Джо Хил
Рога (39)

Трийсет и девета глава

Той се заоглежда напред-назад със здравото си око; търсеше я на паркинга — червеният неонов надпис „ПРЕИЗПОДНЯТА“ който се извисяваше горе, осветяваше всичко със странно, пъклено сияние и самият дъжд се изливаше в червено в мъгливата нощ; и ето я и нея, сгушена под едно дърво в дъжда.

— Там, Лий, ето там — обади се Тери, но той вече спираше до нея.

Беше му казала, че може да има нужда някой да я закара обратно от „Преизподнята“, ако Иг се разсърди много след „големия разговор“. Лий беше обещал да намине да я провери, а тя му каза, че нямало нужда, но се усмихваше и изглеждаше благодарна, и той разбра, че тя действително иска той да дойде. Мерин беше такава, че невинаги казваше, каквото мисли, а често говореше неща, напълно противоположни на намеренията й.

Когато Лий я видя с мократа блуза и залепнала по бедрата й пола, с очи, зачервени от плач, той почувства как вътрешностите му се свиват от нервна възбуда при мисълта, че тя е навън и го чака, че иска да бъде с него. Беше минало зле. Иг бе наговорил ужасни неща, най-накрая я блъснал встрани, и нямаше причини да чака. Той реши, че има добър шанс, когато я покани да се приберат заедно — тя щеше да се съгласи, да каже „да“ с нежен, примирителен глас. Щом забави ход, тя го видя и вдигна ръка; вече беше тръгнала към колата. Лий съжали, че не е откарал Тери у дома, преди да дойде тук сега, искаше я сама. Помисли си, че ако бяха само двамата в колата, тя можеше да се облегне на него с мокрите си дрехи, за да й даде топлина и утеха, а той — да обгърне раменете й с ръка, може би да пъхне длан в блузата й.

Лий искаше тя да седне отпред и се обърна да каже на Тери да мине отзад, но Тери вече се беше надигнали се готвеше да се прехвърли през облегалката. Тери Периш се беше направил на нищо, беше изпушил половин Мексико през последните два часа и се движеше с грацията на упоен слон. Лий посегна през него да й отвори вратата, и докато се пресягаше, заби лакът в гъза на Тери, за да го подбутне. Тери падна отзад и Лий чу тихо издрънчаване на метал, когато той се стовари върху отворената кутия с инструменти на пода.

Тя се качи и отметна мокрите кичури коса от лицето си. Сърцевидното й личице — все още момичешко — беше мокро и бяло и изглеждаше премръзнало, и Лий усети порив да я докосне, нежно да погали бузата й. Блузата й беше подгизнала, а сутиенът й беше с десен на розички. И преди да се усети, той вече посягаше да я докосне. Но после погледът му се отмести и той съзря джойнта на Тери, масур, дебел колкото бишкота, на седалката, и го захлупи с длан, и го скри, преди да го е видяла.

И тя беше тази, която докосна него — леко допря ледените си пръсти до китката му. Той потрепери.

— Благодаря, че дойде да ме вземеш, Лий — каза тя. — Току-що ми спаси живота.

— Къде е Иг? — попита Тери с дебел, тъп глас и съсипа мига. Лий го погледна в огледалото за задно виждане. Беше се привел напред с разфокусиран поглед и притискаше слепоочието си с длан.

Мерин притисна китка към корема си, сякаш самата мисъл за Иг й причиняваше физическа болка.

— Н-не знам. Тръгна си.

— Каза ли му? — попита Лий.

Мерин извърна глава и се загледа в „Преизподнята“, но Лий виждаше отражението й в стъклото, виждаше как брадичката й се сбръчква от усилие да не заплаче. Тя трепереше безпомощно, коленете й почти се удряха едно в друго.

— Той как го прие? — не се сдържа да попита Лий.

Тя тръсна глава и каза:

— Може ли просто да тръгваме?

Лий кимна, излезе на шосето и обърна колата обратно нататък, откъдето бяха дошли. Виждаше остатъка от вечерта като поредица от ясно подредени стъпки: да закара Тери у тях, после, без приказки, да я откара в дома си, да й каже, че трябва да съблече мокрите дрехи и да вземе душ със същия спокоен и решителен глас, с който тя беше му наредила да се изкъпе онази сутрин, когато майка му умря. Чак когато й донесеше питие, той щеше полека да дръпне завесата, за да я погледа под струите, и вече щеше да се е съблякъл.

— Ей, момиче — рече Тери. — Искаш ли сакото ми?

Лий стрелна Тери със сърдит поглед в огледалото за обратно виждане — толкова се беше увлякъл в мислите за Мерин под душа, че почти беше забравил, че и Тери е там. Усети лек прилив на омраза към отракания, забавен, прочут, хубав и, общо взето, тъпоумен Тери, който се беше възползвал от минималния си талант, семейни връзки и известна фамилия и се бе сдобил с богатство и можеше да избира сред най-готините пички в страната. Струваше си да се пробва да накара Тери да пусне кранчето, да види дали няма начин да го накара да облее конгресмена с малко слава или поне с парички; но в действителност Лий никога не го бе харесвал особено — вресльо и свиня, която жадува за внимание, който беше излязъл от кожата си, за да унизи Лий пред Глена Никълсън още първия ден, когато се запознаха. Драйфаше му се, като гледаше как тоя зализан шибаняк омайва гаджето на брат си няма и десет минути, след като са скъсали, все едно това му се полагаше, сякаш имаше право. Лий посегна към климатика — ядосваше се на себе си, че не го е изключил по-рано.

— Няма нужда — каза Мерин, но Тери вече подаваше напред сакото си. — Благодаря ти, Тери. — Тонът й беше толкова мазен и умилкващ се, че на Лий му се прииска да я зашлеви. Мерин си имаше качества, но по принцип и тя си беше жена като другите, възбудена и покорна пред високото положение в обществото и парите. Отнемете му попечителския фонд и фамилното име — и Лий се съмняваше дали тя изобщо би погледнала втори път жалкия Иг Периш. — Т-т-ти сигурно мислиш…

— Нищо не мисля. Спокойно.

— Иг…

— Сигурен съм, че Иг е добре. Не се безпокой.

Тя продължаваше да трепери силно — всъщност това малко го възбуждаше, начинът, по който се тресяха гърдите й — но се завъртя и се пресегна към задната седалка.

— Добре ли си? — Когато тя си прибра ръката, Лий забеляза по пръстите й кръв. — Трябва да му сложиш марля.

— Нищо му няма, не се шашкай — отвърна Тери и Лий изпита желание да зашлеви него. Вместо това натисна педала — бързаше да откара Тери у тях, да го разкара възможно най-бързо.

Кадилакът се издигаше и се спускаше, летеше по мокрия път и занасяше на завоите. Мерин се беше обгърнала с ръце под широкото сако на Тери и продължаваше да трепери яростно; блестящите й, скръбни очи се взираха изпод оплетеното гнездо на косата й, бъркотия от мокри червени сламки. Изведнъж тя посегна и сложи длан на таблото; ръката й беше изпъната и вдървена, все едно щяха да изхвърчат от пътя.

— Мерин, добре ли си?

Тя поклати глава.

— Не. Д-да. Аз… Лий, моля те, спри. Спри тук. — Гласът й беше изтънял от напрежение.

Когато той я погледна пак, забеляза, че тя ще повърне. Нощта нещо се сбръчкваше и се изплъзваше от контрол. Тя щеше да се издрайфа в кадилакчето — мисъл, която откровено му беше противна. В болестта и последвалата смърт на майка му най-много му харесваше това, че те го оставиха единствен собственик на кадилака и ако Мерин се издрайфаше в него, щеше да се вбеси. Каквото и да правиш, не можеш да се отървеш от вонята.

Забеляза, че отдясно наближава завоят към старата леярна и свърна от пътя по него, все така на скорост. Предната дясна гума се вряза в калта на отбивката и задницата поднесе настрани — маневра, която не беше за предпочитане с момиче, на което му се гади, на предната седалка. Като продължаваше да намаля скоростта, той насочи кадилака нагоре по изровения чакълен противопожарен път; храстите шибаха страните на колата, камъни се удряха в шасито. Верига, опъната напреки на пътя, изникна в светлината на фаровете и се втурна към тях; Лий не отпусна натиска върху спирачките, постоянно, равномерно. Най-сетне кадилакът изцвили и спря кротко, с броня точно до веригата.

Мерин отвори вратата и издаде сърдит бълващ звук, подобен на мокра кашлица. Лий тресна ръчната спирачка. И той се чувстваше поразтреперан — издразни се и се помъчи съзнателно да възвърне вътрешното си спокойствие. Ако възнамеряваше довечера да я спипа под душа, трябваше да действа стъпка по стъпка и да я води за ръка. Той можеше да я поведе нататък, накъдето бездруго вървяха и двамата, ала трябваше да овладее и себе си, и вехнещата нощ. Все още не се бе случило нищо непоправимо.

Той слезе от колата и я заобиколи; дъждът цопкаше около него и мокреше гърба и раменете на ризата му. Мерин беше стъпила на земята, главата й висеше между коленете. Бурята вече утихваше, само кротко капеше сред листака, надвесен над черния път.

— Добре ли си? — попита той. Тя кимна. Той продължи: — Хайде да закараме Тери у тях, а после искам да дойдеш у нас и да ми разкажеш какво се случи. Ще ти сипя едно питие и ще можеш да си кажеш всичко. Ще ти олекне.

— Не. Не, благодаря. В момента искам само да остана сама. Трябва да си помисля.

— Не бива да оставаш сама тази нощ. В твоето състояние това ще е най-лошото нещо. Ей, и виж, ти трябва да дойдеш до нас. Поправих ти кръстчето. Аз, сам.

— Не, Лий. Искам само да се прибера, да се преоблека в нещо сухо и да остана сама.

Пак усети раздразнение — толкова й бе присъщо да си мисли, че може да го мотае до безкрайност, да очаква той да я вземе от „Преизподнята“ и прилежно да я закара там, където тя поиска, без нищо в замяна — а после той отблъсна това чувство. Огледа я, с мократа пола и блуза, тя не спираше да трепери; после заобиколи към багажника. Извади сака със спортния си екип, занесе го и й го предложи.

— Имам анцуг. Горнище, долнище. Сух е и е топъл, и не е изцапан с повръщано.

Тя се подвоуми, после пое дръжката на сака и излезе от колата.

— Благодаря ти, Лий. — Без да го поглежда в очите.

Той не пусна сака, вкопчен в дръжката, вкопчен в нея за миг — удържаше я да се отдалечи в нощта, за да се преоблече.

— Трябваше да го направиш, знаеш. Безумно беше да си мислиш, че ти би могла… Че който и да е от вас двамата би могъл…

— Искам само да се преоблека, става ли? — прекъсна го тя и издърпа сака от ръката му.

Мерин се обърна и се отдалечи с вдървена походка; тясната й пола прилепваше по краката й. Тя мина през лъчите на фаровете и блузата й стана прозрачна като восъчна хартия. Заобиколи веригата и продължи навътре в тъмното, нагоре по пътя. Но преди да изчезне, тя извърна глава и изгледа Лий намръщено, с вдигната вежда, сякаш задаваше въпрос — или отправяше покана. Последвай ме. После се изгуби.

Лий запали цигара и я изпуши до колата, чудейки се дали ще е добре да тръгне след нея; не беше сигурен дали иска да навлезе в гората под погледа на Тери. Но след минута-две погледна и видя, че Тери се е изпънал на задната седалка, закрил очи с лакът. Беше си фраснал главата здравата, имаше червена драскотина близо до дясното слепоочие, а и преди това почти си беше изключил, накозил се беше така, че две не виждаше. Странно беше, че е тук, край леярната, където се беше срещнал за пръв път с Тери Периш в деня, когато той вдигна във въздуха голямата замразена птица заедно с Ерик Ханити. Сети се за джойнта на Тери и опипа джоба си за него. Може би две-три дръпвания щяха да успокоят стомаха на Мерин и да я накарат да поомекне малко.

Погледа Тери още малко, ала той не се размърда и Лий метна фаса в мократа трева и пое нагоре по пътя след нея. Проследи браздите в чакъла по един лек завой и нагоре по едно възвишение, и ето ти я леярната — на фона на небето, покрито с кълбящи се черни облаци. С издигащия се комин тя приличаше на фабрика, построена, за да произвежда кошмари в масови количества. Мократа трева блестеше, разлюляна от вятъра. Той си помисли, че тя може би се е изкачила нагоре към рушащата се крепост от черни тухли и сенки и се преоблича там, но после я чу да му подсвирква в тъмното, отляво.

— Лий — каза тя и той я видя, на шест метра встрани от пътя.

Тя стоеше под едно старо дърво — кората му се белеше и отдолу се показваше мъртвата, бяла, покрита с петна от проказа дървесина. Беше нахлузила сивия му анцуг, но притискаше спортното сако на Тери към слабите си голи гърди. Гледката беше еротичен шок, приличаше на фантазия по време на мастурбация в ленив следобед — Мерин с бледите си рамене и тънки ръце, и призрачни очи, полугола и разтреперана сред гората, чака него, само него.

Спортният сак беше в краката й, мокрите й дрехи, сгънати, бяха оставени отстрани, обувките й с токчета — грижливо поставени върху тях. В едната обувка беше пъхнато нещо — мъжка вратовръзка, изглежда, нагъната многократно. Колко обичаше тя да сгъва разни неща. На Лий понякога му се струваше, че тя го нагъва години наред на все по-малки и по-малки гънчици.

— В сака ти няма горнище — каза тя. — Само долнище.

— Вярно, забравих — каза той. Вървеше към нея.

— Е, кофти — възкликна тя. — Дай ми ризата си.

— Искаш да се съблека? — попита той.

Тя се опита да се усмихне, но издиша, кратко и нетърпеливо.

— Лий… Извинявай, аз просто… Не съм в настроение.

— Не. Не си, разбира се. Имаш нужда от питие и от някого, с когото да поговориш. Ей, имам трева, ако наистина ти трябва нещо за отпускане. — Той вдигна джойнта нагоре и се усмихна, защото почувства, че точно тогава тя имаше нужда от усмивка. — Хайде да отидем у нас. Щом тази вечер не си в настроение, друг път.

— Какво говориш? — Тя се намръщи, веждите й се сключиха. — Искам да кажа, че не съм в настроение за комедии. Ти за какво настроение говориш?

Той се наведе напред и я целуна. Устните й бяха мокри и студени.

Тя се дръпна и стреснато отстъпи назад. Сакото се изхлузи и тя го улови, за да го задържи на място, между тях двамата.

— Какво правиш?

— Искам само да ти е по-добре. Ако си нещастна, за това отчасти съм виновен и аз.

— Ти за нищо не си виновен — каза тя. Гледаше го с широко отворени, учудени очи, и по лицето й се изписа ужасно прозрение. Толкова приличаше на личицето на малко момиченце. Погледнеш ли я, лесно можеше да си представиш, че не е на двайсет и четири, а все още на шестнайсет, все още недокосната. — Не скъсах с Иг заради теб. Това нямаше нищо общо с теб.

— Само че сега ние можем да бъдем заедно. Не беше ли тази причината за цялото това изпълнение?

Тя отстъпи още една несигурна крачка, лицето й доби недоверчиво изражение, устата й зейна, сякаш се готвеше да закрещи. Мисълта, че тя може да се разкрещи го разтревожи и той усети порив да пристъпи напред и да й запуши устата. Но тя не се разкрещя. Разсмя се — напрегнат, невярващ смях. Лий се намръщи — за миг му се стори се, че изкуфялата му майка му се присмива: „Трябва да си поискаш парите обратно.“

— Ебаси! — възкликна тя. — Ох, Боже… Ебаси. Лий, никак не му е времето за тъпанарски шеги.

— Съгласен съм — каза Лий.

Тя се втренчи в него. Измъчената, объркана усмивка на лицето й угасна, горната й устна се вдигна присмехулно. Грозна, присмехулна гримаса на отвращение.

— Това ли си мислиш? Че аз съм скъсала с него… за да мога да се чукам с теб? Ти си му приятел. И мой приятел. Нищо ли не разбираш?

Той направи крачка към нея и посегна към рамото й, и тя го отблъсна. Той не го очакваше, петите му се препънаха в корен и той тупна по задник върху мократа, корава земя.

Лий вдигна очи към нея и усети как нещо в него се надига, някакъв гръмогласен рев, влак, задаващ се през тунел. Не я мразеше заради нещата, които говореше, въпреки че и това си беше достатъчно гадно — да го разиграва месеци наред, години всъщност, а после да му се подиграва, че я желае. Но я мразеше най-вече заради погледа й. Този поглед, изпълнен с погнуса, острите зъбки, които се показваха изпод повдигнатата горна устна.

— А за какво тогава сме говорили? — попита Лий търпеливо, нелепо, от мястото си върху мократа пръст. — Какво обсъждахме през целия последен месец? Мислех, че ти искаш да се чукаш с други. Мислех, че си узнала някакви неща за себе си, за чувствата си, които трябва да си изясниш. Неща за мен.

— О, Боже — възкликна тя. — Божичко, Лий.

— Канеше ме на вечери. Пишеше ми мръсни есемеси за някаква митична блондинка, която дори не съществува. Звънеше ми по всяко време да разбереш какво правя, как съм. — Той протегна ръка и я положи върху прилежно сгънатите й дрехи. Готвеше се да стане.

— Тревожех се за тебе, простако! — викна тя. — Майка ти почина съвсем скоро!

— За тъпак ли ме мислиш? Така ми се натискаше оная сутрин, когато тя издъхна, помпаше ми крака, докато тя лежеше мъртва в съседната стая!

— Какво съм правила? — Гласът й се издигна, писклив и пронизителен. Тя вдигаше много шум, Тери можеше да чуе, Тери можеше да се запита защо се карат. Ръката на Лий обгърна вратовръзката, пъхната в обувката й, той я стисна в юмрук и тръгна да се изправя. Мерин продължи: — За тогава, когато ти беше пиян и аз те прегърнах и ти почна да ми пускаш ръце ли ми говориш? Позволих го, защото ти беше съвсем превъртял, Лий, и нищо повече. Това е всичко. — Тя отново се беше разплакала. Закри очи с ръка, брадичката й трепереше. Продължаваше да притиска спортното сако към гърдите си с другата ръка. — Ама че шибано! Как можа и през ум да ти мине, че ще скъсам с Иг, за да мога да чукам теб? По-скоро бих умряла, Лий. Бих умряла. Не го ли знаеш?

— Сега вече го знам, кучко — отвърна той, изтръгна сакото от ръцете й, захвърли го на земята и надяна вратовръзката като примка на шията й.