е принадлежало, и все пак той беше сигурен, че е същото кръстче, което тя е носила в първия ден, когато я видя.

Иг неспокойно подръпваше брадата си и се питаше дали би могло да е толкова просто, дали кръстчето на Мерин бе обезвредило рогата, бе заглушило въздействието им някак си. Кръстовете отблъскваха вампирите, нали? Не, това беше по-зле от глупости, това бяха безумия. Той бе влязъл по-рано тази сутрин в Божия дом и отец Моулд и сестра Бенет си бяха изпели и майчиното мляко, бяха си признали тайните и му бяха искали позволение да грешат.

Но отец Моулд и сестра Бенет не се намираха в църквата. Бяха под нея. Това място не беше свято. Беше спортна зала. Носеха ли кръстове, имаше ли по тях някакъв знак на вярата им? Иг си спомни кръста на отец Моулд, увиснал на единия край на деветкилограмовата щанга над лежанката и шията на сестра Бенет, на която не висеше нищо. Какво ще кажеш за това, Иг Периш? Иг Периш не каза нищо — шофираше.

Обковано с дъски заведение на „Дънкин Донътс“ профуча отляво и той разбра, че се намира близо до градската гора, недалече от пътя, изкачващ се нагоре към старата леярна. На няма и половин миля от мястото, където бяха убили Мерин, същото онова място, където бе отишъл снощи, за да кълне и беснее, и да пикае, и да падне в несвяст. Сякаш цялото движение на деня просто бе описало голям кръг, който винаги и неизбежно щеше да го довежда обратно там, откъдето е тръгнал.

Забави ход и зави. Гремлинът задрапа по чакъления път с едно платно, край който и от двете страни растяха дървета. На петнайсетина от магистралата една верига прегради шосето, а на нея висеше издраскана от сачми табела „Частен имот. Не влизай“. Той излезе от пътя, заобиколи я и пак се върна в коловоза.

Скоро между дърветата се показа леярната. Тя се издигаше на откритото място на върха на хълм и слънцето трябваше да я огрява, ала беше тъмна, като че бе в сянка. Може би облак бе затулил слънцето; но когато Иг се взря нагоре през предното стъкло, той видя ясно до невъзможност привечерно небе.

Кара, докато стигна края на поляната, заобикаляща останките на леярната, и спря колата. Остави мотора да работи и слезе.

Когато Иг беше дете, леярната винаги му се приличаше на руини на замък, излязъл направо от приказките на братя Грим място вдън тъмните гори, където лошият принц можеше да подмами невинна душа и да я погуби — и, както се оказа, тъкмо това се бе случило тук. С изненада откри като възрастен, че тя в края на краищата не беше чак толкова далече сред гората, само на около триста метра от шосето. Иг тръгна към мястото, където бяха открили тялото й и където приятелите и семейството й поддържаха лобното й място. Той знаеше пътя, често бе ходил там след смъртта й. След него запълзяха змии, но той се престори, че не ги забелязва.

Черната череша беше там, където я бе оставил предната нощ. Той беше изтръгнал нейните снимки от клоните й. Те лежаха разхвърляни сред бурени и храсталаци. Кората, белезникава и люспеста, се белеше и отдолу се показваше изгнилата червеникава дървесина. Иг бе извадил патката си и се беше изпикал в бурените, беше опикал краката си и лицето на пластмасовата фигурка на Дева Мария, оставена в естествената хралупа между два от най-дебелите корени. Беше презрял тази Мария с идиотската й усмивка, символ на история, която не значеше нищо, слугиня на Бог, който не бе добър към никого. Той не се съмняваше, че Мерин е призовавала Господа тук, на това място, докато са я изнасилвали и убивали — в душата си, ако не гласно. Отговорът на Господа бе, че поради твърде многото обаждания тя трябва да изчака, докато умре.

Сега Иг погледна небрежно статуетката на Мария, извърна очи, но после я погледна втори път. Светата майка изглеждаше така, сякаш я бяха пърлили на огън. Дясната половина на усмихнатото й, блажено лице беше обгоряло в черно като бонбон маршмелоу, оставен да прегори, докато се е пекъл на лагерния огън. Другата половина на лицето й се бе разтекла като восък. Беше намръщена и разкривена. Щом я погледна, на Иг за кратко му се замая главата, той залитна и стъпи върху нещо кръгло и гладко, което се търкулна под тока му и…

… настана нощ, и звездите кръжаха в небето, а той се взираше нагоре в клоните и реещите се леко листа, и той каза: „Виждам те горе.“ На кого говореше — на Господ? Люлееше се на пети в топлата нощ, преди да…

… тупне по задник, да стовари дупе върху земята. Огледа около краката си и видя, че е стъпил върху бутилка вино, същата бутилка, която бе донесъл предната нощ. Наведе се, вдигна я и я разтърси, и виното забълбука вътре.

Той стана, вирна пак глава и се втренчи нервно в клоните на черната череша. Листата горе шумоляха леко. Той раздвижи език в лепкавата, гадна на вкус кухина на устата си, после се обърна и тръгна обратно към колата.

По пътя Иг настъпи една-две змии, все така без да им обръща внимание. Извади тапата и отпи една глътка. Виното беше топло — цял ден се беше пекло на слънце, но му беше все едно. То имаше вкуса на Мерин, когато той плъзваше език между бедрата й, вкус на масла и бакър. Имаше вкус и на бурени, сякаш по някакъв начин бе попило благоуханието на самото лято след една вечер, прекарана под дървото.

Иг потегли към леярната; колата леко се друсаше по обраслата с трева поляна. Щом наближи сградата, той огледа старата леярна за признаци на живот. В летен ден от собственото му детство, в гореща августовска вечер, половината хлапета от Гидиън щяха да са тук, навън и да търсят да забършат нещо — цигарка, бира, целувка, обарване или сладкия вкус на собствената им смъртност на пистата „Ивъл Канивъл“. Но в последните слънчеви лъчи мястото беше пусто и безлюдно. Може би откакто бяха убили тук Мерин, хлапетата вече не обичаха толкова да идват насам. Може би смятаха, че мястото е обитавано от духове. Може и да беше.

Той заобиколи към задната страна на сградата и паркира колата от едната страна на пистата „Ивъл Канивъл“, настани я под сянката на един дъб. Синя пола на волани, дълъг черен чорап и нечие палто висяха на клоните, сякаш дървото раждаше мухлясали мръсни дрехи. Зад предната броня старите, ръждясали тръби се спускаха към водата. Той спря мотора и слезе да се поогледа.

Иг не беше влизал вътре от години, но всичко беше горе-долу каквото си го спомняше. Леярната бе отворена към небето, тухлени арки и колони се издигаха нагоре, осветени от косо падащите червеникави лъчи. Трийсет години застъпващи се графити покриваха стените. Повечето отделни послания бяха неразбираеми, но пък може би отделните послания не бяха важни. На Иг му се струваше, че в същината си всички тези послания са еднакви: Аз съм; Аз бях; Аз искам да бъда.

Част от едната стена се беше срутила навътре и Иг се насочи покрай една купчина тухли, покрай ръчна количка, натоварена с ръждясали инструменти. В далечния край на най-голямото помещение беше коминът. Желязната врата на доменната пещ беше открехната — точно колкото да пропълзиш през нея.

Иг се доближи до нея, надникна и видя матрак и сбирка от червени свещи, стопили се до дебели угарки. Мръсно, лекьосано одеяло, някога синьо, беше избутано отстрани на матрака. По-нататък, в кръг от медночервена светлина точно под комина имаше овъглени останки от огън. Иг повдигна одеялото и го помириса. Вонеше на застояла урина и на дим. Остави го да падне от ръцете му.

На връщане към колата, за да вземе бутилката и мобилния си телефон, той най-сетне трябваше да признае, че змиите го следват. Той ги чуваше — свистенето на телата им, плъзгащи се из изсъхналата трева; общо бяха почти дузина. Той грабна буца стар бетон сред бурените, обърна се и я метна по тях. Една змия с лекота кривна встрани. Не уцели нито една. Те замряха и впериха очи в него в угасващата дневна светлина.

Той се опитваше да не ги поглежда, вперил поглед в колата. Един шейсетина сантиметров смок плъхояд падна от клоните на дъбовото дърво над него и издрънча върху капака на гремлина. Той отскочи с писък, а после се метна към него и го сграбчи, за да го запокити далече.

Мислеше си, че го е хванал зад главата, но го беше уловил твърде ниско, по средата на тялото; той се усука около себе си и заби зъби в ръката му. Все едно индустриален телбод се заби в месото на палеца му. Иг изсумтя и метна змията в шубраците, после налапа палеца си и усети вкуса на кръвта. Не се плашеше от отровата — в Ню Хемпшир нямаше отровни змии. Или не, това не беше съвсем вярно. Дейл Уилямс обичаше да води Иг и Мерин на излети в Белите планини и ги предупреждаваше да бъдат нащрек за дървесни гърмящи змии. Но той винаги го казваше радостно, с поруменели закръглени бузи, а и Иг никога не беше чувал от никого другиго за гърмящи змии в Ню Хемпшир.

Той се завъртя към свитата си от влечуги. Сега бяха почти двайсет.

— Я се разкарайте от мен! — кресна им той.

Те застинаха, вперили сред тревата в него през тесните цепки жадни варакосани очи, а после се разпръснаха, разпълзяха се настрани и се шмугнаха в буренака. На Иг му се стори, че някои погледнаха разочаровано назад на тръгване.

Той тръгна с наперена крачка към леярната и се промъкна през една врата на няколко педи над земята. Там се обърна, за да хвърли последен поглед в сгъстяващия се сумрак. Една-единствена змия не си беше отишла, както й бяха наредили, и го бе проследила обратно чак до развалините. Тя шумолеше неспокойно точно под него — малко змийче с деликатни ивици, вторачило нагоре възбуден, пламенен поглед на фенка под балкона на рокзвезда, отчаяна да я видят и признаят.

— Бягай да хибернираш някъде! — кресна й той.

Може би си въобразяваше, но като че тя се затърчи още по-бързо, почти в екстаз. Напомняше му на сперматозоид, устремен по родилния канал, за освободена еротична енергия — смущаваща насока на мисълта. Той се врътна и се изнесе оттам почти тичешком.

Седна в пещта с бутилката и с всяка глътка вино обкръжаващият го мрак се разтваряше и разширяваше, и избуяваше все повече. Когато и последните два пръста мерло бяха изпити и нямаше вече смисъл да смуче от бутилката, той засмука болния си, ухапан от змия палец.

Не искаше да си легне в гремлина — имаше лоши спомени от последния път, когато бе задрямал в колата, а и без това не искаше да се събуди под одеяло от змии, застлало предното стъкло.

Искаше му се да има как да запали свещите, но не беше убеден, че си струва да ходи до колата, за да вземе запалката. Не искаше да нагази в тъмното в бъркотия от змии. Беше сигурен, че те са още там, навън.

Помисли си, че някъде из пещта може да има запалка или кибрит и бръкна в джоба си да извади мобилния си телефон — сети се, че може да освети с екрана, за да се огледа. Но когато пъхна ръка в джоба, покрай телефона напипа там нещо — тънка картонена кутийка; на пипане приличаше на… ала не можеше да бъде…

Кибритче. Той го измъкна от джоба си и го загледа втренчено; по гърба му полазиха тръпки, и не само защото не пушеше и не знаеше как точно е попаднал у него точно този кибрит.

„Кибрит Луцифер“ — пишеше на капака с натруфени черни букви; там бе изрисуван и силует на подскачащ черен дявол, отметнал глава назад; козята му брадичка стърчеше, рогата бодяха небето.

И отново го усети мъчително близо — какво се е случило предната вечер, какво е вършил той, но когато посегна да го улови, то се изплъзна. Беше толкова хлъзгаво и толкова неуловимо — като змия сред бурените.

Той избута чекмедженцето на кутийката кибрит „Луцифер“. Няколко десетки клечки със зловещи на вид лилаво-черни глави. Големи, дебели, кухненски клечки. Имаха мирис — лъхаха на яйца, започнали да се развалят, и той реши, че са стари, толкова стари, че ще е цяло чудо, ако запали някоя. Драсна с една по страната на кутийката, тя изсъска и пламна още с първия опит.

Иг започна да пали свещите. Бяха общо шест, подредени горе-долу в полукръг. След малко те вече хвърляха червеникаво сияние по тухлите и той видя собствената си сянка, която се издигаше и падаше горе върху сводестия покрив. Рогата му не можеха да се сбъркат — най-поразяващият елемент от сянката му. Когато погледна надолу, той видя, че кибритената клечка е догоряла до пръстите му. Не беше забелязал, не беше усетил никаква болка, когато пламъкът бе зацвърчал по кожата му. Той потърка палеца и показалеца си, като гледаше как черния остатък от кибритената клечка се разпада. Палецът, ухапан от смока, вече не го болеше. На слабото осветление дори не можеше да различи раната.

Зачуди се кое ли време е. Нямаше часовник, но имаше мобилен телефон; включи го пак и видя, че е почти девет. Батерията му скоро щеше да падне и имаше пет гласови съобщения. Вдигна телефона до ухото си и ги прослуша.

Първото: „Иг, Тери е. Вира е в болница. Спирачката на инвалидната й количка се освободила, тя се изтърколила надолу по хълма и се забила в оградата. Късмет има, че е оживяла. Разбила си е шибаното лице и е пукнала няколко ребра. Вкараха я в интензивното и е още рано за напиване. Обади ми се.“ — Щракване, и той изчезна. Никакво споменаване на срещата им в кухнята тази сутрин, но това не изненада Иг. За Тери това не се бе случвало.

Второто: „Иг, майка ти е. Знам, че Тери ти е казал за Вира. Държат я в безсъзнание на система с морфин, но поне състоянието й е стабилно. Говорих с Глена. Тя не беше наясно къде си. Обади ми се. Знам, че по-рано днес сме разговаряли, но в главата ми е каша и не си спомням кога и за какво. Обичам те.“

Последното разсмя Иг. Какви неща приказваха хората. С каква лекота лъжеха и другите, и себе си.

Третото: „Здрасти, малкият. Татко е. Сигурно си чул, че баба ти Вира се е нацепила в оградата като камион беглец. Бях се опънал да си дремна следобед и като се събудих, в двора имаше линейка. Трябва да говориш с майка ти, доста е разстроена. — След малко баща му додаде: — Сънувах много странен сън за теб.“

Следващото беше от Глена. „Баба ти е в интензивното. Количката й излязла от управление и тя се забила в оградата на къщата ви. Не те знам къде си и какви ги вършиш. Брат ти дойде да те търси. Ако получиш това съобщение — семейството ти има нужда от теб. Трябва да отидеш в болницата. — Глена се оригна тихо. — Уф, извинявай. Сутринта изядох една от ония понички от супермаркета и мисля, че са били леко развалени. Ако е възможно поничка от супера да се развали. Цял ден ме боли стомах. — Тя пак млъкна, а после каза: — Бих дошла с теб до болницата, но баба ти не съм я виждала, а и вашите една ги познавам. Днес си мислех колко е странно това, че с тях не се познаваме. Или не е странно. Може би не е странно. Ти си най-милият човек на света, Иг. Винаги съм си го мислела. Но смятам, че дълбоко в себе си ти винаги си се срамувал, че си с мен след всички тези години с нея. Защото тя беше толкова чиста и добра, и никога не правеше грешки, а аз съм цялата изтъкана от грешки и вредни навици. Не те обвинявам, знаеш ли. За това, че се срамуваш. Да знаеш, че и аз нямам кой знае какво мнение за себе си. Тревожа се за тебе, приятел. Погрижи се за баба си. И за себе си.“

Това съобщение го излови неподготвен, или може би собствената му реакция спрямо него го излови неподготвен. Той беше подготвен да я презре, да я намрази, но не и да си спомни защо я харесва. Глена свободно и без претенции му предоставяше апартамента и тялото си, не му се сърдеше заради самосъжалението и нещастната обсебеност от мъртвата му приятелка. И беше вярно, че той беше с нея защото — на някакво ниво — му помагаше да бъде около някого, изпаднал също като него, някого, когото можеше да гледа малко по-отвисоко. Глена беше сладка, запусната откачалка. Имаше татуировка на зайчето на Плейбой, която не помнеше как си е направила — била много пияна, и разни истории как била напръскана с лютив газ от ченгетата, защото се биела на концерти. Беше имала половин дузина гаджета, до един кофти — женен мъж, дилър на трева, който я тормозеше, някакъв тип, който й правел снимки и ги показвал на приятелите си. И Лий, разбира се.

Той си мислеше за онова, което тя му беше признала за Лий Турно сутринта. Лий, първото й влюбване, който крадеше за нея. На Иг не му и беше хрумвало, че ще ревнува Глена заради секс — той никога не беше вярвал, че от връзката им може да излезе нещо или в някакъв смисъл е нещо изключително. Те бяха съквартиранти, които се чукаха, а не двойка с бъдеще, но при мисълта как Глена пада на колене пред Лий Турно и Лий си го набутва в устата й на Лий му прималяваше от погнуса, граничеща с нравствен ужас. Мисълта Лий Турно изобщо да припари до Глена го поболяваше и го караше да се бои за нея, но нямаше време да размишлява за това. Телефонът циклеше на последното съобщение и миг по-късно Тери отново заговори в ухото му.

„Още съм в болницата — каза той. — Честно, повече се тревожа за тебе, отколкото за Вира. Никой не те знае къде си, а ти не си вдигаш шибания телефон. Минах покрай апартамента да те търся. Глена каза, че не те е виждала от снощи. Да не сте се скарали? Тя хич не изглеждаше добре. — Тери млъкна, и когато отново заговори, се усещаше, че претегля и преценява думите си, преди да ги изрече, подбира ги с неестествена грижливост. — Знам, че съм ти говорил по някое време, откакто се прибрах, обаче не помня дали сме правили планове, не знам. Главата ми не е наред. Като получиш това съобщение, обади се. Кажи ми къде си. — Иг си помисли, че това е всичко, че сега Тери ще затвори. Вместо това се чу как той пое колебливо дъх, а после, с дрезгав, уплашен глас, брат му произнесе: — Защо не помня за какво сме си говорили последния път, като си говорихме?“

Всяка свещ хвърляше своя собствена сянка върху сводестия тухлен таван, и затова шестима безлики дявола се бяха скупчили над Иг, опечалени в черно, събрали се над ковчега. Те се клатушкаха насам-натам в такт с погребална песен, която чуваха само те.

Иг дъвчеше брадата си, тревожеше се за Глена, чудеше се дали Лий Турно щеше да отиде при нея тази вечер да го търси. Но когато й се обади, телефонът й не иззвъня и се включи на гласова поща. Не остави съобщение. Не знаеше какво да каже. „Здрасти, мило, няма да се прибирам тая вечер… Искам да остана по-далече, докато разбера какво да правя с рогата, дето ми растат на главата. А, и между другото, недей да духаш довечера на Лий Турно. Той не е свестен човек.“ Щом тя не вдигаше телефона, значи вече спеше. Беше казала, че не й е добре. Значи, стига. Зарежи. Лий нямаше да й строши вратата с брадва посред нощ. Лий би предпочел да отстрани Иг като заплаха по начин, който би го изложил на крайния минимум риск.

Иг повдигна бутилката към устните си, но от нея не се изля нищо. Беше я пресушил доста отдавна, и все още си беше празна. Това го вбеси. Не стига, че бе изключен от човечеството, ами трябваше и да стои трезвен. Той се обърна да захвърли бутилката, после се сепна и се вторачи през отворената врата на пещта.

Змиите се бяха промъкнали в леярната и бяха толкова много, че въздухът се стрелна навън от дробовете му. Дали имаше стотина? Стори му се, че може и да има — мърдаща плетеница пред вратата на пещта, с алчни очи, лъщящи на светлината на свещите. След кратко колебание той метна шишето, то се разби пред тях и се пръснаха стъкла. Повечето влечуги се изхлузиха и се скриха в купове от тухли, или изчезнаха от погледа му през някоя от многобройните врати. Някои обаче само се отдръпнаха малко по-назад, спряха се и се вторачиха в него почти обвинително.

Той им затръшна вратата, тръшна се на мръсното легло и придърпа одеялото върху себе си. Мислите му бяха буря от гневен шум — хора му крещяха, признаваха греховете си и молеха за позволение да грешат още, и не му идваше наум как изобщо ще заспи, но сънят го откри, нахлузи черна торба на главата му и задуши съзнанието му. Шест часа той спа като мъртвец.