Джо Хил
Рога (19)

Деветнайсета глава

Иг видя Мерин Уилямс и се престори, че не я е видял — нелека задача; сърцето подскачаше в гърдите му и се мяташе към ребрата като сърдит пияница, хвърлящ се върху решетката на килията си. Не само че не бе минал и ден, без да си мисли за този миг — мислеше почти всеки час на всеки ден, откакто я беше видял за последно, и това идваше твърде много на нервната му система, претоварваше инсталацията. Тя беше облечена в кремави ленени панталони и бяла блуза със загърнати нагоре ръкави, а косата й този път беше разпусната, и тя погледна право в него, докато той вървеше по пътеката със семейството си, ала той се престори, че не я вижда.

Лий и баща му влязоха няколко минути преди началото на службата и се настаниха на една скамейка откъм страната на Иг, по-отпред. Лий обърна глава и я изгледа продължително, от горе до долу. Тя като че не забеляза, беше вперила съсредоточен поглед в Иг. След като Лий приключи с огледа, и той се взря през рамо в Иг изпод премрежени клепачи. Тръсна глава, уж неодобрително, и се врътна напред.

Мерин се взира в Иги през целите първи пет минути на службата и през цялото това време той не я погледна прямо нито веднъж. Притисна длани, лепкави от потта, и не отлепяше очи от отец Моулд.

Тя не се издаде, че го гледа, докато отец Моулд не произнесе „Да се помолим“. Плъзна се от пейката, за да коленичи, и събра длани, и точно тогава Иг измъкна кръстчето от джоба си. Задържа го в шепа, улови слънчев лъч и го насочи към нея. Призрачен златен кръст от светлина премина по бузата й и се спря в ъгълчето на окото й. Първия път, когато той й светна с него, тя примигна, втория път трепна, а третия път се огледа към него. Той стискаше фигурката здраво и златен кръст от чиста светлина гореше в центъра на дланта му, а отражението му сияеше на бузата й. Тя го погледна с неочаквана сериозност, като радиооператор във военен филм, получаващ сигнал на живот и смърт от боен другар.

Бавно и умишлено той го накланяше ту насам, ту натам и й изпращаше посланието с Морзовата азбука, което бе наизустил през последната седмица. Струваше му се важно да го предаде точно и без грешка, и той боравеше с кръстчето, все едно е напръстник, пълен с нитроглицерин. Когато завърши съобщението, той задържа погледа й още за миг, после стисна кръстчето в шепа и отново извърна очи; сърцето му думкаше толкова силно, че беше сигурен, че и баща му, коленичил до него, го чува. Но баща му се молеше, сключил ръце, със затворени очи.

Иг Периш и Мерин Уилямс се постараха да не се погледнат повече до края на службата. Или, по-точно казано, не се поглеждаха в очите, въпреки че той усещаше, че тя го следи с ъгълчето на окото си, докато той я наблюдаваше, наслаждаваше се на това как тя се изправя, за да запее, изпъчила рамене. Косата й гореше в лъчите на слънцето.

Отец Моулд благослови всички тях и им заръча да се обичат помежду си, което беше тъкмо целта на Иг. Щом хората се заизнизваха навън, той остана на мястото си, с ръката на баща му, отпусната на неговото рамо, както винаги. Мерин Уилямс излезе на пътеката, следвана от собствения си баща, и Иг очакваше тя да спре и да му благодари, че е прибрал кръстчето й, но тя дори не го погледна. Вместо това гледаше назад към баща си и бърбореше с него, докато вървяха към изхода. Иг отвори уста да я заговори, и тогава лявата й ръка привлече погледа му; показалецът й бе изпънат и сочеше назад, към нейната пейка. Толкова небрежен жест, че тя можеше и просто да размахва ръка, но Иг беше сигурен, че тя му казваше къде да я изчака.

Когато пътеката се опразни, Иг излезе от реда и отстъпи встрани, за да пропусне баща си, майка си и брат си. Но вместо да ги последва, той се обърна и отиде при олтара в източната част. Когато майка му го стрелна с поглед, той посочи към задния коридор, където имаше тоалетна. Не може все да се преструваш, че ти е развързана обувката. Тя продължи, прихванала Тери над лакътя. Тери се беше обърнал назад и гледаше Иг, присвил подозрително очи, но се остави да го отведат.

Иг зачака в тъмния заден коридор, водещ към кабинета на отец Моулд, като се оглеждаше за нея. Тя се върна доста скоро, дотогава църквата практически се беше опразнила. Тя се огледа из нефа, ала не го видя, а той остана в тъмното и я наблюдаваше. Тя отиде при олтара за причастие, запали свещ, прекръсти се, коленичи и започна да се моли. Падащата й коса скри лицето й и затова Иг реши, че не го е видяла, когато тръгна напред. Той изобщо не усещаше, че върви към нея. Краката му сякаш не бяха негови. По-скоро сякаш го носеха, сякаш отново се возеше на количката за пазаруване; обзе го същото замайващо, но отвратително чувство, че стомахът му пропада, че пада от самия край на света, чувството на сладък риск.

Не я прекъсна, докато тя вдигна глава и погледна нагоре.

— Здрасти — каза той, щом тя се изправи. — Намерих кръстчето ти. Забрави го. Притесних се, като не те видях миналата неделя, че няма да имам възможност да ти го върна. — Той вече й го протягаше.

Тя издърпа кръстчето и фината му златна верижка от ръката му и го стисна в своята.

— Поправил си го.

— Не — призна Иг. — Моят приятел Лий Турно го поправи. Бива го в поправките.

— О… — каза тя. — Предай му, че му благодаря.

— Можеш и сама да му благодариш, ако е още наоколо. И той идва в тази църква.

— Ще ми го сложиш ли? — попита тя; обърна се с гръб към него, вдигна косата си и наведе глава напред, за да му покаже белия си врат.

Иг избърса длани в гърдите си, за да ги подсуши, после отвори закопчалката и нежно придърпа верижката около шията й. Надяваше се тя да не забележи, че ръцете му треперят.

— Лий си го виждала, знаеш ли — каза Иг, колкото да каже нещо. — Седеше зад тебе в деня, когато това се повреди.

— Онова момче ли? Той се опита да ми го закопчае, след като верижката падна. Стори ми се, че ще ме удуши с нея.

— Аз не те душа, нали? — попита Иг.

— Не — отвърна тя.

Трудно му беше да щракне закопчалката. Заради треперещите му от нерви ръце. Тя изчакваше търпеливо.

— За кого запали свещ? — попита Иг.

— За сестра ми.

— Имаш сестра?

— Нямам вече — отвърна тя отсечено, безстрастно, и Иг усети внезапна болка; разбра, че не е бивало да пита.

— Ти разчете ли съобщението? — изтърси той; усещаше неотложна нужда да смени темата на разговора.

— Какво съобщение?

— Съобщението, което ти изпратих с присветвания. С Морзовата азбука. Ти знаеш Морзовата азбука, нали?

Тя се засмя — неочаквано шумен смях, който така стресна Иг, че той без малко да изпусне колието. В следващия миг пръстите му откриха какво трябва да правят и той закопча верижката около шията й. Тя се обърна. Беше истински шок колко близо стоеше тя. Ако повдигнеше ръце, щеше да пипне бедрата й.

— Не. Ходила съм няколко пъти на сбирки на гърлскаутите, но се отказах, преди да сме стигнали до нещо интересно. Освен това вече знам всичко, което ми трябва да знам за къмпирането. Баща ми работеше в Горската служба. Какво ми изпращаше чрез сигнали?

Тя го шашардиса. Той беше планирал предварително целият този разговор, много внимателно, обмисли всичко, което би попитала тя и всеки гладък отговор, който щеше да й даде, но сега всичко това рухна.

— Но ти не ми ли предаваше нещо чрез светлинен сигнал? — възкликна той. — Онзи ден?

Тя пак се разсмя.

— Просто проверявах колко дълго мога да ти светя в очите, преди ти да се сетиш откъде идва лъчът. Какво послание си мислеше, че ти изпращам?

Но Иг не можеше да й отговори. Гръклянът му пак се свиваше, към лицето му прииждаше ужасна горещина, и за пръв път той осъзна колко нелепо беше да си въобразява, че тя му предава каквито и да е сигнали, да не говорим за онова, което сам се беше навил да повярва — че му предава думата „ние“. Нито едно момиче на света не би пратило подобен сигнал на момче, с което никога преди не е разговаряло. Сега, като го погледнеше прямо, това беше очевидно.

— Казвах „това е твое“ — каза й Иг най-сетне; реши, че единственото безопасно нещо е да не отговаря на въпроса, който тя му бе задала току-що. Нещо повече, това бе лъжа, ако и да звучеше достоверно. Той също й предаваше една-единствена кратка дума. Думата беше „да“.

— Благодаря, Иги — каза тя.

— Ти откъде знаеш името ми? — попита той и се изненада как лицето й изведнъж се изчерви.

— Попитах някого — отвърна тя. — Забравям защо, аз…

— А ти си Мерин.

Тя впери в него въпросителен поглед, изненадана.

— Попитах някого — обясни той.

Тя погледна към вратата.

— Нашите сигурно чакат.

— Добре — каза той.

Когато стигнаха в атриума, той вече бе научил, че ще карат заедно първия час по английски, че къщата й е на „Клафам Стрийт“, и че майка й я е записала доброволка за акцията по кръводаряване, която църквата щеше да проведе в края на месеца. Иг също щеше да участва в организацията на кръводаряването.

— Не те видях в списъка на доброволците — каза тя. Изминаха още три крачки, преди Иг да осъзнае, че това означаваше че тя е търсила името му в списъка. Погледна я и видя, че тя се усмихваше загадъчно на себе си.

Когато излязоха през портата, слънцето грееше толкова ярко, че за миг силната светлина заслепи Иг напълно. Той забеляза тъмно петно да лети към него, вдигна ръце и улови футболна топка. Щом зрението му се избистри, той видя брат си и Лий Турно, и още няколко момчета — дори и Ерик Ханити — и отец Моулд да се носят из тревата, а Моулд викаше: „Иг, насам!“ Родителите му стояха заедно с родителите на Мерин, Дерик Периш и бащата на Мерин разговаряха весело, все едно семействата им дружаха от години. Майката на Мерин, слаба жена с присвити, безцветни устни, затулила очи с ръка, се усмихваше на дъщеря си болезнено. Денят миришеше на сгурийна настилка, на напечени от слънцето коли и прясно окосена поляна. Иг, който изобщо нямаше склонност към атлетиката, замахна назад и запокити топката, която се завъртя стегнато, идеално, вряза се във въздуха и падна право в едрите, мазолести длани на отец Моулд. Моулд я вдигна над главата си и се втурна през зелената ливада, по черна риза с къси ръкави и бяла якичка.

Футболът продължи повече от половин час — бащи, синове и отецът се гонеха по тревата. Избраха Лий за полузащитник; и той не беше кой знае какъв атлет, но изглеждаше подходящ за ролята — падаше назад, за да посрещне топката с израз на съвършено, почти ледено спокойствие на лицето, с преметната през едното рамо вратовръзка. Мерин захвърли обувките си се впусна в играта, единственото момиче сред тях. Майка й извика:

— Мерин Уилямс, ще си позелениш панталона и никога няма да можем да изличим петната!

Но баща й размаха ръка във въздуха и й каза:

— Остави я да се позабавлява.

Уж играеха тъч футбол, но Мерин във всяка игра събаряше Иг, като се хвърляше в краката му и накрая този номер караше всички да се пукат от смях — Иг, повален от това шестнайсетгодишно момиче с телосложение на стръкче трева. Но никой не го смяташе за по-смешен и никой не му се радваше толкова, колкото самият Иг, който се късаше да й дава шансове да го разбие.

— Ти трябва да паднеш по дупе на терена още щом метнат топката — каза тя петия или шестия път, когато го помете. — Защото аз мога да продължа така цял ден. Знаеш ли какво? Какво се смееш? — Защото той се смееше.

Коленичила, тя се навеждаше над него, червената й коса гъделичкаше носа му. Ухаеше на лимони и мента. Колието висеше от врата й и пак присветваше срещу него, предаваше послание на почти непоносима наслада.

— На нищо — отвърна той. — Мисля, че те разбирам съвсем ясно.