Джо Хил
Рога (20)

Двайсета глава

През остатъка от лятото да се срещат случайно им стана навик. Когато Иг отиде с майка си до супермаркета, Мерин беше там с нейната майка, и те тръгнаха заедно, мотаеха се на няколко крачки след родителите си. Мерин взе плик с череши и двамата си започнаха да ги ядат, докато вървяха.

— Това не е ли кражба? — попита Иг.

— Няма как да загазим, ако изядем уликата — отвърна тя и изплю костилка в шепата си, а после му я подаде. Даваше му всичките костилки със спокойното очакване той да се отърве от тях, и той го правеше, като ги пъхаше в джоба си. Когато се прибра, в джинсите му имаше уханна бучка колкото бебешко юмруче.

А когато трябваше да закарат ягуара в сервиза на преглед, Иг се лепна за баща си, защото вече знаеше, че бащата на Мерин работи там. Иг нямаше основания да вярва, че и Мерин ще бъде в сервиза в един слънчев следобед в сряда, то тя беше там, седеше върху бюрото на баща си и клатеше крака напред-назад, все едно го чакаше и нямаше търпение той да дойде. Взеха си оранжади от автомата за напитки, стояха и си приказваха в един заден коридор под бръмчащите флуоресцентни лампи. Тя му каза, че на другия ден щяла да се разходи до Лицето на кралицата с баща й. Иг й съобщи, че пътеката минавала точно зад къщата му и тя го попита дали би дошъл с тях. Устните й бяха боядисани в оранжево от напитката. Да бъдат заедно не изискваше усилия — това беше най-естественото нещо на света.

Естествено беше да включат и Лий. Той пречеше нещата да станат твърде сериозни. Самопокани се за разходката до Лицето на кралицата — каза, че искал да огледа за пътеки, подходящи за маунтинборд. Обаче забрави да си го вземе.

Докато се изкачваха, Мерин хвана бието на фланелката си, дръпна я от гърдите си и започна да си вее с нея напред-назад, като се правеше, че се задъхва от жегата.

— Скачате ли някога в реката? — попита тя и посочи Ноулс отвъд дърветата. Тя се виеше през гъста гора в долината под тях, черна змия с гръб, покрит с бляскави люспи.

— Иг скача в нея непрекъснато — отвърна Лий, и Иг се засмя. Мерин изгледа и двамата озадачено, с присвити очи, но Иг само тръсна глава. Лий продължи: — Но виж какво ще ти кажа. Басейнът на Иг е много по-приятен. Ти кога ще я поканиш да поплува?

При това предложение гореща тръпка плъзна по лицето на Иг. Беше си фантазирал точно това, много пъти — Мерин по бански, — но колчем понечеше да я покани, дъхът му секваше.

Говориха за сестра й Ригън само веднъж през тези първи седмици. Иг попита защо са се преместили от Роуд Айлънд, Мерин сви рамене и отвърна:

— Родителите ми много се депресираха след смъртта на Ригън, а майка ми е отраснала тук, всичките й роднини са тук. А и домът ни вече не беше уютен. Без Ригън.

Ригън бе починала на двайсет години от рядка и особено агресивна форма на рак на гърдата, убил я само за четири месеца.

— Трябва да е било ужасно — измърмори Иг, идиотско обобщение, но то беше единственото, което му се струваше безопасно. — Не мога да си представя как бих се чувствал, ако Тери умре. Той ми е най-добрият приятел.

— Така си мислех и аз за Ригън и мен. — Бяха в стаята на Мерин, тя беше обърната с гръб към Иг, с наведена глава. Решеше си косата. Без да го поглежда, продължи: — Но когато беше болна, тя говореше разни неща… Големи гадости. Неща, които дори не подозирах, че си мисли за мен. Когато умря, ми се струваше, че изобщо не съм я познавала. Разбира се, аз се отървах леко в сравнение с онова, което наговори на родителите ми. Надали ще мога някога да й простя онова, което наговори на татко. — Последното тя произнесе лековато, все едно обсъждаха нещо маловажно, а после млъкна.

Чак след години отново заговориха за Ригън. Но когато няколко дни по-късно Мерин му каза, че ще стане лекарка, нямаше нужда Иг да я пита каква ще бъде нейната специалност.

През последния ден на август Иг и Мерин бяха на акцията по кръводаряване, срещу църквата, в обществения център на „Светото сърце“, раздаваха картонени чаши с „Танг“ и бисквити сандвич „Лорна Дун“. Няколко тавански вентилатора разпръскваха вял поток от горещ въздух из стаята и Иг и Мерин изпиваха толкова сок, колкото и раздаваха. Той набираше смелост най-сетне да я покани да поплуват, когато влезе Тери.

Той застана в другия край на стаята и се заоглежда за Иг, и Иг вдигна ръка, за да привлече вниманието му. Тери врътна глава: „Ела тук.“ В жеста му имаше нещо вдървено, напрегнато и тревожно. В някакъв смисъл достатъчно тревожно си беше и просто това, че виждаха Тери тук. Тери не беше от хората, които дори ще припарят на църковно мероприятие в един пълен с възможности летен следобед, щом можеше да го избегне. Иг слабо осъзнаваше, че Мерин го следва към другия край на стаята, докато заобикаляше между носилките с легнали върху тях кръводарители с тръбички, забити в ръцете. Стаята миришеше на дезинфектант и на кръв.

Щом Иг стигна до брат си, Тери го хвана за ръката и я стисна болезнено. Той го обърна и го изведе през вратата във фоайето, където можеха да са сами. Портата беше отворена към ясния, горещ, мъртвороден ден.

— Ти ли му я даде? — попита Тери. — Ти ли му даде черешката?

Иг нямаше нужда да пита за кого говореше той. Гласът на Тери, изтънял и рязък, го уплаши. Иглите на паниката прободоха гърдите му.

— Лий добре ли е? — попита той. Беше неделя следобед. Лий беше отишъл предния ден у Гари. Сега Иг се сети, че сутринта не е видял Лий в църквата.

— Той и още няколко шегаджии лепнали черешова бомба на предното стъкло на една трошка и побягнали. Обаче тя не избухнала веднага, и Лий си помислил, че фитилът е угаснал. Случва се. Връщал се да го провери, когато стъклото избухнало и пръснало парчета навсякъде. Иг. Извадили шибано стъкло от лявото му око. Казват, че късмет извадил, че не е влязло в мозъка му.

На Иг му се искаше да закрещи, но нещо ставаше в гърдите му. Дробовете му бяха се вцепенили, като инжектирани с доза новокаин. Не можеше да говори, не можеше да се принуди да издаде никакъв звук през гърлото си.

— Иг — обади се Мерин. — Къде ти е инхалаторът? — Гласът й беше твърд и спокоен. Тя вече знаеше всичко за астмата му.

Той се помъчи да го извади от джоба си и го изпусна. Тя го вдигна, той го пъхна в устата си и засмука продължително и влажно.

Тери каза:

— Виж, Иг, не е само окото му. Здраво е загазил. Доколкото чух, с линейката дошли и ченгета. Нали го знаеш неговия маунтинборд? Излезе, че бил откраднат. Смъкнали и от гаджето му кожено яке за двеста долара. Полицията поискала от баща му разрешение да претърси стаята му тази сутрин и я била пълна с крадено. Лий поработил две седмици в мола, в зоомагазина, и имал ключ към коридора за достъп, който минава зад магазините. Взел си купища неща. Имал сума ти списания, които чопнал от книжарницата „Мистър Пейпърбек“ и мамил хората, като им ги продавал под предлог, че събира пари за някаква измислена благотворителна кауза. Големи лайна. Ще го изправят пред съд за малолетни, ако някой от магазините повдигне обвинения. В някои отношения, ако ослепее с едното око, това ще е най-доброто за него. Може да му спечели някакво съчувствие, може би той няма да…

— О, Господи — възкликна Иг, щом чу „ако той ослепее с едното око“ и „извадили са шибано стъкло“; всичко останало беше само шум, Тери, който изсвирва с тромпета си авангарден риф. Иг плачеше и стискаше ръката на Мерин. Кога тя го беше хванала за ръка? Той не знаеше.

— Ще трябва да поговориш с него — каза Тери. — По-добре си поприказвайте и го увещай да си затваря устата. Трябва да си прикрием задниците. Ако някой разбере, че ти си му дал черешовата бомба — или че аз съм ти я дал на теб… О, Господи, Иг! Може да ме изхвърлят от оркестъра.

Иг не можеше да говори, имаше нужда от още едно продължително всмукване от инхалатора. Трепереше.

— Ще му дадеш ли една секунда? — сопна му се Мерин. — Остави го да си поеме дъх.

Тери я изгледа с изненада и почуда. Челюстта му увисна. После той затвори уста и замълча.

— Хайде, Иг — подкани го тя. — Да излезем навън.

Иг тръгна с нея, слязоха по стълбите, излязоха на слънце. Краката му трепереха. Тери остана отзад, остави ги на спокойствие.

Беше задушно и въздухът беше напоен с влага и с усещането за натрупващо се напрежение. Небесата по-рано сутринта бяха ясни, но сега бяха надвиснали тежки облаци, тъмни и грамадни като флотилия от самолетоносачи. Жарък полъх дойде отникъде и връхлетя върху им. Вятърът миришеше на нажежено желязо, на релси, напечени от слънцето, на стари тръби, и когато Иг затвори очи, той видя пистата „Ивъл Канивъл“ и двете полузакопани в земята тръби, които пропадаха надолу по склона като релсите на увеселително влакче.

— Не си виновен ти — каза тя. — Той няма да обвини теб. Хайде. Кръводаряването почти приключи. Хайде да си вземаме нещата. Веднага. Ти и аз.

При мисълта да отиде с нея Иг се сви от ужас. Те се бяха трампили — черешовата бомба за нея. Щеше да е ужасно да доведе и нея. Все едно му натрива носа. Лий само беше спасил живота му, и Иг му се беше отплатил, като му бе отнел Мерин, ето какво се бе случило, и Лий бе ослепял с едното око, окото му го нямаше, и това му го бе сторил Иг. Иг бе получил момичето и живота си, а Лий — парче стъкло и крах. Иг отново всмука от инхалатора, трудно му беше да диша.

Когато пое достатъчно въздух, че да може да говори, той каза:

— Не можеш да дойдеш с мен.

Част от него вече мислеше, че единственият начин той да изкупи вината си беше да приключи с нея, но друга част от него, същата онази, която, на първо място, бе извършила трампата за кръстчето, знаеше, че няма да го направи. Беше взел решение преди седмици, беше сключил сделка, не само с Лий, а и със себе си, че ще стори нужното, за да е момчето, което върви до Мерин Уилямс. Да се откаже от нея нямаше да го направи добрия герой в тази история. Вече беше късно да е добрия.

— Защо? Той е и мой приятел — отвърна тя и Иг отначало се учуди на нея, а после и на себе си че не е разбрал, че това е вярно.

— Не знам какво ще каже той. Може да ми се сърди. Може да каже нещо за… за една трампа. — И щом го каза, разбра, че не е бивало да го казва.

— Каква трампа? — Той поклати глава, но тя попита отново:

— Какво сте разменили?

— Няма ли да се разсърдиш?

— Не знам. Кажи ми, и ще видим.

— След като намерих твойто кръстче, го дадох на Лий да го поправи. Но после той смяташе да го задържи и се наложи да се трампя с него, за да си го върна. И го размених срещу черешовата бомба.

Тя намръщи чело.

— Е, и?

Той се взря безпомощно в лицето й, искаше да я накара да разбере, но тя не разбираше и затова той обясни:

— Той смяташе да го задържи, за да има повод да се запознае с теб.

За кратко погледът й остана все така замъглен, неразбиращ. После се проясни. Тя не се усмихна.

— Мислиш, че си разменил… — заговори тя, после млъкна. Миг по-късно отново заговори. Гледаше го с хладно спокойствие, от което му се разтреперваха топките. — Смяташ, че си изтъргувал мен, Иг? Така ли мислиш, че стават тези работи? А мислиш ли, че ако той бе върнал кръстчето на мен, вместо на теб, ние с Лий щяхме да сме… — Но тя отново не договори, защото да продължи би означавало да признае, че сега тя и Иг са заедно, нещо, което и двамата разбираха, но не смееха да кажат на глас. Тя заговори за трети път. — Иг. Аз го оставих на скамейката за теб.

— Ти си го оставила… Какво?

— Скучно ми беше. Толкова скучно! И седях там и си представях още сто сутрини, в които се пържа на слънце в тая църква, и умирам вътрешно, всяка неделя по малко, докато отец Моулд дърдори за моите грехове. Имах нужда от нещо, което да очаквам. От някаква причина да бъда там. Не исках просто да слушам как някакъв си тип говори за греха. Исках самата аз да греша. И тогава те видях да седиш там като малко примерно момченце и се вкопчваш във всяка дума, все едно е страшно интересна, и разбрах, Иг, просто разбрах… че ако ти бръкна в мозъка, това ще ми осигури забавление часове наред.

 

 

Случи се така, че в крайна сметка Иг наистина отиде да види Лий Турно сам. Когато Мерин и Иг се върнаха в обществения център, за да разчистят кутиите от пица и празните бутилки от сок, се разнесе гръм, който продължи поне десет секунди — приглушен, нестихващ тътен, не толкова го чуваха, колкото го усещаха. От него костите в тялото на Иг се разтрепериха като камертони. Пет минути по-късно дъждът плющеше по покрива толкова силно, че се налагаше да крещи на Мерин, за да го надвика, дори и когато тя стоеше до него. Беше толкова тъмно и водата се лееше с такава сила, че през отворената врата тротоарът трудно се виждаше. Мислеха си, че може да отидат у Лий с колелата, но бащата на Мерин дойде да я закара у дома с комбито си и нямаше възможност да отидат някъде заедно.

Тери беше получил книжката си два дни преди това, и на другия ден той закара Иг у Лий Турно да го види. Бурята беше разцепила дървета и изтръгнала телефонни стълбове от земята, и се налагаше Тери да лъкатуши с ягуара между откършени клони и преобърнати пощенски кутии. Сякаш някаква разтърсваща подземна експлозия, някакъв последен мощен взрив бе разтърсил целия град и оставил Гидиън в развалини.

Хармън Гейтс представляваше плетеница от улици в предградията, къщи, боядисани в цитрусови цветове, двойни гаражи, от време на време — по някой плувен басейн в задния двор. Майката на Лий, медицинската сестра, жена на петдесет и нещо, стоеше пред дома на Лий Турно в стил кралица Ана и разчистваше клоните, нападали върху паркирания им Кадилак, нацупила раздразнено устни. Тери отключи вратите, за да слезе Иг, и му каза да се обади у дома, когато иска да го откара обратно.

Лий имаше голяма стая в завършеното им мазе. Майка му го беше завела долу и отворила вратата, зад която цареше пещерен мрак и единствената светлина беше синкавото сияние на телевизора.

— Имаш гост — бе казала тя безизразно.

Тя пропусна Иг и затвори след него, за да останат сами.

Лий беше без фланелка и седеше на ръба на леглото си вкопчен в рамката му. По телевизията въртяха „Бенсън“^[1], въпреки че Лий беше спрял звука и телевизорът беше само източник на светлина и подвижни фигури. Превръзка покриваше лявото му око; увита на няколко пъти около черепа му, тя покриваше голяма част от главата му. Пердетата бяха дръпнати. Той не гледаше нито Иг, нито телевизора — погледът му бе забит надолу.

— Тъмно е тук вътре — отбеляза Иг.

— От слънчевата светлина ме боли главата — отвърна Лий.

— Как ти е окото?

— Не знаят.

— Има ли шанс…

— Мислят, че няма да загубя напълно зрението му.

— Това е добре.

Лий седеше. Иг чакаше.

— Всичко ли знаеш?

— Не ме интересува — отвърна Иг. — Ти ме извади от реката. Повече не ми е нужно да знам.

Иг не забелязваше, че Лий плаче, докато той издаде подсмърчащ болезнен стон. Плачеше като човек, подложен на дребен акт на садизъм — цигара, която гасят в опакото на дланта му. Иг пристъпи една крачка по-близо и ритна купчина дискове — дисковете, които той му беше дал.

— Искаш ли си ги? — попита Лий.

— Не.

— Какво тогава? Парите ли си искаш? Нямам.

— Какви пари?

— За списанията, които ти продадох. Които откраднах. — Той произнесе последната дума с буйна язвителност.

— Не.

— Защо си дошъл тогава?

— Защото сме приятели. — Иг направи още една крачка към него и извика тихо. Лий плачеше с кървави сълзи. Кръвта цапаше превръзката и се стичаше по лявата му буза. Лий разсеяно допря два пръста до лицето си. Когато ги отдръпна, бяха почервенели.

— Добре ли си? — попита Иг.

— Боли, когато плача. Трябва да се науча да престана да се скофтвам за разни неща. — Той дишаше тежко, раменете му се надигаха и се спускаха. — Трябваше да ти кажа. За всичко. Беше гадно да ти пробутам ония списания. Да те излъжа за какво са. След като те опознах, исках да върна всичко назад, но беше късно. Приятелите не се отнасят така с приятелите си.

— Няма нужда да започваме с това. Адски ми се иска никога да не ти бях давал черешовата бомба.

— Забрави — каза Лий. — Аз я исках. Аз реших. За това няма нужда да се тревожиш. Само не решавай да ме намразиш. Имам страшна нужда някой все още да ме харесва.

Нямаше нужда да го моли. От гледката на кръвта, която се процеждаше през бинта, коленете на Иг омекваха. Голямо усилие на волята му беше необходимо да не мисли как е дразнил Лий с бомбата и е говорил за всички онези неща, които биха могли да вдигнат във въздуха с нея заедно. Как се беше постарал да отнеме Мерин на Лий, който беше влязъл във водата и го беше извадил навън, когато се давеше — предателство, за което нямаше изкупление.

Той седна до Лий.

— Тя ще ти каже да не се въртиш повече около мен — каза Лий.

— Майка ми ли? Не. Не, тя се зарадва, че ще дойда да те видя.

— Не майка ти. Мерин.

— Какво говориш? Тя искаше да дойде с мен. Тревожи се за теб.

— Нима? — Лий потрепери странно, сякаш облъхнат от студ. После додаде:

— Знам защо се случи това.

— Било е скапана злополука. Това е всичко.

Лий поклати глава.

— За да ми напомни.

Иг мълчеше и чакаше, но Лий не продължи.

— За какво да ти напомни? — попита той.

Лий се мъчеше да спре напиращите сълзи. Той избърса кръвта по бузата си с опакото на дланта и остави дълга тъмна ивица.

— За какво да ти напомни? — повтори Иг, но Лий трепереше от усилия да не заридае и така и не успя да му каже.