Джо Хил
Рога (26)

Двайсет и шеста глава

Преди обяд той отиде в гората да се изсере и клекна над един пън, смъкнал гащи до глезените. Когато ги вдигна, една трийсетсантиметрова ивичеста змия се беше свила на кълбо в боксерките му. Той изпищя, сграбчи я и я метна в листака.

Избърса се със стар вестник, но пак се чувстваше нечист и слезе по пистата „Ивъл Канивъл“ да се топне гол във водата. Усети възхитителната прохлада на реката по голата си кожа, затвори очи, оттласна се от брега и се плъзна в течението. Цикадите бръмчаха и цимбалите им свиреха хармония, и звукът ту се издигаше, ту спадаше, издигаше се и спадаше, като дишането. Дишаше леко, но щом отвори очи, видя водни змии да се стрелкат под него като торпеда, отново изпищя и издрапа на брега. Внимателно прекрачи над нещо, което смяташе за дълга, омекнала от реката пръчка, и подскочи разтреперан, когато тя се плъзна сред мократа трева — смок плъхояд, на ръст колкото него.

Той се оттегли в леярната, за да им избяга, но отърване нямаше. Клекнал в пещта, той ги гледаше как се събират на пода пред вратата, плъзгат се през дупки в мазилката между тухлите, падат вътре през отворените прозорци. Все едно помещението извън доменната пещ беше вана и някой беше пуснал кранчетата, и от тях течаха топли и студени змии. Те капеха вътре и се разливаха по пода, сливаха се — развълнувана течност.

Иг ги гледаше нещастно, главата му жужеше от нервни мисли, и жуженето им по честота и тон съвпадаше с цвъртенето на цикадите. Гората ехтеше от песента им, мъжките призоваваха женските с онова единствено влудяващо послание, което ехтеше ли ехтеше безспир.

Рогата. Рогата предаваха сигнал, досущ като ебливата мелодия на цикадите. Те излъчваха постоянен призив по мрежата на Радио Змия. Следващата песен е за всички вас, изхлузващи кожата си любовници, някъде там! Рогата призоваваха и змии, и грехове да излязат от тъмното, подмамваха ги да се покажат от скривалищата си.

Той се замисли — не за първи път — дали да отреже рогата от главата си. В количката имаше дълъг, ръждясал трион със закривени зъби. Но рогата бяха част от тялото му, сливаха се с черепа му, свързани с останалия му скелет. Той натисна с показалец върха на левия рог, докато усети остро убождане, отдръпна си ръката и видя рубиненочервена капка кръв. Рогата му сега бяха най-истинското и най-веществено нещо в неговия свят и той се опита да си представи как прерязва с трион единия от тях. При тази мисъл се разтрепери, видя шуртяща кръв, усети раздираща болка. Все едно да прекара триона през глезена си. За отстраняването на рогата щяха да са нужни мощна упойка и хирург.

Само че всеки хирург, на който ги покажеш, щеше да приложи мощната упойка върху сестрата и после, когато тя изпадне в несвяст, да я изчука върху операционната маса. Иг се нуждаеше от начин да прекрати сигнала, без да реже части от тялото си, начин да спре излъчването на Радио Змия, някак да го накара да заспи.

Такъв му липсваше и резервният му план беше да отиде там, където нямаше змии. Не беше ял от дванайсет часа, а Глена работеше в салона в събота сутрин — правеше прически и скубеше вежди. Нямаше да си е вкъщи и щеше да разполага сам с апартамента и хладилника й. Овен това, беше оставил там пари в брой и повечето от дрехите си. Можеше да й остави бележка за Лий („Скъпа Глена, отбих се да хапна един сандвич, взех си някои неща, зачезвам за известно време. Избягвай Лий Турно, той уби последното ми гадже. С обич, Иг“).

Той се качи в гремлина и петнайсет минути по-късно паркира на ъгъла пред блока на Глена. Жегата го мореше, беше все едно отваряш вратата на нагорещена фурна. Но на Иг не му беше неприятно.

Той се зачуди дали не трябваше да обиколи квартала няколко пъти, за да се увери, че из него няма ченгета, които да го дебнат, готови да го задържат за това, че е извадил нож на Лий Турно предния ден. После реши просто да рискува и да влезе. Ако Щурц и Посада го причакваха, чрез рогата Иг щеше да им устрои страшен кеф, щеше да ги накара да се ближат в поза 69. Мисълта го накара да се ухили.

Но на кънтящото стълбище единствена компания на Иг се оказа сянката му — три и половина метра висока и рогата, тя го водеше към горния етаж. Глена беше излязла и беше оставила отключено, което не беше характерно за нея. Той се зачуди дали не е мислела за други неща, когато е напуснала сградата — дали се е тревожила за него и се е питала къде ли е. Или може би просто се беше успала и излязла бързешком. По-скоро това беше. Иг беше нейният будилник, той я разтърсваше, за да я събуди, и правеше кафето. Глена не беше по ранното ставане.

Иг отвори вратата навътре. Едва вчера сутринта бе излязъл от апартамента, и все пак, когато го оглеждаше сега, имаше чувството, че никога не е живял тук и за пръв път вижда жилището на Глена. Мебелите бяха евтини, закупени от дворни разпродажби: диван втора употреба с лекьосана тапицерия от рипсено кадифе, спукан мек фотьойл, чийто пълнеж от синтетична вата се подаваше навън. Тук нямаше почти нищо от него — нито снимки, нито лични вещи, само няколко книги с меки корици на лавицата, някой и друг диск и лакирано весло с изписани имена по него. Веслото беше от последното му лято в лагера „Галилея“ — учеше децата да хвърлят копие и го избраха за Ръководител на годината. Всички останали ръководители го бяха подписали, както и децата от неговото бунгало. Иг не си спомняше как то е попаднало тук и какво е възнамерявал да прави с него.

Той погледна в кухнята през междинния прозорец. На покрития с трохи плот имаше празна кутия от пица. Мивката беше отрупана с нащърбени чинии. Над тях бръмчаха мухи.

Тя му беше споменавала сегиз-тогиз, че им трябват нови чинии, но той не беше възприел намека. Опита се да си спомни дали някога е купувал на Глена нещо хубаво. Единственото, за което се сети, беше бира. Когато тя учеше в гимназията, Лий Турно поне беше достатъчно мил, че да й открадне яке. При тази мисъл — че Лий можеше да е по-свестен мъж от него в каквото и да било отношение — му призля.

В момента той не искаше Лий да се върти в мислите му и да го кара да се чувства нечист. Иг смяташе да си приготви лека закуска, да си стегне багажа, да разтреби в кухнята, да напише бележка и да си тръгне — в този ред. Не искаше, ако някой дойде да го търси, да го завари тук — родителите му, брат му, полицията, Лий Турно. В леярната, където вероятността да срещне някого беше малка, бе по-безопасно. А и без това сумрачната и задушна атмосфера на апартамента, влажният и застоял въздух не му понасяше. Никога не бе осъзнавал, че това местенце е толкова усойно. Но пък и щорите на прозорците бяха пуснати, Иг не знаеше защо. Не бяха пускани от месеци.

Той намери тенджера, напълни я с вода, сложи я на котлона и го пусна на максимум. Бяха останали само две яйца. Той ги пусна във водата и ги остави да се варят. Мина по късия коридор до спалнята, като заобиколи една пола и чифт гащички, които Глена беше смъкнала и зарязала там. И в спалнята щорите бяха спуснати, макар че това беше нормално. Не запали лампите — нямаше нужда да вижда. Знаеше кое къде е.

Обърна се към гардероба, после се спря и се намръщи. Всичките чекмеджета бяха извадени — и нейните, и неговите. Той не разбираше, никога не си оставяше чекмеджетата по този начин. Зачуди се дали някой му е ровил из нещата — Тери, може би; брат му се е опитвал да разбере какво се е случило с него. Но не, Тери не би си играл по този начин на частен детектив. Иг усети как дребните детайли се свързват, за да съставят голяма картина: входната врата — отключена, щорите — спуснати, та никой да не може да надникне в апартамента, гардеробът — преровен. Всички тези неща бяха свързани по някакъв начин, но преди той да се досети как, чу, че в банята някой пусна водата на тоалетната.

Стресна се — не бе видял колата на Глена на страничния паркинг, не можеше да си представи защо тя би могла да си е у дома. Тъкмо отвори уста да я повика, да й извести, че е тук, когато вратата се отвори и от кенефа излезе Ерик Ханити.

С една ръка придържаше панталона си, а в другата държеше списание — „Ролинг Стоун“. Вдигна очи и се вторачи в Иг. Иг също го загледа. Ерик остави списанието да се изплъзне от ръката му и да падне на пода. Вдигна си панталона и закопча колана. Кой знае защо беше със сини латексови ръкавици.

— Ти какво правиш тук? — попита Иг.

Ерик измъкна дървена палка, с черешов цвят, от една гайка на колана си.

— Ами… — рече той. — Лий иска да говори с теб. Ти каза, каквото имаше за казване, онзи ден, но той — не. А Лий Турно го знаеш. Обича последната дума да е негова.

— Той ли те прати?

— Само да наблюдавам апартамента. Да следя дали ще наминеш. — Ерик се намръщи. — Страшно гадно беше да цъфнеш в службата на конгресмена. Мисля, че тия твои рога ми разбълникаха мозъка. Забравих, че изобщо ги имаш, чак до ей този момент. Лий разправя, че вчера с тебе сме си говорили, но хабер си нямам за какво. — Той бавно залюля напред-назад палката в десницата си. — Не че има някакво значение. Повечето приказки са глупости. Лий е по приказките, аз съм повече по действията.

— С какво смяташе да се занимаеш? — попита Иг.

— С тебе.

Бъбреците на Иг сякаш плаваха в ледена вода.

— Ще крещя.

— Да — отвърна Ерик. — Направо нямам търпение.

Иг се хвърли към вратата. Изходът обаче се намираше на същата стена, както и вратата на банята, и Ерик се хвърли вдясно от него, за да му отреже пътя. Иг с шеметна скорост избяга от Ерик и се опита да излезе през вратата отпред, и в същото време една пронизителна, ужасна мисъл се стрелна в ума му: „Няма да успея.“ Ерик пак бе вдигнал във въздуха черешовата си палка, сякаш беше топка и той смяташе да я запокити надалече.

Краката на Иг се препънаха в нещо и когато той се опита да пристъпи напред, не можа. Глезените му се замотаха, той загуби равновесие и рухна напред. Ерик дойде с палката и Иг чу тихото й свистене, когато тя мина зад главата му, а после шумно пращене, когато тя забърса рамката на вратата и откърти парче дърво колкото бебешко юмруче.

Вдигна ръце, точно преди да се стовари на пода, и може би това отърва носа му от второ счупване в живота му. Погледна надолу между лактите си и видя, че краката му са се замотали в чифт от захвърлените гащички на Глена, от черна коприна с отпечатани по нея малки червени дяволчета. Усети, че Ерик застана зад него и разбра, че ако се опита да се изправи, палката от кораво като желязо дърво ще го халоса по тила. Не се опита да се изправи. Вкопчи се в пода и задрапа пълзешком напред като безумен. Служителят на закона заби в задника на Иг обувката си „Тимбърленд“ четирийсет и шести номер, блъсна го, брадата на Иг се тресна в пода и той се плъзна по лице по лакирания чамов под. Рамото му закачи подпряното на стената весло и то падна върху него.

Иг се претърколи, награби слепешката веслото и се опита да го махне от себе си, за да може да се изправи. Ерик Ханити връхлетя към него и пак вдигна палката. Очите му не виждаха, лицето му беше безизразно — така, както изглеждаха лицата на хората, изпаднали под влиянието на рогата. Рогата ги биваше да карат хората да вършат ужасии и Иг разбираше, че те сега подканват Ерик да се прояви в цялата си гадост.

Той се движеше, без да мисли, бе вдигнал нагоре веслото с две ръце, все едно го поднасяше в дар. Погледът му се фокусира върху един надпис на дръжката: „На Иг, от най-добрия ти приятел Лий Турно — ето ти нещо за следващия път, когато тръгнеш срещу течението на потока.“

Ерик замахна надолу с палката. Тя сцепи веслото на две в най-тясната точка на дръжката, веслото се преобърна във въздуха и го халоса по лицето. Той изсумтя и отстъпи крачка назад със залитане. Иг хвърли възлестата дръжка по главата му, тя го уцели над дясното око и отскочи — спечели на Иг достатъчно време да се оттласне с лакти и да се изправи на крака.

Иг не беше готов Ерик да се окопити толкова бързо, но щом се изправи, Ханити пак го нападна и замахна с палката. Иг отскочи назад. Дебелият край на палката мина толкова близо до него, че раздра плата на фланелката му. Тя продължи да снове около него и се удари в екрана на телевизора. Стъклото се напука като паяжина, нещо вътре в монитора изпращя силно и проблесна бяла светлина.

Иг се нахака в масичката за кафе и за миг бе застрашен да се катурне върху нея. Но успя да се удържи, докато Ханити изтръгне палката от хлътналия навътре екран. Иг се обърна, стъпи върху масичката за кафе, прескочи дивана и се приземи зад облегалката, като прегради с него пътя на Ерик. Още две крачки — и влезе в кухничката.

Обърна се. Ерик Ханити го гледаше през междинния прозорец. Иг се приведе, задъхан, усети пробождане в белия дроб. Кухнята имаше два изхода — можеше да тръгне вляво или вдясно, но и през двата щеше да попадне обратно във всекидневната при Ерик, а той нямаше да го пропусне да стигне до стълбището.

— Не съм дошъл тук, за да те убия, Иг — каза Ерик Ханити. — Наистина исках само да ти набия малко разум в главата. Да ти внуша нещо, да те науча да не припарваш до Лий Турно, ебати. Обаче — проклета работа. Все ми е в акъла, че трябва да ти разбия смахнатия череп, точно както ти постъпи с Мерин Уилямс. Не мисля, че някой с рога на главата трябва да бъде оставен да живее. Мисля, че ако те убия, ще направя ебаси услугата на щата Ню Хемпшир.

Рогата. Беше под въздействие на рогата.

— Забранявам ти да ми навреждаш — заяви Иг; опитваше се да подчини Ерик Ханити на волята си, да вложи в рогата си цялото съсредоточаване и сила, която можеше да събере. Те запулсираха, ала болезнено, нямаше я обичайната възбуда. Те не въздействаха така. Не желаеха да свирят тази песен, да пречат на греха, без значение доколко животът на Иг зависеше от това.

— Забраняваш, дрън-дрън — тросна се Ерик.

Иг се втренчи в него през междинния прозорец; кръвта бушуваше в него, надаваше глух рев в ушите му като вода, която завира. Вода, която завира. Иг погледна през рамо тенджерата на котлона. Яйцата плаваха във водата, а около тях се надигаха бели мехурчета.

— Искам да те утрепя и да отрежа тия гадории — продължи Ерик. — Или може би първо да ги отрежа, а после да те убия. На бас, че ти се намира достатъчно голям кухненски нож. Никой няма да разбере, че съм го извършил аз. След онова, което стори с Мерин Уилямс, сигурно стотина души в този град мечтаят да те видят мъртъв. Ще стана герой, макар, че никой няма да го знае освен мен. Татко ми би се гордял с мен.

— Да — каза Иг и отново напрегна воля и я вложи в рогата. — Ела да ме хванеш. Знаеш, че го искаш. Не чакай, давай, направи го сега!

Това бе музика за ушите на Ханити и той се нахвърли — не заобиколи през вратата, а се метна направо през междинния прозорец, горната му устна се вдигна и оголи зъбите му — гримаса на гняв или ужасяваща усмивка. Подпря се с ръка на плота и се хвърли с главата напред през прозореца, а Иг хвана тенджерата за дръжката и я метна.

Ханити беше бърз и вдигна свободната си ръка, за да запази лицето си, когато два литра вряла вода го заляха; водата обля ръката му, пръски опариха грамадната му плешива глава. Той изпищя и се хвърли на кухненския под, а Иг вече търчеше към вратата. Ханити все пак имаше време да стане и да запокити палката подире му. Тя уцели лампата на една странична масичка и лампата избухна. Иг вече беше изскочил на стълбището и хвърчеше надолу по стъпалата, прескачаше по пет наведнъж, сякаш му бяха поникнали не рога, а крила.