Джо Хил
Рога (50)

Петдесета глава

Тери се върна у дома през третата седмица на октомври и в първия топъл следобед, в който нямаше какво да прави отиде с колата до леярната да поогледа. Голямата тухлена сграда се издигаше сред почерняло поле, сред купчините боклук, които бяха пламнали като лагерни огньове и сега се бяха превърнали в грамади от пепел, опушени стъкла и обгорена тел. Самата сграда беше цялата в сажди, и навсякъде миришеше слабо на изгоряло.

Но на гърба й, в горния край на пистата „Ивъл Канивъл“ беше приятно, светлината беше хубава, лъчите падаха косо през дърветата, облечени в костюмите си за Хелоуин в червено и златно. Дърветата горяха, пламтяха като огромни факли. Реката долу тихо бълбукаше — нежен контрапункт на безгрижния шепот на вятъра. На Тери му се струваше, че би могъл цял ден да седи там.

През последните няколко седмици той много ходеше пеш, много седеше, наблюдаваше и чакаше. В края на септември той обяви къщата си в Ел Ей за продан и се премести обратно в Ню Йорк, и ходеше в „Сентръл Парк“ почти всеки ден. Шоуто беше приключило, и без него той не виждаше никаква причина да се мотае на място, където нямаше сезони и където никъде не можеше да отиде пеша.

Във „Фокс“ все още се надяваха той да се върне, бяха издали изявление, че вследствие на убийството на брат му Тери бе решил да си вземе едногодишна почивка от професията; то удобно пропускаше факта, че в действителност Тери бе подал официално оставка седмици преди инцидента в леярната. Телевизионерите можеха да разправят каквото си искат — той нямаше да се върне. Мислеше си след месец-два може би да излезе да посвири по клубове. Ала не бързаше пак да се хваща на работа. Все още си разопаковаше багажа и се опитваше много-много да не мисли. Каквото и да се случеше по-нататък, щеше да се случва според собствения му график. Най-накрая все щеше да стигне до нещо. Дори не си беше купил нов тромпет.

Никой не знаеше какво се беше случило онази нощ в леярната, и тъй като Тери отказа публичен коментар, а всички останали, присъствали там, бяха мъртви, се ширеха какви ли не налудничави идеи за това какво се е случило вечерта, когато умряха Ерик и Лий. Ти Ем Зи беше публикувало най-безумния разказ. Според тях Тери отишъл в леярната да търси брат си и заварил там Ерик Ханити и Лий Турно да се карат. Тери дочул достатъчно, за да разбере, че са убили брат му, опекли го жив в колата му и са дошли да търсят улики, които може да са оставили. Според Ти Ем Зи Лий и Ерик изловили Тери, докато се опитвал да се измъкне, и го замъкнали вътре в леярната. Възнамерявали да го убият, но първо настояли да узнаят дали се е обаждал на някого, дали някой го знае къде е. Заключили го в комина с отровна змия — опитвали се да го наплашат, за да проговори. Но докато той бил вътре, пак се скарали. Тери чул писъци и изстрели. Когато излязъл от комина, всичко горяло и двамата мъже били мъртви — Ерик Ханити застрелян с пушка, Лий Турно набоден с вила. Досущ сюжет на трагедия с отмъщение от шестнайсети век — липсваше само появата на дявола. Тери се зачуди откъде ли Ти Ем Зи са получили тази информация, дали бяха платили на някого в полицията — на детектив Картър може би; техният смахнат репортаж почти дословно повтаряше собствените подписани показания на Тери.

Детектив Картър беше дошъл да види Тери на втория ден в болницата. Тери не си спомняше много-много първия ден. Имаше спомен как го вкарват на носилка в спешното отделение, помнеше как някой сложи на лицето му кислородна маска и лъхналия го хладен въздух с лек мирис на лекарство. Спомняше си, че по-късно беше получил халюцинация, бе отворил очи и видял мъртвия си брат да седи на ръба на болничното му легло. Иг държеше тромпета на Тери и свиреше малък бибоп риф. И Мерин беше там — въртеше пируети боса, в къса рокля от тъмночервена коприна, въртеше се в такта на музиката и тъмночервената й коса се развяваше. Звукът на тромпета премина в ритмичното писукане на ЕКГ апарата, и двамата избледняха и се изгубиха. Ала по-късно, в ранните часове на утринта, Тери вдигна глава от възглавницата, огледа се и видя майка си и баща си да седят на столове до стената, и двамата заспали, баща му бе отпуснал глава на рамото на майка му. Държаха се за ръце.

Но до следобеда на втория ден Тери се чувстваше така, сякаш просто оздравяваше от много тежък грип. Ставите му пулсираха и го мъчеше неутолима жажда, и усещаше слабост в цялото тяло… но иначе си беше същият. Когато лекарката — привлекателна азиатка с очила тип „котешко око“ — влезе в стаята да провери картона му, той я попита колко близо е бил до смъртта. Тя отвърна, че шансът да оцелее бил едно към три. Тери я попита откъде й е хрумнало това съотношение и тя отвърна, че било лесно — имало три вида дървесни гърмящи змии и той бил уцелил вида с най-слабата отрова. И с двата останали вида не би имал никакъв шанс. Едно към три.

Детектив Картър бе влязъл тъкмо когато лекарката излизаше. Картър взе показания на Тери невъзмутимо, зададе няколко въпроса, ала остави Тери да оформи разказа, все едно не беше полицай, а секретар, на когото диктуват. Прочете ги на Тери, като тук-там нанасяше поправки. После, без да вдига поглед от жълтия си, разчертан на редове бележник, той каза: „Не вярвам на нито дума от тези глупотевини. — Без гняв, без хумор, без никаква модулация. — И вие го знаете, нали? Нито на думица, да му се не види.“ — И най-сетне вдигна очите си без блясък и му хвърли буден поглед.

— Нима? — попита Тери в болничното си легло един етаж над баба си с разбитото лице. — А според вас тогава какво се е случило?

— Хрумнаха ми много други обяснения — отвърна детективът. — И всички те са дори още по-безумни от тази камара дивотии, дето ми ги пробутахте. Проклет да съм, ако имам някаква представа какво се е случило. Проклет да съм!

— Не сме ли всички проклети? — каза Тери.

Картър впери в него недружелюбен поглед.

— Де да можех да ви кажа нещо по-различно. Но това се случи в действителност — каза Тери. И през повечето време, поне докато грееше слънце, Тери наистина вярваше, че това се е случило в действителност. Но по мръкнало, докато се опитваше да заспи… по мръкнало понякога му хрумваха други идеи. Лоши идеи.

 

 

Свистенето на гуми по чакъла го сепна, той вдигна глава и се огледа назад към леярната. След още един миг иззад ъгъла с боботене се показа смарагдовозелен сатурн и огласи изгорелия пейзаж. Щом шофьорката го забеляза, колата изстена и спря, и поседя там в бездействие. После пак тръгна и най-накрая спря на няма и десет крачки от него.

— Здравей, Тери — поздрави го Глена Никълсън, щом излезе иззад волана. Не изглеждаше ни най-малко учудена, че го вижда — сякаш се бяха уговорили да се срещнат тук.

Изглеждаше добре — пищно момиче с изтъркани сиви джинси, черна блузка без ръкави и черен колан с капси. Той видя плейбойското зайче на оголения й хълбок, което беше долнопробен щрих, но пък кой ли не е правил грешки и не си бе причинявал неща, които му се иска да върне обратно?

— Здравей, Глена — отвърна той. — Какво те води насам?

— Понякога идвам да обядвам тук. — Тя вдигна в ръката си сандвич, увит в бяла восъчна хартия. — Тихо е. Хубаво място за размисли. За Иг и за… разни неща.

Той кимна.

— Какво си си взела?

— С патладжан и пармезан. Взех си и безалкохолно „Доктор Пепър“. Искаш ли половината? Винаги си вземам голям, без да знам защо. Не мога да изям голям. Или не бива. Защото май понякога си го изяждам. — Тя набърчи носле. — Мъча се да смъкна пет кила.

— Защо? — попита Тери и отново я огледа.

Тя се засмя.

— Престани.

Той вдигна рамене.

— Ще ти изям половината сандвич, ако това ще ти помогне за диетата. Но няма за какво да се притесняваш. Добре си си.

Седнаха на един повален дънер отстрани на пистата „Ивъл Канивъл“. Следобедните лъчи позлатяваха водата. Тери не подозираше, че е гладен, докато тя му даде половината сандвич и той започна да яде. Той скоро изчезна, а Тери си облизваше пръстите и си поделиха последните глътки от безалкохолното. Не разговаряха. Тери това не го притесняваше. Не искаше да си бъбрят за нищо, и тя като че го знаеше. Мълчанието не я изнервяше. Странно, в Ел Ей никой никога не млъкваше — всички там като че се ужасяваха от един миг на мълчание.

— Благодаря — каза той най-сетне.

— Няма нужда — отвърна тя.

Той приглади косата си назад. По някое време през последните няколко седмици беше открил, че тя е оредяла на темето и бе реагирал на това, като я беше оставил да израсне, докато доби безформен, рошав вид.

— Трябваше да намина през салона да ме подстрижеш — каза той. — Ужасно съм обрасъл.

— Аз вече не работя там — каза тя. — Вчера подстригах последния си клиент.

— А стига бе.

— Аха.

— Е… Наздраве за новите занимания, тогава.

И двамата отпиха по глътка „Доктор Пепър“.

— Добро подстригване ли беше, като за финал? — попита Тери. — Подкастри ли някого направо страхотно, като за последно?

— Обръснах главата на един тип. Доста възрастен тип, всъщност. Обикновено по-възрастните мъже не искат да ги обереш с машинката. По това си падат по-скоро младите пичове. Ти го познаваш — таткото на Мерин Уилямс, Дейл?

— Да, малко нещо го познавам — каза Тери и направи гримаса, едва потисна надигналата се абсолютно нелогична вълна от мъка.

Разбира се, бяха убили Иг заради Мерин — Лий и Ерик го бяха изгорили до смърт заради онова, което те си мислеха, че й е причинил. Последната година беше толкова тежка и толкова нещастна за Иг, че мисълта за нея беше непоносима за Тери. Той беше сигурен, че не е бил Иг, че той никога не би убил Мерин. Предполагаше, че така и никой нямаше да узнае кой я е убил в действителност. При спомена за нощта, в която бе загинала Мерин, потръпна. Тогава той беше с шибания Лий Турно — това противно социопатче, и дори неговата компания му беше приятна. Две-три чашки, малко евтина ганджа на пясъчния нанос… а после Тери беше задрямал в колата на Лий и се бе събудил чак призори. Понякога му се струваше, че това е била последната вечер, в която се е чувствал наистина щастлив — поигра карти с Иг, а после обикаля с колата безцелно из Гидиън през августовската вечер, изпълнена с мириса на реката и на увеселителни бомбички. Тери се запита дали на света имаше друг толкова сладък аромат.

— Защо ли му е това? — попита Тери.

— Господин Уилямс каза, че се мести в Сарасота и като стигне там, искал да усети слънцето по голата си глава. И освен това, защото жена му мразела мъже с бръснати глави. По-скоро бившата му жена, може би. Мисля, че той заминава за Сарасота без нея. — Тя приглади едно листо върху коляното си, после го хвана за дръжката, вдигна го и го остави вятъра да го развява, а после го пусна и го проследи с поглед как, реейки се, отлита. — И аз се местя. Затова напуснах.

— Къде?

— В Ню Йорк — отвърна тя.

— В града?

— Аха.

— По дяволите. Изнамери ме, като пристигнеш там, а? Ще ти покажа някои добри клубове — каза Тери. Вече записваше номера на мобилния си телефон на стара разписка, която намери в джоба си.

— Как така, ти не си ли в Ел Ей?

— Не. Няма причини да се моткам там, като я няма „Оранжерията“, и винаги бих предпочел Ню Йорк пред Ел Ей, знаеш ли? Просто е много по… истински. — Той й подаде листчето с номера.

Тя седна на земята с листчето в ръка и му се усмихна, облегнала лакти на дънера; слънчевите лъчи хвърляха пъстри сенки по лицето й. Беше хубава.

— Е… — каза тя. — Мисля, че ще живеем в различни квартали.

— Затова Бог е измислил такситата — каза той.

— Той ли ги е измислил?

— Не. Хората са ги измислили, за да се прибират благополучно след нощни пиянски гуляи.

— Като се замислиш — рече тя, — повечето добри идеи са възникнали с цел много по-голямо улесняване на греха.

— Вярно си е — съгласи се той.

Станаха да се поразходят, за да изгорят сандвичите, и тръгнаха на лъкатушна разходка около леярната. Щом излязоха отпред, Тери отново спря и се загледа в широкия откос от обгорена земя. Странно, как вятърът беше насочил огъня право към градската гора, а после бе запалил едно-единствено дърво. Онова дърво. То все така се издигаше, разклонено, като огромни обгорели еленови рога, ужасни рога, които драскаха небето. Гледката го накара да спре, за кратко го прикова на място. Той потръпна — въздухът изведнъж сякаш захладня, както подобава да е в края на октомври в Нова Англия.

— Гледай — каза Глена, наведе се и вдигна нещо, лежащо сред изгорелия храсталак.

Беше златно кръстче, нанизано на изящна верижка. Тя го вдигна, то се залюля напред-назад и огря със златни отблясъци гладкото й, хубаво лице.

— Хубаво е — каза тя.

— Искаш ли го?

— Ако сложа това нещо, сигурно ще пламна — каза тя. — Вземи го ти.

— Не — оказа Тери. — То е момичешко. — Той го отнесе до една фиданка, израсла до стената на леярната, и го окачи на една от клонките й. — Може би този, който го е оставил тук, ще се върне за него.

Продължиха по пътя си — не разговаряха много, просто се наслаждаваха на светлината и на деня, заобиколиха леярната и се върнаха при колата й. Той не бе сигурен кога са се хванали за ръце, но когато стигнаха сатурна, се държаха за ръце. Пръстите й се изплъзнаха от неговите с отявлена неохота.

Духна вятър и повя из двора, понесъл мириса на пепел и есенна хладина. Тя се обгърна с ръце и потрепери — беше й приятно. В далечината се разнесе звук на тромпет — нагъл и наперен; Тери отметна глава назад и се заслуша, но сигурно музиката се чуваше от кола, преминала по шосето, защото след малко замлъкна.

— Той ми липсва, знаеш ли — каза тя. — Толкова, че не мога да ти опиша.

— И на мен — каза той. — Странно, обаче… понякога… понякога той е толкова близо, че ми се струва, че като се обърна, ще го видя. Как ми се хили.

— Да. И аз усещам същото — каза тя и се усмихна: яка, щедра, истинска усмивка. — Ей, трябва да тръгвам. Ще се видим в Ню Йорк, може би.

— Не може би, а непременно.

— Добре, непременно. — Тя се качи в колата си, затвори вратата и му махна, а после даде на заден.

След като тя тръгна, Тери още доста време стоя там с развяно от вятъра палто, загледан отново в празната леярна и обгорялото поле. Знаеше, че трябваше да изпитва някакви чувства заради Иг, да е съсипан от мъка… но вместо това се питаше колко ли време щеше да мине, след като пристигне в Ню Йорк, докато Глена се обади, и къде ли да я заведе. Знаеше разни места.

Вятърът отново подухна — не беше просто хладен, а си беше студен; Тери отново наклони глава, за миг му се стори, че отново чу далечен рев на тромпет, мръсен салют. Беше малък риф с прекрасна изработка, и в мига, в който го чу, за първи път от седмици насам усети подтик да засвири отново. После звукът на тромпета замлъкна и вятърът го отнесе. Време беше и той да тръгва.

— Клетият дявол — каза Тери, а после се качи в колата си под наем и потегли.