Джо Хил
Рога (23)

Двайсет и трета глава

Сервитьорката каза, че той щял да е по-интересен, ако убие някого, и той реши — защо да не убие Лий Турно?

Радостно беше да знае къде отива, да се качи отново в колата с определена цел. Щом потегли, гумите разхвърляха кал. Лий работеше в офиса на един конгресмен в Портсмут, Ню Хемпшир, на четирийсет минути път, и Иг беше в настроение да се поразходи с колата. Можеше да използва времето, докато пътува, за да измисли как да го направи.

Първо му хрумна да използва ръцете си. Да го удуши, както той бе удушил Мерин, Мерин, която бе обичала Лий, беше първата, която отиде у тях да го утешава в деня на смъртта на майка му — и Иг се вкопчи във волана, сякаш вече душеше Лий, и го разтърси напред-назад толкова силно, че кормилният вал се разтрака. Омразата към Лий бе най-хубавото нещо, което Иг беше чувствал от години.

Втората му мисъл беше, че в багажника трябваше да има щанга. Той можеше да си сложи анорака — той беше метнат на задната седалка — и да пъхне щангата в ръкава си. Когато Лий застанеше пред него, можеше да я остави да се изплъзне в ръката му и да го фрасне с нея по главата. Иг си представяше влажното шляп! на щангата, врязала се в черепа на Лий, и потръпна от възбуда.

Тревогата му беше, че с щангата щеше да стане твърде бързо, че Лий можеше и въобще да не разбере какво го е ударило. В един съвършен свят Иг би принудил Лий да се качи в колата и щеше да го откара някъде, за да го удави. Да натиска главата му под водата и да го гледа как се съпротивява. Тази мисъл го накара да се ухили, без да съзнава, че от ноздрите му се процежда дим. В ярко осветеното купе на колата той беше само бледа лятна мараня.

След като Лий почти бе изгубил зрението на лявото си око, той стана кротък и ходеше със сведена глава. Отработи по двайсет часа неплатен доброволен труд за всеки магазин, от който беше крал, без значение колко беше взел — чифт маратонки за трийсет долара, или кожено яке за двеста долара. Написа писмо до вестника, в което описа подробно всяко от престъпленията си и се извини на търговците, на приятелите си, на майка си, на баща си и на своята църква. Той прие вярата — буквално — и участваше като доброволец във всяка програма, предлагана от „Светото сърце“. Работеше всяко лято с Иг и Мерин в лагер „Галилея“.

И всяко лято по веднъж Лий гостуваше като оратор на неделната утринна служба в лагер „Галилея“. Той винаги започваше, като разказваше на децата как е бил грешник, крадял е и е лъгал, използвал приятелите си и манипулирал родителите си. Казваше на децата, че някога е бил сляп, но сега е прогледнал — и го казваше, като сочеше полусъсипаното си ляво око. Произнасяше една и съща морализаторска вдъхновяваща реч всяко лято. Иг и Мерин слушаха в дъното на параклиса, и когато Лий посочеше окото си и цитираше „Чудна благодат“, гърбът и ръцете на Иг неминуемо настръхваха. Иг се смяташе за късметлия, че го познава, гордееше се, че го познава и има малка роля в историята на Лий.

Беше адски добра история. Особено много се харесваше на момичетата. Харесваха и това, че Лий е бил лош, и че се е преобразил; харесваше им, че той можеше да говори за собствената си душа, и че децата го обичаха. Имаше нещо непоносимо благородно в начина, по който спокойно си признаваше нещата, които е извършил, без да показва нито срам, нито стеснение. На момичетата, с които ходеше, им харесваше, че са единственото изкушение, което все още си позволява.

Приеха Лий в семинарията в Бангор, щата Мейн, но той се отказа от теологията, когато майка му се разболя, и се прибра, за да се грижи за нея. Родителите му вече се бяха развели и баща му живееше с втората си жена в Южна Каролина. Лий даваше на майка си лекарствата, поддържаше чаршафите й чисти, сменяше й памперсите и гледаше с нея обществената телевизия. Когато не беше до леглото на майка си, беше в университета в Ню Хемпшир, където завърши магистратура по медийни науки; в събота ходеше до Портсмут да работи в офиса на най-новия конгресмен от Ню Хемпшир.

Започна като доброволец без заплащане, но когато майка му умря, работеше там на щат като началник на програмата на конгресмена за популяризиране на религията. Много хора смятаха, че Лий е причината номер едно да преизберат конгресмена последния път. Противникът му, бивш съдия, беше подписал документ, с който даваше на бременна престъпничка правото да абортира в първия триместър и Лий го обяви за смъртно наказание за нероденото. Обиколи половината църкви в щатите, за да говори за това. Изглеждаше добре на амвона с вратовръзката и свежата си бяла риза, и никога не пропускаше възможността да се обяви за грешник, и всички бяха във възторг от това.

Работата на Лий в кампанията бе дала повод и за единствената му караница с Мерин, въпреки че Иг не беше сигурен дали когато единият не желае да се защитава, това е караница. Мерин направо го разкъса на парченца заради историята с аборта, но Лий го прие спокойно и заяви: „Ако ти искаш да напусна работата си, Мерин, още утре си подавам оставката. Няма какво да му мисля. Но ако остана на тази длъжност, ще трябва да върша онова, за което са ме наели, и ще го върша добре.“ Тя каза, че Лий няма срам. Лий отвърна, че понякога не бил убеден, че притежава нещо друго освен срам, и тя се сопна: „Ох, Боже, я не ми се прави на сериозен“, но след това го остави на мира.

Лий обичаше да я гледа, разбира се. Иг го беше забелязвал понякога как оглежда Мерин, когато тя става от масата и полата шумоли около краката й. Винаги бе обичал да я гледа. Иг не беше против Лий да гледа. Мерин беше негова. А и бездруго след онова, което бе сторил с окото на Лий — с времето той беше започнал да се чувства лично отговорен за частичната му слепота — той надали би могъл да недоволства срещу него за един поглед към хубава жена. Лий често казваше, че от злополуката би могъл да ослепее напълно и че се опитвал да се наслаждава на всяко едно хубаво нещо, изпречило се пред очите му, все едно за последен път опитва сладолед. Лий имаше дарба за такива изказвания, да признава простичко насладите и грешките си, без да се бои от подигравки. Не че някой му се подиграваше. Тъкмо напротив — всички окуражаваха Лий. Неговото преображение беше ебаси и вдъхновяващото. Може би скоро някой ден той сам щеше да се кандидатира за политическа длъжност. Вече се водеха разговори в този дух, макар и Лий да отхвърляше със смях всякакви предположения, че може да се стреми към по-висока длъжност и пускаше лафа на Граучо Маркс, че всяка група, която би го приела за свой член, не струвала. И Цезар бе отказвал трона три пъти, спомняше си Иг.

Слепоочията на Иг туптяха — беше все едно чук се стоварва върху нажежен метал, постоянни, звънтящи удари. Той зави от междущатското шосе и хвана магистралата към офис парка, където конгресменът държеше главната си квартира в сграда с голям клиновиден стъклен атриум, стърчащ от фасадата й като нос на огромен стъклен танкер. Иг заобиколи към задния вход.

Асфалтираният паркинг зад сградата, две трети празен, се печеше на следобедната жега. Иг паркира, грабна синьото си найлоново яке от задната седалка и слезе от колата. Беше прекалено горещо за връхна дреха, но въпреки това го облече. Приятно му беше как слънцето напича лицето и главата му и трептящата мараня от жегата над асфалта пред него. Направо ликуваше под лъчите.

Вдигна вратата на багажника и отвори долното отделение. Щангата беше завинтена към долната срана на метален панел, но болтовете бяха ръждясали и от усилията да ги развие ръцете го заболяха. Отказа се и погледна в аварийния комплект. В него имаше магнезиева сигнална ракета — тръба, увита в червена хартия, омазнена и гладка. Ухили се. Ракета — адски по-яко в сравнение с щангата. Можеше да изгори с нея хубавичкото личице на Лий. Да го ослепи и с другото око, може би — това си беше все едно да го убие. Освен това ракетата повече подхождаше на Иг от щангата — не беше ли утвърдено схващане, че огънят е единственият приятел на дявола?

Иг пресече асфалта в маранята и жегата. Това лято прииждащите на всеки седемнайсет години цикади излизаха да се чифтосват и дърветата зад паркинга жужаха от тях — плътно, отекващо барабанене, като шума от голям механичен бял дроб. Звукът им изпълваше главата му, той бе звукът на неговото главоболие на лудостта, на неговия проясняващ гняв. Припомни си откъслек от „Откровението на Йоан“: „И от дима излязоха скакалци по земята.“ Цикадите излизаха на всеки седемнайсет години, за да се изчукат и да умрат. Лий Турно беше буболечка, не по-добра от цикадите — всъщност много по-гадна. Беше свършил работата с изчукването, сега можеше да умре. Иг щеше да му помогне. Докато вървеше през паркинга, той пъхна ракетата в ръкава на якето си и я придържа с десница.

Стигна до двойна врата от плексиглас с отпечатано на нея името на почитаемия конгресмен от Ню Хемпшир. Беше огледална и той видя отражението си там — мършав изпотен мъж с яке с вдигнат догоре цип, който изглеждаше така, сякаш е дошъл да извърши престъпление. Да не споменаваме, че беше рогат. Върховете бяха пробили кожата му на слепоочията и костта отдолу беше порозовяла от кръвта. Още по-страшна от рогата обаче беше усмивката му. Ако стоеше от другата страна на вратата и се видеше как идва, щеше да врътне ключалката и да извика полиция.

Той нахълта в климатизираното и застлано с килими спокойствие. Дебел мъж с подстрижка „канадска ливада“ седеше зад бюро и бодро разговаряше по микрофон със слушалки. Току вдясно от бюрото имаше контролно-пропускателен пункт, където посетителите трябваше да минат през детектор за метал. Полицай на петдесет и нещо седеше зад рентгеновия монитор и дъвчеше дъвка. През плъзгащата се плексигласова преграда на рецепцията се виждаше гола стаичка с картата на Ню Хемпшир, забодена с кабарчета на стената и наблюдателен монитор на маса. Втори полицай, грамаден плещест мъж, седеше там на една сгъваема маса, наведен над някакви документи. Иг не виждаше лицето му, но имаше дебел врат и голяма бяла плешива глава, в чийто вид имаше нещо смътно непристойно.

Това нервира Иг — тези полицаи, този детектор за метал. Гледката им събуди лоши спомени за летище Логан и трескава пот изби по тялото му. Не беше идвал тук при Лий повече от година и изобщо не помнеше преди да се е налагало да се минава през някаква охрана.

Администраторът каза в микрофона „Довиждане, сладурче“, натисна едно копче на бюрото си и погледна Иг. Администраторът имаше голямо, кръгло, луноподобно лице и сигурно името му беше Чет или Чип. Зад очилата с квадратна рамка в будния му поглед се четеше ужас или слисване.

— Да ви помогна? — попита той Иг.

— Да. Бихте ли…

Но тогава нещо друго привлече вниманието на Иг — наблюдателният монитор в стаята от другата страна на плексигласовата преграда. Той излъчваше изглед от приемната, видян през широкоъгълен обектив — растенията в саксии, безобидните плюшени дивани и самият Иг. Само че нещо с монитора не бе наред. Иг постоянно се разделяше на две застъпващи се фигури, които рязко се сливаха пак в една; това изображение беше трепкащо и нестабилно. Първоначалното изображение на Иг го показваше такъв, какъвто е — блед, хилав мъж с трагично оредяла коса, козя брадичка и извити рога. Но го имаше и онзи вторичен образ — сянка, тъмна и безлична, която ту трепваше на екрана, ту изчезваше. Тази негова втора версия беше без рога — изобразяваше не този, който е, а този, който е бил. Все едно гледаше как собствената му душа се мъчи да се изтръгне на свобода от демона, към когото бе прикована.

Полицаят, който седеше в голата, ярко осветена стая в монитора, също беше забелязал, обърна се на въртящия се стол да огледа екрана. Иг все още не виждаше лицето му — беше се извъртял дотолкова, че можеше да види само ухото и лъскавото му бяло кубе, гюлле от кост и кожа върху грубия, дебел чеп на врата му. След малко полицаят посегна и тресна с юмрук монитора в опит да оправи образа и ударът беше толкова силен, че за миг целият екран угасна.

— Господине? — попита администраторът.

Иг откъсна поглед от монитора.

— Може ли… Може ли да извикате Лий Турно? Кажете му, че Иг Периш е дошъл да го види.

— Трябва да видя шофьорската ви книжка и да ви отпечатам пропуск, преди да ви пусна да влезете — каза той с безизразен, механичен глас, втренчил празен поглед в рогата като омагьосан.

Иг погледна пропускателния пункт и веднага разбра, че не би могъл да влезе с магнезиева ракета, скрита в ръкава.

— Кажете му, че ще изчакам тук, навън. Кажете му, че ще пожелае да ме види.

— Не мисля — отвърна администраторът. — Не мога да си представя кой би пожелал. Вие сте ужасен. Имате рога и сте ужасен. Само като ви погледна, и ми се ще да не бях идвал днес на работа. Без малко да не дойда. Веднъж месечно си отпускам ден за психично здраве — оставам си вкъщи, обувам гащите на майка си и яко се надървям. За дъртачка тя има доста мръснички нещица. Има черен сатенен корсет с гръб с пластини от китова кост и много върви, екстра е. — Очите му бяха изцъклени, в ъгълчето на устата му лъщеше малка бяла слюнка.

— Особено ми харесва, че го смяташ за ден за психично здраве — отбеляза Иг. — Извикай ми Лий Турно, ако обичаш.

Администраторът се извъртя настрани на деветдесет градуса, с рамо към Иг. Натисна едно копче, после замърмори в микрофона. Заслуша се, после каза „Добре“. Врътна се отново към Иг. Кръглото му лице лъщеше от пот.

— Той цяла сутрин има срещи.

— Кажи му, че знам какво е направил. Точно с тези думи. Кажи на Лий, че ако иска да поговорим за това, ще го изчакам пет минути на паркинга.

Администраторът впи в него безизразен поглед, после кимна, извърна се пак и каза в микрофона:

— Господин Турно? Той казва… казва, че знае какво сте направил? — Превърна го във въпрос в последния момент.

Иг не чу какво още имаше да каже администраторът обаче, защото след миг в ухото му зазвуча глас — глас, който познаваше добре, ала не бе чувал от няколко години.

— Шибаният Иги Периш! — възкликна Ерик Ханити.

Иг се обърна и видя плешивия полицай, който седеше пред наблюдателния монитор в стаята отвъд плексигласовата преграда. На осемнайсет Ерик беше тийнейджър, излязъл от каталога на „Абъркромби енд Фич“ — едър и жилав, с ниско подстригана къдрава кестенява коса. Обичаше да се разхожда без обувки, с пусната риза и джинси, смъкнати на хълбоците. Но сега, почти на трийсет, лицето му се беше разплуло и превърнало в месеста буца, и когато косата му започна да оредява, той я обръсна, вместо да води битка, която не можеше да спечели. Сега беше величествен в своята плешивост — ако имаше обица на едното ухо, можеше да играе Мистър Пропър в телевизионна реклама. Вероятно неминуемо, той беше наследил професията на баща си — занаят, който му предоставяше и власт, и законно прикритие от време на време да причинява болка на хората. Навремето, когато Иг и Лий още бяха приятели (ако някога изобщо са били приятели), Лий бе споменал, че Ерик е началник на охраната на конгресмена. Каза и че Ерик се е кротнал много. Лий дори беше ходил с него на спортен риболов един-два пъти. „Разбира се, за примамка той използва черните дробове на изкормени протестиращи — беше казал той. — Разбирай го както си искаш.“

— Ерик — каза Иг и се дръпна от гишето. — Как си?

— Щастлив — отвърна Ерик Ханити. — Радвам се да те видя. А ти, Иг? Как я караш? Да си убил някого тая седмица?

— Добре съм — отвърна Иг.

— Не ми изглеждаш добре. Изглеждаш така, все едно си забравил да си пиеш хапчето.

— Какво хапче?

— Е… няма как да не си нещо болен. Вънка е над трийсет градуса, а пък ти си с яке и се потиш като шопар. Плюс това на главата ти растат рога, а аз знам, че това не е нормално. Разбира се, ако беше здрав, никога нямаше да размажеш лицето на гаджето си и да я зарежеш в гората. Малката червенокоса пичка — каза Ханити и огледа Иг с наслада. — Оттогава съм ти фен, Иг, знаеш ли? Без майтап. От години си мислех, че на твойто богаташко семейство трябва да му поспадне реномето. Особено на брат ти, дето има толкова много шибани кинти и всяка вечер го дават по телевизията с модели на бански костюми в скута, все едно е бачкал поне един ден в живота си. И после ти го спретваш оня номер. Зарина с лайна името на семейството си, дето никога няма да ги изчистят. Аз съм във възторг. Не знам какво би могъл да направиш на бис. Какво ще направиш на бис, Иг?

Иг с мъка удържаше краката си да не се разтреперят. Ханити бе надвиснал, по-тежък с петдесетина килограма, и стърчеше над него с цяла педя.

— Дошъл съм само да разменя няколко думи с Лий.

— Знам какво ще направиш на бис — заяви Ерик Ханити, сякаш Иг не беше отговорил. — Идваш в офиса на конгресмен със съвсем превъртял мозък и оръжие, скрито в якето. Имаш оръжие, нали? Затова си го сложил това яке, да го скриеш. Имаш патлак, и аз ще те застрелям, и ще ме сложат на първа страница на „Бостън Хералд“ затова, че съм пречукал душевноболния брат на Тери Периш. Няма ли да е яко? Последния път, като видях брат ти, той ми предложи безплатни билети за шоуто му, ако някога се замъкна в Ел Ей. Тикаше ми в лицето колко му е пораснала работата, лайно с лайно. Иска ми се да бъда онзи, който героично те застрелва в шибаното лице, преди пак да можеш да убиваш. После, на погребението, може да питам Тери дали все още може да ме уреди с билети. Само за да му видя физиономията. Хайде, Иг, мини през детектора за метал, та да имам оправдание да ти гръмна умствено увредения гъз.

— Няма да влизам при никого. Ще изчакам навън — каза Иг и вече отстъпваше към вратата; усещаше хладни петна от пот под мишниците. Дланите му бяха хлъзгави. Щом бутна вратата с лакът да я отвори, ракетата се плъзна и за един ужасяващ миг му се стори, че ще се изхлузи пред Ханити и ще падне на пода, но успя да я прихване с палец и да я задържи на място.

Ерик Ханити наблюдаваше с алчен, почти животински поглед как Иг излиза отново на слънце.

Преходът от хладния офис към пърлещата жега на следобеда за кратко замая Иг. Небето светна, после помрачня и пак светна.

Той беше съвсем наясно какво прави, докато пътуваше към офиса на конгресмена. Изглеждаше просто, изглеждаше правилно. Сега обаче виждаше, че е било грешка. Той нямаше да убие Лий Турно със сигнална ракета (само по себе си — комично абсурдна идея). Лий изобщо нямаше да излезе да разговаря с него.

Докато вървеше през паркинга, крачката му се ускори, заедно с тупкането на сърцето му. Правилно беше да си тръгне, да хване обратния път към Гидиън. Да намери място, където да бъде сам, на спокойствие, и да поразмишлява. Да си подреди мислите. След преживяния ден той имаше отчаяна нужда да си подреди мислите. Да дойде тук беше постъпка, така съвършено безразсъдна и импулсивна, че като си помислеше, че си го е позволил, и се плашеше. Някаква част от него смяташе, че има голяма вероятност Ерик Ханити вече да събира подкрепления и ако скоро не потегли, изобщо няма да може да тръгне. (Но друга част гукаше кротко: „След десет минути Ерик няма и да помни, че си бил тук. Та той дори не разговаряше с теб. Разговаряше със собствения си дявол.“).

Иг метна ракетата отзад в гремлина и затръшна капака на багажника. Тъкмо заобиколи до шофьорската врата — и чу, че Лий го вика.

— Иги?

Вътрешната температура на Иги се промени, щом чу гласа на Лий — падна с няколко градуса, сякаш беше изгълтал наведнъж силно изстудено питие. Иг се обърна и се втренчи. Виждаше през трепкащата мараня как Лий се издига над асфалта — размазана и разкривена фигура, която ту се мяркаше, ту изчезваше; душа, а не човек. Късата му златиста коса сияеше, нажежена до бяло, все едно той бе в пламъци. Ерик Ханити стоеше до него, плешивото му теме ослепително лъщеше, ръцете му бяха скръстени на издутите гърди, с длани, скрити под мишниците.

Ханити остана на входа на щаба на конгресмена, но Лий тръгна към Иг — сякаш не стъпваше по земята, а вървеше по въздуха, струеше като течност в изпепеляващата жега на деня. Но щом се приближи, тялото му придоби вещественост и вече не беше струящ безплътен дух, силует, оформен от горещината и изкривените слънчеви лъчи, а най-сетне просто човек, стъпващ по земята. Носеше джинси и бяла риза, работническо облекло, което го правеше да прилича по-скоро на дърводелец, отколкото на политическо подставено лице.

Синьото дясно око на Лий беше точно с цвета на изпепеленото августовско небе над тях. Уврежданията на лявото око не бяха довели до обичайната катаракта, която образуваше кремавобял филм върху ретината. Лий беше развил кортикална катаракта, проявяваща се като проблясък от много бледо синьо — ужасна бяла звезда, разцъфнала сред мастилото на зеницата му. Дясното око беше ясно и будно, втренчено в Иг, но другото бе леко извърнато навътре и като че се взираше в далечината. Лий казваше, че може да вижда с него, макар и неясно. Каза, че било като да гледаш през насапунисан прозорец. Лий сякаш изпиваше Иг с дясното си око. Кой знае какво гледаше лявото.

— Получих съобщението ти — каза Лий. — Е… Значи знаеш.

Иг се стъписа — не си беше представял, че дори и под влияние на рогата Лий ще си го признае толкова откровено. Обезоръжи го и стеснителното, полуусмихнато извинително изражение на лицето на Лий, изражение, което изглеждаше почти смутено, сякаш изнасилването и убийството на приятелката на Иг беше недодялан гаф пред обществото, като да изцапаш с кал новия килим.

— Знам всичко, шибаняко — заяви Иг с разтреперан глас.

Лий пребледня; червени петна разцъфнаха на бузите му. Той вдигна лявата си ръка с разтворена длан — жест, който казваше „чакай малко“.

— Иг. Няма да се оправдавам. Знаех, че е грешно. Бях си пийнал повечко, а тя видимо имаше нужда от приятел, и нещата излязоха извън контрол.

— Само с това ли ще се защитиш? Че нещата, ебати, излезли извън контрол? Знаеш, че съм дошъл да те убия.

Лий го гледаше втренчено, после се огледа през рамо към Ерик Ханити, а после отново погледна Иг.

— Предвид миналото ти, Иг, не бива да си правиш шегички. След онова, което преживя заради Мерин, е редно да внимаваш какви ги приказваш в присъствието на пазител на закона. Особено пазител като Ерик. Той не разбира от ирония.

— Не иронизирам.

Лий опипа златната верижка на врата си и каза:

— Ако щеш вярвай, но ми е много кофти заради това. Същевременно една частица от мен се радва, че си разбрал. Ти нямаш нужда от нея в живота си, Иг. По-добре си без нея.

Иг не можеше да се сдържи — в гърлото му се надигна тих, мъчителен стон на ярост и той тръгна към Лий. Очакваше Лий да заотстъпва назад, но Лий не помръдна, само отново се огледа към Ерик, който кимна в отговор. Иг също стрелна Ерик с поглед — и замря. За първи път забеляза, че кобурът на Ерик Ханити е празен. Причината, че е празен беше, че той държеше револвера в ръка и го криеше под мишницата си. Иг не виждаше самия пистолет, но усещаше, че той е там, усещаше тежината му, сякаш сам го държеше. Ерик щеше и да стреля с него, Иг не се съмняваше. Той искаше да застреля брата на Тери Периш, да го пишат във вестника: „Ченге герой убива заподозрян секс убиец“ — и ако Иг пипнеше Лий, само това оправдание му беше достатъчно. Рогата щяха да свършат останалото — да накарат Ханити да се поддаде на най-свирепите си импулси. Така въздействаха те.

— Не знаех, че ти пука толкова — каза Лий най-сетне; дишаше бавно, равномерно. — Господи, Иг, та тя е боклук. Мислех, че единствената причина да живееш с нея е да се махнеш от къщата на вашите.

Иг нямаше представа за какво говори той. Денят като че замря — дори и ужасните цикади като че замлъкнаха. После Иг разбра — спомни си какво му бе признала Глена сутринта, първото признание, изтръгнато от рогата. Струваше му се невъзможно, че се е случило едва тази сутрин.

— Не говоря за нея — каза Иг. — Как можа да ти хрумне, че говоря за нея?

— А за кого говориш тогава?

Иг не разбираше. Всички си признаваха. Още щом видеха Иг, видеха ли рогата му, и тайните се изливаха навън. Не можеха да се сдържат. Администраторът искаше да нахлузи бельото на майка си, а Ерик Ханити си търсеше оправдание да застреля Иг и да пишат за него във вестника, а сега беше ред на Лий, и единственото, което Лий имаше да признае, беше, че са му врътнали една пиянска свирка.

— Мерин — изрече дрезгаво Иг. — Говоря за онова, което си сторил на Мерин.

Лий наклони глава, съвсем мъничко, и дясното му ухо щръкна към небето — като куче, което се ослушваше за далечен звук. Изпусна тиха въздишка. После едва-едва поклати глава.

— Не схващам, Иг. Какво се предполага, че съм сторил на…

— Убил си я, ебаси! Знам, че си бил ти! Убил си я и си накарал Тери да си трае.

Лий впери в Иг продължителен, многозначителен поглед. Озърна се пак към Ерик Ханити — проверяваше, според Иг, дали Ерик е достатъчно близо, че да чува разговора им. Не беше. После Лий се обърна отново към него, и лицето му беше мъртвешко, безизразно. Промяната беше толкова разтърсваща, че Иг едва не изкрещя от страх — смешна реакция, дявол да се страхува от човек, когато се предполагаше, че трябва да е обратното.

— Тери ли ти го каза? — попита Лий. — Ако е той, е проклет лъжец!

Лий не се влияеше от рогата поради някаква причина, непонятна за Иг. Между тях се издигаше стена и рогата не можеха да я пробият. Иг се опита с воля да накара рогата да му въздействат, но това не продължи дълго. Беше като да се мъчиш да свириш на тромпет, запушен с куп парцали. Духай в него колкото силно си щеш, но той няма да просвири.

Лий продължи:

— Дано не е разправял това и на някой друг. И се надявам и ти да не си.

— Още не. Но скоро всеки ще узнае какво си сторил. — Лий изобщо виждаше ли рогата? Не ги бе споменал. Дори като че не ги поглеждаше.

— По-добре да не узнават — рече Лий. После мускулите в ъглите на челюстта му се отпуснаха — хрумна му нещо. Той попита:

— Записваш ли това?

— Да — отвърна Иг, но се забави твърде много, а и бездруго това бе грешният отговор; никой, който се опитва да впримчи някого, не би си признал, че записва разговора.

— Не, не записваш. Така и не се научи да лъжеш, Иг — усмихна се Лий. Лявата му ръка опипваше златната верижка на шията му. Другата бе мушнал в джоба си. — Обаче жалко за теб. Ако наистина записваше този разговор, можеше да стигнеш донякъде. Но така не мисля, че би могъл да докажеш каквото и да е. Може брат ти да ти е наприказвал нещо, когато е бил пиян, не знам, но каквото и да е казал, аз просто ще ти го избия от главата. Със сигурност няма да тръгна да го повтарям. От разнасяне на слухове никой не е прокопсал. Помисли си само. Представяш ли си Тери да отиде в полицията и да раздуе някаква безумна история как аз съм убил Мерин, и не може да я подкрепи с нищо освен с неговата дума срещу моята, след като си е мълчал цяла година? И няма никакви улики в негова подкрепа? Защото улики няма, Иг, всичките са унищожени! Ако тръгне да разправя тая история, в най-добрия случай това ще е краят на кариерата му. В най-лошия може и двамата да ни тикнат в затвора. Обещавам ти, че няма как аз да вляза без него.

Лий извади ръката от джоба си, колкото да потърка с юмрук здравото си око, все едно го бършеше от прах. За миг замижа с дясното око и се взираше в Иг с увреденото, окото, простреляно с онези бели спици. И за първи път Иг осъзна какво бе толкова ужасно в това око, какво винаги е било толкова ужасно в него. Не това, че беше мъртво. То беше просто… заето с други дела. Сякаш съществуваха двама Лий Турно. Първият беше човекът, който бе приятел на Иг повече от десетилетие човек, който можеше да признае пред децата, че е грешник и даряваше кръв на Червения кръст три пъти годишно. Вторият Лий беше човек, който зяпаше света около себе си и се чувстваше съпричастен към него колкото една пъстърва.

Лий изчисти дясното си око от онова, което бе попаднало в него и отпусна ръка до тялото си. После нехайно я пъхна обратно в джоба. Пак тръгна напред. Иг заотстъпва назад, стараеше се да не попада в обхвата му. Не беше сигурен защо отстъпва, не знаеше защо изведнъж му се стори въпрос на живот и смърт поне няколко крачки асфалт да го отделят от Лий Турно. Цикадите жужаха в короните на дърветата, ужасно, влудяващо бръмчене, което кънтеше в главата на Иг.

— Тя ти беше приятелка, Лий — каза Иг, докато отстъпваше покрай предницата на колата. — Тя ти имаше доверие, а ти я изнасили и я уби, и я заряза в гората. Как можа?

— Не си разбрал правилно едно нещо, Иг — каза Лий със спокоен, отмерен, тих глас. — Не беше изнасилване. Убеден съм, че ти се иска да вярваш в това, но, честно, тя искаше да я изчукам. Тя ми даваше аванси от месеци. Пращаше ми съобщения. Подхвърляше ми малки двусмислени намеци. През цялото време ми се сваляше зад гърба ти. Само те чакаше да заминеш за Лондон, че да се оправим с нея.

— Не! — възкликна Иг; гадна горещина обля лицето му, чак зад рогата. — Тя можеше и да преспи с някой друг, но нямаше да легне с теб, Лий.

— Казала ти е, че иска да спи и с други. За кого си мислеше, че говори? Хайде, честно, това като че е постоянна тема с твоите гаджета, Иг. Мерин, Глена — рано или късно те всичките се нахлузват на моя хуй. — И устата му се разтвори в зъбата, агресивна усмивка, която никак не беше весела.

— Тя ти се е съпротивявала.

— Знам, че ти сигурно няма да повярваш, Иг, но тя искаше и това, искаше аз да водя, да се наложа над възраженията й. Може би е имала нужда от това. Единствено така тя можеше да преодолее задръжките си. Всеки си има тъмна страна. Това бе нейната. Ти знаеш, че тя свърши, когато се чукахме, нали? Там, сред гората, с мен? Получи мощен оргазъм. Мисля, че е имала такава фантазия. Да я отведат в старата мрачна гора. Малко борба и драскане.

— И после камък в главата? — попита Иг. Вече беше заобиколил цялата предница на колата до пътническото място, а Лий го следваше стъпка по стъпка. — Тази част от фантазията?

Лий се поспря.

— Трябва да попиташ Тери. Това го свърши той.

— Това е лъжа — прошепна Иг.

— Но истина в действителност не съществува. Не и такава, която има значение — заяви Лий. Лявата му ръка се показа изпод ризата. Той носеше златно кръстче, което проблесна на слънцето. Той го сложи в уста и го засмука, после го остави да падне и каза: — Никой не знае какво се случи онази вечер. Дали аз съм й разбил главата с камъка, или е бил Тери, или си бил ти… Никой никога няма да разбере какво се е случило в действителност. Не можеш да възбудиш дело, а аз не възнамерявам да сключвам сделки с никого от вас — какво искаш тогава?

— Искам да те видя как издъхваш, без надежда и в страх, в калта — заяви Иг. — Също като нея.

Лий се усмихна, сякаш са му направили комплимент.

— Направи го тогава — рече той. — Хайде, направи го. — Бързо пристъпи напред и се хвърли към Иг, а Иг отвори вратата на колата между тях и я блъсна към Лий.

Тя се вряза в краката на Лий с трясък и нещо се удари в асфалта — тупуррр, дрън, чат! Иг мярна червено швейцарско ножче с десетсантиметрово острие, което се въртеше на земята. Лий залитна, издиша рязко, с остро пъшкане, и Иг използва момента, за да се шмугне в колата през пътническото място и да седне зад волана. Дори не си даде труда да затвори пътническата врата.

— Ерик! — кресна Лий. — Ерик, той има нож!

Но гремлинът оживя със стържеща, продрана кашлица и кракът на Иг напипа газта още преди да се е настанил на седалката. Погледът му се стрелна към огледалото за обратно виждане и той видя Лий и Ерик сред облака прах. Здравото дясно око на Лий отново бе затворено и той размахваше ръка срещу кълбящия се прахоляк. Полусляпото ляво око обаче беше отворено и се взираше подир Иг с някаква отчуждена заплененост.