Джо Хил
Рога (18)

Осемнайсета глава

Лий отвори уста да каже нещо, после размисли и я затвори.

— Какво? — попита Иг.

Лий пак отвори уста, затвори я, отвори я и каза:

— Онова парче на Глен Милър, „ра-татат-тат“, ми хареса. Можеш да накараш труп да танцува на това парче.

Иг кимна и си замълча.

Бяха в басейна, защото август се беше завърнал. Край на дъжда, край на нехарактерното за сезона застудяване. Беше почти четирийсет градуса по Целзий, по небето нямаше ни едно облаче и Лий си беше намазал носа от основата надолу с бяла ивица лосион против слънце, за да не изгори. Иг беше надянал спасителен пояс, а Лий се беше проснал върху надуваем дюшек, и двамата плаваха в хладката вода, толкова силно хлорирана, че от изпаренията ги смъдяха очите. Беше твърде горещо да буйстват.

Кръстчето все така висеше на врата на Лий. То лежеше върху дюшека, изтеглено от гърлото му към Иг, сякаш погледът на Иг притежаваше силата на магнетизма и го издърпваше към него. Слънчев лъч го огря и то проблесна в златно в очите на Иг — продължителен сигнал в стакато. Нямаше нужда Иг да познава Морзовата азбука, за да разбере какво му предава то в момента. Беше събота и Мерин Уилямс утре щеше да е в църквата. „Последен шанс — просветваше кръстчето. — Последен шанс, последен шанс, последен шанс.“

Устните на Лий леко се разтвориха. Като че му се искаше да каже още нещо, но не знаеше как да подходи. Най-накрая подметна:

— Братовчедът на Глена, Гари, след две-три седмици организира лагерен огън. У тях. Купон за края на лятото, един вид. Има фойерверки и разни такива работи. Каза, че може да има и бира. Мислиш ли, че ти се идва?

— Кога?

— Последната събота на този месец.

— Не мога. Татко има концерт с Джон Уилямс и „Бостън Попс“. Премиера. Ние винаги ходим на премиерните му концерти.

— Да, разбирам — каза Лий.

Лий налапа кръстчето и го засмука замислено. После го изплю и най-сетне каза онова, което искаше да каже:

— Ти би ли я продал?

— Кое да продам?

— Черешката на Ева. Бомбата. У Гари има една трошка. Гари казва, че на никой няма да му пука, ако я разпердушиним. Може да я полеем с газ за запалки и да я вдигнем във въздуха. — Той се усети и додаде: — Не те питам заради това дали можеш да дойдеш. Попитах те, защото ще е по-весело, ако и ти си там.

— Не. Знам — каза Иг. — Просто не ми се струва редно да ти я продам.

— Е… Не може и да продължаваш да ми подаряваш разни неща. Ако щеше да я продаваш, колко щеше да й искаш? Имам малко пари, спестени от бакшишите от продажбата на списания.

„Или можеш да вземеш назаем двайсетарка от майчето си“ — помисли си Иг; мисълта прозвуча в ума му с почти лукав, копринен глас, който той едва припозна като свой.

— Не искам парите ти — каза Иг. — Но съм навит да се трампим.

— За какво?

— За това — Иг кимна към кръстчето.

Ето. Каза го. Иг задържа дъх в дробовете си — гореща капсула кислород с мирис на хлор, химическа и странна. Лий му беше спасил в живота, беше го извадил от реката, докато е бил в безсъзнание, и с удар вкара отново въздух в дробовете му, и Иг беше готов да се отплати, чувстваше, че дължи на Лий всичко на света… освен това. Тя беше подала сигнал на него, не на Лий. Иг разбираше, че няма право да се пазари с Лий така, няма морално оправдание, нямаше как да се самонавие, че това е постъпка на порядъчен човек. Веднага щом си поиска кръстчето обратно, той усети някакво свиване отвътре; винаги се беше смятал за добрия в своя собствен сюжет, за чистия герой. Но добрият не бил постъпил така. Може би някои неща бяха по-важни от това да бъдеш добрия, обаче.

Лий гледаше, лека полуусмивка подръпваше ъгълчетата на устата му. Иг усети как лицето му пламва и не съжаляваше съвсем за това, радваше се, че се е изложил заради нея. Той каза:

— Знам, че това изскочи изневиделица, но мисля, че съм хлътнал по нея. Щях да ти кажа по-рано, но не исках да ти преча.

Без колебание, Лий посегна зад врата си и разкопча верижката.

— Трябваше само да попиташ, и толкова! Твое е. Винаги е било твое. Ти го намери, не аз. Аз само го поправих. И ако то те уреди с нея, ще се радвам да оправя и тази работа.

— Обаче аз си мислех, че тя е твоят тип. Ти нали не…

Лий махна с ръка във въздуха.

— Да се боря с приятел за някакво момиче, дето и името му не знам! Всички тези неща, които ми подари, всичките дискове… При все че повечето бяха кофти, признателен съм ти. Аз не съм неблагодарник, Иг. Ако някога я видиш пак, давай смело! Аз съм зад теб, докрай! Но не мисля, че тя ще се върне.

— Ще се върне — каза тихо Иг.

Лий го погледна.

Истината беше изскочила, преди Иг да успее да се удържи. Той трябваше да го знае. На Лий не му пукаше, защото вече бяха приятели. Ще сме приятели до края на живота си.

Когато Лий не каза нищо — само плаваше там с онази полуусмивка на издълженото, тясно лице — Иг продължи:

— Срещнах някой, който я познава. Нямало я е миналата неделя, защото семейството й се мести тук от Роуд Айлънд и трябвало да се върнат за остатъка от багажа си.

Лий откопча кръстчето и леко го подхвърли на Иг и щом то цопна във водата, той го улови.

— Давай, хвани я, тигре! — насърчи го Лий. — Ти си този, който намери това нещо, а пък по някаква причина тя като че не си падна по мен. Освен това, тия дни по женска линия съм се уредил отвсякъде. Глена вчера дойде да ме види у нас, за да ми каже за колата у Гари, и докато беше у нас, го пое целия в устата си. Само за минута. Но го лапна. — Лий се ухили, с усмивката на дете, което си има нов балон. — Ама че шибана пачавра, а?

— Страхотно — каза Иг и се усмихна безсилно.