Джо Хил
Рога (14)

Четиринайсета глава

И следващият път, когато Иг видя Лий Турно, два дни по-късно, той отново трепереше и беше мокър до кости. Носеше същата вратовръзка, същите шорти и държеше маунтинборда под мишница. Сякаш изобщо не беше изсъхвал и току-що беше изгазил навън от река Ноулс.

Беше заваляло и дъждът беше заварил Лий навън. Почти бялата му коса беше цялата наквасена и подсмърчаше. Носеше мокра платнена чанта на рамо и тя му предаваше вид на вестникарче, излязло да пробута някой вестник, от стария комикс „Дик Трейси“.

Иг беше сам вкъщи — нещо, което не се случваше често. Родителите му бяха заминали за Бостън да присъстват на коктейл в градската къща на Джон Уилямс. Това беше последната година на Уилямс като диригент на „Бостън Попс“ и Дерик Периш щеше да свири с оркестъра на прощалния концерт. Бяха оставили Тери да го наглежда. Тери бе прекарал почти цялата сутрин по пижама пред телевизора, зяпайки Ем Ти Ви, и на телефона в поредица от разговори със също толкова скучаещите си приятели. Тонът му отначало беше бодряшки ленив, после — буден и любопитен, и най-накрая отсечен и равнодушен; безизразният тон, чрез който той изразяваше най-високото си ниво на презрение. Иг беше влязъл във всекидневната и го видя да снове насам-натам, безгрешен признак на възбуда. Най-накрая Тери затръшна телефона и се изстреля нагоре по стълбите. Когато слезе обратно, беше облечен и подхвърляше в ръка ключовете от бащиния им „Ягуар“. Каза, че отивал у Ерик. Заяви го, нацупил горната си устна, с вид на човек, който има да свърши някаква мръсна работа, който се е прибрал и е заварил кофите за боклук обърнати и боклуците — разхвърляни из целия двор.

— Не ти ли трябва и придружител с книжка? — попита Иг. Тери имаше учебно разрешително.

— Само ако ме спрат ченгетата — отвърна той.

Тери излезе през вратата и Иг затвори след него. Пет минути по-късно пак я отваряше — някой думкаше по нея от другата страна. Иг реши, че е Тери, че е забравил нещо и се е върнал да си го вземе, но се оказа Лий Турно.

— Как ти е носът? — попита Лий.

Иг попипа лепенката, покриваща горната част на носа му, после отпусна ръка.

— Аз и без туй не бях чак такъв хубавец, като за начало. Ще влезеш ли?

Лий прекрачи прага и застана там, в краката му се образува локва.

— Все едно удавникът си ти — отбеляза Иг.

Лий не се усмихна. Той сякаш не знаеше как. Сякаш тази сутрин за пръв път си беше сложил лицето и не знаеше как да го използва.

— Хубава вратовръзка — каза Лий.

Иг погледна надолу към гърдите си — беше забравил, че я е сложил. Тери беше завъртял очи насреща му, когато Иг слезе долу във вторник сутринта със синята вратовръзка, омотана около врата му.

— Какво е това? — бе попитал той присмехулно.

Точно в този момент баща им минаваше през кухнята, погледна Иг и каза:

— Класа! И ти трябва да сложиш някой път, Тери.

Оттогава Иг всеки ден слагаше вратовръзка, но въпросът повече не се обсъждаше.

— Какво продаваш? — кимна Иг към платнената чанта.

— По шест долара са — отвърна Лий. Той отметна капака и извади три различни списания. — Избери си.

Първото се казваше просто „Истината!“. На корицата бяха изобразени младоженец и невестата му, коленичили пред олтара в просторна църква. Ръцете им бяха сключени в молитва, лицата — вдигнати към светлината, чиито лъчи падаха косо през прозорците със стъклописи. Израженията им загатваха, че и двамата са дишали райски газ — и двамата имаха еднакви маниакално радостни физиономии. Зад тях стоеше сивокож пришълец, висок и гол. Бе положил трипръсти длани на главите на двамата — изглеждаше така, сякаш се готвеше да им фрасне черепите един в друг и да ги утрепе и двамата — за тяхна най-голяма радост. На корицата имаше надпис „Венчани от пришълци!“. Другите списания бяха „Данъчна реформа сега“ и „Модерна американска милиция“.

— Всичките три за петнайсет — каза Лий. — Те са за събиране на пари за Хранителната банка „Християнски патриоти“. „Истината!“ е наистина добро. Цялото е със сай фай истории за големи знаменитости. Има статия за това как Стивън Спилбърг успял да обиколи истинската Зона 51. Има и още една за пичовете от „Кис“, как летели със самолет и го ударила светкавица и моторите се прецакали. Всичките се молели на Христос да ги спаси, и тогава Пол Стенли видял Иисус на крилото и малко по-късно моторите пак запалили, и пилотът успял да овладее пикирането.

— Пичовете от „Кис“ са евреи — заяви Иг.

Новината като че не обезпокои Лий.

— Да. Мисля, че повечето от нещата, дето ги публикуват, са дивотии. Ама историята все пак си я биваше.

Тази забележка се стори на Иг забележително изтънчена.

— Петнайсет и за трите ли каза? — попита той.

Лий кимна.

— Ако продадеш достатъчно, можеш да спечелиш награда. Така се сдобих с маунтинборда, дето ме беше шубе да се пусна с него.

— Ей! — възкликна Иг, изненадан от спокойния, безстрастен тон, с който Лий си призна, че е страхливец. Беше по-кофти да го чуе от самия него, отколкото от Тери горе на хълма.

— Не — заяви невъзмутимо Лий. — Брат ти правилно ме разбра какъв съм. Бях си наумил да впечатля Глена и приятелчетата й, да се изфукам с дъската, обаче като се изкачихме на хълма, не можах да се накарам да рискувам. Само се надявам, че ако пак се срещна с брат ти, той няма да ми има зъб за това.

Иг бе обзет от кратък, но мощен пристъп на омраза към по-големия си брат.

— То пък все едно той има право да приказва. Направо щеше да се напикае, като си мислеше, че като се прибера, ще кажа на мама какво всъщност ми се е случило. Едно е сигурно за брат ми — във всяка една ситуация можеш да разчиташ, че той първо ще си отърве собствения гъз, а за другите после ще се тревожи. Влизай, имам пари горе.

— Искаш да си купиш едно ли?

— Искам да купя всичките три.

Лий присви едното си око.

— За „Модерна американска милиция“ разбирам, защото цялото е за оръжия и как да различиш шпионски спътник от нормален спътник. Ама сигурен ли си, че искаш и „Данъчна реформа сега“?

— Защо пък не? Все някой ден ще се наложи да плащам данъци.

— Повечето хора, които четат това списание, се мъчат да не плащат.

Лий последва Иг до стаята му, но в коридора се спря и надникна предпазливо вътре. Иг никога не бе смятал стаята си за особено впечатляваща — тя беше най-малката на втория етаж, но се зачуди как ли изглежда на Лий стаята на едно богато хлапе и дали това ще му смъкне акциите. Самият Иг се огледа из стаята, като се опитваше да си представи как ли я вижда Лий. Първото, което забеляза, беше гледката на плувния басейн през прозореца, дъждът набраздяваше яркосинята му повърхност. После — плакатът на Марк Нопфлър с автограф над леглото му; баща му беше записал духовите в последния албум на „Дайър Стрейтс“.

Собственият тромпет на Иг лежеше на леглото му в отворен калъф. Калъфът съдържаше и разнообразни други съкровища: пачка пари, билети за концерт на Джордж Харисън, снимка на майка му в Капри и кръстчето на червенокосото момиче, окачено на скъсаната верижка. Иг се беше опитал да я поправи с швейцарско ножче, обаче никаква не я свърши. Най-накрая го остави и се насочи към друга, но свързана с това задача. Беше взел назаем от Тери тома на буквата М на неговата „Енциклопедия Британика“ и изнамери ключа за Морзовата азбука. Още си спомняше точната последователност на кратките и дълги проблясъци, която насочи към него червенокосото момиче, но когато ги разшифрова, първата му мисъл беше, че сигурно е сбъркал. Посланието беше доста простичко, една-единствена кратка дума, и толкова шокираща, че студена, чувствена тръпка полази нагоре по гърба и по скалпа му. Иг бе започнал да се труди върху адекватен отговор, драскаше леко с молив наниз от точки и тирета по вътрешните корици на своята Библия Нийл Даймънд, пробваше различни отговори. Защото, разбира се, не ставаше само да я заговори. Тя го бе заговорила чрез проблясъци на дневна светлина и той чувстваше, че е длъжен да й отвърне по същия начин.

Лий огледа всичко, погледът му се стрелкаше насам-натам и най-сетне се спря на четирите хромови кули, пълни с компактдискове до стената.

— Това е много музика.

— Влез.

Лий пристъпи вътре, огънат под теглото на подгизналата платнена чанта.

— Седни — покани го Иг.

Лий приседна на ръба на леглото му и намокри завивката. Завъртя глава и погледна през рамо към кулите с компактдискове.

— Никога не съм виждал толкова много музика. Освен може би в музикален магазин.

— Ти кои слушаш? — попита Иг.

Лий вдигна рамене.

Това бе необясним отговор. Всеки слушаше нещо.

— Кои албуми имаш? — попита Иг.

— Нямам.

— Нищо ли?

— Просто никога не съм се интересувал чак толкова, май — отвърна спокойно Лий. — Дисковете са скъпи, нали?

Това смути Иг — идеята, че човек може да не се интересува от музика. Все едно щастието да не те интересува. После се сети какво беше казал Лий после — „Дисковете са скъпи, нали?“ — и за първи път осъзна, че Лий нямаше пари за музика и за каквото и да било друго. Иг се сети за чисто новия маунтинборд на Лий — но той беше награда за благотворителната му работа, преди малко го беше казал. Той носеше вратовръзки и ризи с копчета с къси ръкави — но сигурно майка му го караше да ги носи, когато излизаше да продава своите списания, очакваше той да изглежда спретнат и отговорен. Бедните деца често се издокарваха. Богатите деца бяха тези, които се обличаха небрежно, внимателно подбираха работнически костюм: дизайнерски джинси за осемдесет долара, професионално изтъркани и раздрипани и износени фланелки направо от рафтовете на „Абъркромби енд Фич“. После, и връзката на Лий с Глена и приятелите на Глена, тайфа, която лъхаше на паркинг за фургони; хлапетата от кънтри клуба не се мотаеха около леярната и не горяха лайна в събота следобед.

Лий вдигна вежда — наистина имаше някаква прилика със Спок в излъчването, май схвана изненадата на Иг и го попита:

— Ти какво слушаш?

— Не знам, много работи. Напоследък много си падам по „Бийтълс“ — Под „напоследък“ Иг имаше предвид последните седем години. — Ти харесваш ли ги?

— Не ги познавам добре. Що за група са?

Мисълта, че някой на този свят можеше да не познава „Бийтълс“, потресе Иг. Той каза:

— Ами, знаеш ли… Като Бийтълс. Джон Ленън и Пол Макартни.

— А, те ли — каза Лий, но по начина, по който го каза, Иг разбра, че му е неловко и само се преструва, че знае. И то без да се старае особено.

Иг не каза нищо, а отиде до поставките с дискове и огледа колекцията си на „Бийтълс“ — мъчеше се да реши откъде трябва да започне Лий. Първо помисли за „Сержант Пепър“ и го извади. Но после се зачуди дали на Лий наистина ще му хареса, или всичките духови и акордеони ще го объркат, дали няма да го отблъсне налудничавата смесица от стилове, рок импровизации, които преминават в английски кръчмарски песнички, които пък на свой ред преминават в мек джаз.

На него сигурно щеше да му допадне нещо по-лесносмилаемо. Тогава — Белият албум. Само дето да почнеш с него беше като да хванеш последните двайсет минути от филма. Ще има екшън, обаче няма да знаеш нито кои са героите, нито защо се предполага да ти пука. Действително, „Бийтълс“ бяха сюжет. Да ги слушаш беше като да четеш книга. Трябва да се започне с „Please, please me“. Иг извади цялата купчина и ги сложи на леглото.

— Това е много нещо за слушане. Кога си ги искаш обратно?

Иг не знаеше, че ще му ги подари до момента, когато Лий му зададе въпроса. Лий го беше измъкнал от бушуващия мрак и бе вкарал с удар дъха обратно в гърдите му, и за това не беше получил нищо. Дискове за сто долара — това беше нищо. Нищичко.

— Вземи ги, твои са — каза Иг.

Лий го погледна объркано.

— За списанията ли? За тях трябва да платиш в брой.

— Не. Не за списанията.

— А за какво тогава?

— Че не ме остави да се удавя.

Лий погледна кулата от дискове и плахо постави ръка върху тях.

— Благодаря ти — каза той. — Не знам какво да кажа. Освен може би — че си откачен. И че нямаше нужда.

Иг отвори уста, после я затвори, за кратко попаднал под напора на чувствата; харесваше Лий Турно толкова много, че не можеше да измисли простичък отговор. Лий пак се втренчи в него с учудване и любопитство, после бързо извърна очи.

— И ти ли свириш като татко си? — попита Лий, докато вадеше тромпета на Иг от калъфа му.

— Брат ми свири. Аз мога, обаче не свиря.

— Защо?

— Не мога да дишам.

Лий се намръщи.

— Тоест имам астма. Като се опитвам да свиря, ми секва въздухът.

— Сигурно никога няма да се прочуеш. — Не го каза грубиянски, беше просто забележка.

— Татко не е прочут. Татко свири джаз. Като свириш джаз, не можеш да се прочуеш. — Вече, додаде безмълвно Иг.

— Никога не съм слушал нито един запис на баща ти. Не разбирам много от джаз. Той е като онова, дето свири за фон във филмите за гангстери от едно време, нали?

— Обикновено да.

— Бас държа, че ще ми хареса. Музика за сцена с гангстери и онези мадами с правите къси поли. Гаменките.

— Да.

— И убийците влизат вътре с картечници — продължи Лий. Изглеждаше развълнуван — за първи път, откакто Иг го беше срещнал. — Убийци с бомбета. И те наквасват всичко. Гръмват куп чаши с шампанско и богаташи, и дърти мафиоти. — Докато говореше, той се преструваше, че стреля с автомат. — Мисля, че тази музика ми харесва. Музика за убиване на хора.

— Имам такава, чакай. — Иг извади диск на Глен Милър, и още един, на Луис Армстронг. Сложи ги при „Бийтълс“. А после, тъй като Армстронг стоеше под АС/DC, попита:

— „Back in Black“ изкефи ли те?

— Това албум ли е?

Иг награби „Back in Black“ и го сложи върху нарастващата купчина на Лий.

— В него има едно парче, което се казва „Стреляй за тръпката“. Идеално за престрелки и трошене.

Но Лий се беше навел над отворения калъф на тромпета и разглеждаше другите съкровища на Иг, опипваше разпятието на червенокосата на тънката златна верижка. Иг се напрегна, като го видя да го докосва, и усети порив да затръшне калъфа… върху пръстите на Лий, ако той се забави да си дръпне ръката. Иг прогони импулса енергично, сякаш беше паяк, полазил по опакото на дланта му. Беше разочарован от себе си, от тези си чувства, па макар и мимолетни. Лий изглеждаше като дете, повлечено от наводнение — от върха на носа му още капеше студена вода — и на Иг му се прииска да се беше отбил в кухнята да свари какао. Искаше да почерпи Лий с чаша топла супа и препечен хляб с масло. Имаше много неща, които искаше да даде на Лий. Само не и кръстчето.

Той търпеливо заобиколи, отиде до леглото и бръкна в калъфа за пачката банкноти, и извърна рамо така, че Лий трябваше да се изправи и да си дръпне ръката от кръстчето; Иг отброи петарка и десетарка.

— За списанията — обясни той.

Лий сгъна банкнотите и ги пъхна в джоба си.

— Ти обичаш ли снимки на сливи?

— Сливи?

— На путета. — Каза го без притеснение, все едно продължаваха да си говорят за музика.

Иг беше изтървал кога са сменили темата.

— Много ясно. Че кой не обича?

— При моя дистрибутор има всякакви списания. Виждал съм бая странни неща в склада му. Такива, от които свят да ти се завие. Има цяло списание с бременни.

— Буааа! — изпъшка Иг с радостна погнуса.

— Живеем в тревожни времена — заяви Лий без забележимо неодобрение. — Има и едно с бабета. „Все още похотливи“ е голяма работа. Мацки над шейсет, които се барат отдолу. Порно имаш ли?

Отговорът на Иг се четеше по лицето му.

— Да видим — рече Лий.

Иг извади от шкафа си „Кенди Ленд“ — една от десетината игри, набутани отзад.

— „Кенди Ленд“ — отбеляза Лий. — Чудничко.

Отначало Иг не разбра, после зацепи. Никога не се беше замислял за това, криеше си там чекиджийската литература, само защото никой вече не играеше „Кенди Ленд“, не защото в това имаше някакво символично значение^[1].

Той я остави на леглото, махна капака и дъската, извади пластмасовия поднос, в който бяха фигурките. Отдолу имаше каталог на „Викторияс Сикрет“ и броя на „Ролинг Стоун“ с голата Деми Мур на корицата.

— Това е доста безобиден материал — отбеляза Лий, не грубо. — Дори не съм убеден, че е нужно да ги криеш, Иг.

Лий остави „Ролинг Стоун“ настрани и откри под него брой на „Свръхестествените Х-мен“, онзи с Джийн Грей, облечена в черен корсет. Той се усмихна кротко.

— Това го бива. Защото Феникс е толкова сладка, добричка и грижовна, и после бам! — показва се черната кожа! По това ли си падаш? Сладуранки, в които се таи дяволът?

— По нищо не си падам — отвърна Иг. — Не знам как това е попаднало там.

— Всеки си пада по нещо — заяви Лий, и, разбира се, беше прав. Иг си мислеше точно същото, когато Лий каза, че не знаел каква музика харесва. — И все пак, да биеш чекии на комикси… не е хубаво. — Каза го спокойно, с известно одобрение.

— Някога някой правил ли ти е? Чекия?

Стаята сякаш започна да се разширява около Иг, все едно бе вътрешността на балон, който се пълни с въздух. Мина му през ума, че Лий можеше да му предложи да му удари една, и ако това се случеше — ужасно, болно беше да мисли за това, — то Иг щеше да му каже, че няма нищо против гейовете, но просто самият той не е такъв.

Но Лий продължи:

— Помниш ли я оная мацка, дето бях с нея в понеделник? Тя ми е правила. Изписка, като свърших. Най-смешното нещо, което съм чувал някога. Ще ми се да го имах на запис.

— Сериозно? — попита Иг, едновременно успокоен и потресен. — Ти отдавна ли ходиш с нея?

— Връзката ни не е такава. Не сме гаджета. Тя просто идва от време на време да ми приказва за момчета, и за хора, които се държали гадно с нея в училище, такива работи. Тя знае, че вратата ми е отворена. — Иг без малко да не се разсмее при последното заявление, което прие за иронично, но после се сдържа. Лий явно го каза сериозно. Той продължи:

— Когато ми е лъскала бастуна, това беше нещо като услуга от нейна страна. И много хубаво. Ако не беше това, сигурно щях да я пребия до смърт, както не спира да дрънка.

Лий внимателно прибра „Свръхестествените Х-мен“ обратно в кутията, Иг събра отново играта и я прибра обратно в шкафа. Когато се върна при леглото, Лий държеше кръстчето в едната си ръка, беше го извадил от калъфа на тромпета. При тази гледка сърцето на Иг се спусна с асансьора към мазето.

— Хубаво е — каза Лий. — Твое ли е?

— Не — отвърна Иг.

— Не. Така си и мислех. Изглежда момичешко. Откъде го имаш?

Най-лесно щеше да е да излъже, да каже, че е на майка му. Но лъжите превръщаха езика на Иг в глина, а и все пак Лий му беше спасил живота.

— В църквата — каза Иг; знаеше, че Лий ще се досети за останалото. Той не знаеше защо му се струва така катастрофално нередно просто да каже истината за една такава дреболия. Никога не бе нередно да се казва истината.

Лий беше навил и двата края на златната верижка около показалеца си и кръстчето бе увиснало на дланта му.

— Повредена е — каза той.

— Така го намерих.

— Една червенокоса ли го носеше? Момиче горе-долу на нашата възраст?

— Тя го остави. Щях да й го поправя.

— С това ли? — попита Лий и побутна с кокалчетата на ръката си швейцарското ножче, с което Иг беше въртял и огъвал златните звена на верижката. — С това не можеш да я поправиш. За такова нещо сигурно ти трябват чифт клещи с иглени върхове. Знаеш ли, татко има някои прецизни инструменти. На бас, че ще мога да я оправя за пет минути. Бива ме по поправките.

Лий най-сетне обърна поглед към Иг. Нямаше нужда да пита Иг направо какво иска. При мисълта да му го даде на Иг му призля, а гърлото му необяснимо се стегна така, както понякога се стягаше при започването на астматичен пристъп. Но съществуваше един-единствен възможен отговор, който би му позволил да запази собствено достойнство като порядъчен и безкористен човек.

— Разбира се — каза той. — Защо не го занесеш у вас да видиш дали не можеш да направиш нещо?

— Добре — каза Лий. — Ще го поправя и в неделя ще й го върна.

— Би ли? — попита Иг. Сякаш гладък дървен прът пронизваше стомаха му, с манивела в края, и някой започваше да я върти и методично да навива вътрешностите му около нея.

Лий кимна и отново погледна кръстчето.

— Благодаря. С кеф. Питах те по какво си падаш ти. Нали се сещаш, какви момичета харесваш. Тя е това, по което си падам аз. В нея има нещо, просто си личи, че никога не се е показвала гола пред никой мъж, освен пред баща си. Ти знаеш ли, че аз видях как се повреди? Колието. Стоях на реда точно зад нея. Опитах се да й помогна за него. Тя е сладка, но си пада малко сополанка. Мисля, че ще е честно да се каже, че повечето хубави момичета са сополанки, докато не им пръснат ципата. Защото нали знаеш — тя е най-ценното нещо, което те ще притежават някога. Тя е онова, което кара момчетата да душат около тях и да мислят за тях — идеята ти да се класираш да бъдеш този. Но след като някой го направи, те могат да се отпуснат и да се държат като нормални момичета. Както и да е, признателен съм ти, че ми даде това. Това ще ми вдигне шансовете пред нея.

— Няма проблеми — каза Иг; чувстваше се така, сякаш се бе отказал от нещо много, много по-ценно от кръстче на златна верижка. Честно беше — Лий заслужаваше нещо добро, след като беше спасил живота на Иг, без да получи никакво признание. Но Иг се питаше защо това не му се струва честно.

Той каза на Лий, че трябва да дойде някой път, когато не вали, да поплуват, и Лий се съгласи. Иг чувстваше някаква отстраненост от собствения си глас, сякаш той излизаше от някакъв друг източник в стаята — радиото може би.

Лий беше тръгнал към вратата с чантата през рамо, когато Иг забеляза, че не е взел дисковете.

— Вземи си музиката — напомни му той. Радваше се, че Лий си тръгва. Искаше да полежи на леглото си и да си почине. Болеше го стомахът.

Лий ги погледна, а после каза:

— Нямам на какво да ги слушам.

Иг пак се запита колко ли беден беше Лий — дали живееше в апартамент, или във фургон, дали нощем се будеше от писъци и тряскане на врати, когато ченгетата арестуват съседа пияница за това, че пак е пребил приятелката си. Още една причина да не му се сърди, че е взел кръстчето. На Иг му беше гадно, че не може да се радва за Лий, че не можеше да изпита удоволствие от подаръците си, но не се чувстваше щастлив, ревнуваше.

Срамът го накара да се обърне и да се разрови из бюрото си. Изправи се с портативния уокмен-дискплеър, който беше получил за Коледа, и чифт слушалки.

— Благодаря — каза Лий, когато Иг му подаде дискплеъра. — Няма нужда да ми даваш всички тези неща. Нищо не съм направил. Просто стоях там и… нали знаеш.

Иг се изненада от силата на собствената си реакция — на сърцето му олекна и той усети прилив на обич към кльощавото, бледо хлапе, несвикнало да се усмихва. Иг си спомни мига на спасението си, и че всяка минута от живота му оттук нататък беше дар, дар, поднесен му от Лий. Напрежението отпусна стомаха му и той отново задиша леко.

Лий набута плеъра, слушалките и дисковете в чантата си, а после я метна на рамо. Иг гледаше от един прозорец на горния етаж как Лий потегля надолу по хълма с маунтинборда в ръмящия дъжд, дебелите колелета изхвърляха петльови опашки вода над блестящия асфалт.

 

 

Двайсет минути по-късно Иг чу как ягуарът пристига с онзи звук, който той харесваше — гладко боботене, направо като от екшън филм. Той пак се върна на прозореца на горния етаж и погледна надолу към черната кола в очакване вратите да се отворят и от тях да се изсипят Тери, Ерик Ханити и някакви момичета сред облак от смях и цигарен дим. Но Тери слезе сам и постоя до ягуара, а после се запъти към вратата бавно, все едно му беше схванал гърбът, все едно беше много по-стар мъж, карал часове наред, а не само през града.

Иг беше слязъл до средата на стълбите, когато Тери влезе, водата лъщеше по рошавата му сплъстена, черна коса. Той видя втренчилия се в него Иг и му се усмихна уморено.

— Здрасти, брато — рече той. — Нося ти нещо. — И той му го подхвърли, нещо тъмно и кръгло колкото киселица.

Иг го улови с две ръце, после погледна белия силует на голото момиче с кленовия лист на чатала. Бомбичката беше по-тежка, отколкото той си представяше, зърнестото вещество беше по-грубо, повърхността й — студена.

— Печалбата ти — рече Тери.

— О… — възкликна Иг. — Благодаря. След всичко, което се случи, Ерик сигурно е забравил да си плати. — Всъщност, още преди дни Иг бе приел, без да се връзва, че Ерик Ханити никога няма да си плати, че си е счупил носа за нищо.

— Да. Ами, аз му напомних.

— Всичко наред ли е?

— Сега, след като той си плати, вече е. — Тери се умълча, подпрял се с ръка на колоната на стълбището, а после продължи: — Не щеше да я даде, защото си бил с кецове, като си се пуснал по хълма, или някаква такава простотия.

— Е, това е смотано. По-смотано нещо не съм чувал — каза Иг. Тери не отговори, само стоеше там и търкаше с палец ръба на колоната. — Все пак… Вие наистина ли толкова се впрегнахте? Това е само пиратка.

— Не е. Видя ли я как попиля пуйката?

Това се стори много смешно на Иг, пропускаше най-важното. Тери се усмихна на Иг с виновно-съжалителна усмивка, и каза:

— Ти не знаеш какво смяташе да прави той с нея. Има едно хлапе от училище, дето на Ерик не му е симпатично. Хлапе, което познавам от оркестъра. Свястно хлапе. Бен Таунзенд. Обаче майката на Бен работи в застрахователния бизнес. Вдига телефони или нещо такова. И затова Ерик го е намразил.

— Само защото майка му работи в застраховките?

— Нали знаеш, че на бащата на Ерик му е доста кофти положението? Нали не може да вдига неща, и не може да работи, и има проблеми… има проблеми със срането. Много е тъжно. Те трябваше да получат всичките тия пари от застраховката, обаче още не са. И сигурно никога няма да ги получат. И затова Ерик иска да си го върне на някого и е нарочил Бен.

— Само защото майка му работи в застрахователната компания, която прецаква на Ерик баща му?

— Не! — извика Тери. — Точно това е най-шибаното! Тя работи за съвсем друга застрахователна компания.

— Това е пълна тъпотия.

— Да, тъпотия е. И недей да си губиш времето да се мъчиш да го проумееш, щото никога няма да успееш. Ерик смяташе с това чудо да гръмне нещо, собственост на Бен Таунзенд, и се обади да ме пита искам ли и аз да участвам.

— Какво смяташе да гръмне?

— Котката му.

На Иг му се стори, че и той е мъничко изгърмял, взривен от ужас, който граничеше с почуда.

— Не. Може би Ерик така е казал, ама се е ебавал с теб. Искам да кажа — я стига… Котка?!

— Той се опита да се преструва, че се е ебавал с мен, когато видя колко се ядосах. И ми даде черешовата бомба чак когато заплаших да кажа на баща му за гадостите, дето сме ги вършили. После ме замери с нея по главата и ми каза да се разкарам. Знам със сигурност, че таткото на Ерик е приложил на няколко пъти полицейска жестокост върху гъза на Ерик.

— Въпреки че той не може да сере?

— Той не може да сере, но да размахва колан може. Пази Боже Ерик никога да не стане ченге. Той и баща му са досущ еднакви. Ще имаш право да мълчиш с ботуша му, настъпил гърлото ти.

— Ти наистина ли щеше да кажеш на баща му за…

— Какво? Не. В никакъв случай. Как бих могъл да издам всичко, което е гръмнал Ерик, като и аз съм вътре в тая работа? Та това е първото правило на изнудването. — Тери се умълча, а после продължи: — Мислиш си, че познаваш някого. Но ти знаеш най-вече онова, което искаш да знаеш. — Той погледна Иг с ясни очи и каза: — Той е гадно копеле. Ерик. И аз винаги се чувствах донякъде гадно копеле, като бях с него. Ти не си в оркестъра и не знаеш, Иг. Трудно е да си желан от жените и мъжете да се страхуват от теб, когато основното ти умение е да свириш „Прекрасна Америка“ на тромпет. Харесваше ми начинът, по който хората ни гледаха. Това ми беше изгодата на мен. Не бих могъл да ти кажа неговата изгода каква беше. Освен че го кефеше аз да плащам за разни неща и че ние познаваме някои прочути хора.

Иг търкаляше и търкаляше бомбичката в дланта си, усещаше, че трябва нещо да каже, ала не знаеше как да го каже. Това, което най-сетне му дойде наум, беше безнадеждно неуместно:

— Според тебе какво трябва да гръмна с това?

— Не знам какво. Просто не ме изключвай, става ли? Поизчакай няколко седмици. След като си изкарам книжката, ще ни закарам до Кейп Код с една тайфа хора. Можем да запалим огън на плажа и да намерим там нещо.

— Последният голям взрив на лятото — рече Иг.

— Да. В идеалния случай бих искал да видя как оставяме след нас опустошена ивица, видима от орбита. Изключваме това, но дай поне да се пробваме да унищожим нещо ценно и прекрасно, което никога не може да бъде заменено с друго — каза Тери.