Джо Хил
Рога (40)

Четирийсета глава

След като я халоса с камъка, Мерин спря да се мъчи да го избута, и той можеше да направи онова, което иска, и престана да затяга вратовръзката около гърлото й. Тя извърна лице настрана, очите й се подбелиха в орбитите, клепачите й затрептяха странно. Струйка кръв потече изпод косата й надолу по мръсното, изцапано лице.

Той си мислеше, че тя е в несвяст, твърде зашеметена, че да може да направи нещо, освен да го поема, докато я чукаше, но после тя проговори със странен, далечен глас:

— Всичко е наред — каза тя.

— Нали? — попита я той и заблъска още по-мощно, защото само така можеше да се задържи надървен. Не беше толкова хубаво, колкото си го беше представял. Тя беше суха. — Харесва ли ти, а?

Но пак я беше разбрал погрешно. Тя не говореше за чувствата си.

— Избягах — каза тя.

Той престана да й обръща внимание и продължи да блъска между краката й.

Главата й се извърна леко и тя се втренчи в грамадната клонеста корона на дървото горе.

— Изкатерих се на дървото и се измъкнах — каза тя. — Най-сетне намерих обратния път, Иг. Добре съм. На сигурно място съм.

Лий се взря в клоните и трепкащите листа, но там, горе, нямаше нищо. Не можеше да си представи какво гледа тя и за какво говори, а не му се искаше да пита. Когато отново погледна лицето й, нещо в погледа й бе избягало, и тя не каза и дума повече, което беше добре, защото му беше писнало здравата от всичкото й шибано дърдорене.