Джо Хил
Рога (3)

Трета глава

Той запали колата и отиде в Клиниката за съвременна медицинска практика, където обслужваха без предварително записан час. Малката чакалня беше почти пълна, беше горещо и едно дете врещеше. Момиченцето лежеше по гръб в средата на стаята и надаваше страшен вой и рев, като от време на време спираше да си поеме въздух. Майка й седеше на стол, подпрян на стената, и, наведена над нея, я заливаше с неспирен, яростен и трескав поток от шепот — заплахи, проклятия и предложения да се действа сега, преди да е станало късно. Веднъж се опита да хване дъщеря си за глезена и момиченцето изрита ръката й с черната си обувка с тока.

Останалите в чакалнята решително пренебрегваха разиграващата се сцена и зяпаха равнодушно списания или работещия без звук телевизор в ъгъла. И тук даваха „Най-добрият ми приятел е социопат!“. Неколцина от тях погледнаха Иг, когато влезе, някои — с надежда; може би си мечтаеха, че бащата на момиченцето е дошъл да я изведе навън и да я напляска безмилостно. Но щом го видяха, от пръв поглед разбраха, че не е дошъл тук да помогне.

На Иг му се искаше да си беше сложил шапка. Той прикри с шепа челото си, все едно затулваше очи от ярка светлина, с надеждата да скрие рогата. Ала и да бяха ги забелязали, никой не се издаде.

На стената в дъното на стаята имаше гише, а от другата страна зад компютър седеше една жена. Администраторката се беше втренчила в майката на плачещото дете, но когато Иг изникна пред нея, тя погледна нагоре, устните й трепнаха и се извиха в усмивка.

— С какво мога да съм ви полезна? — попита тя. Вече посягаше към една папка с някакви формуляри върху нея.

— Искам лекар да ме прегледа — каза Иг и вдигна леко ръката си, за да се видят рогата.

Тя присви очи, огледа ги и нацупи устни състрадателно.

— Е, това не изглежда добре — каза тя и се завъртя към компютъра.

Каквато и реакция да бе очаквал Иг, а той изобщо не знаеше какво да очаква, тя не беше тази. Тя беше реагирала на рогата, все едно й беше показал счупен пръст или обрив — но им беше реагирала. Явно ги беше видяла. Само че ако в действителност ги беше видяла, през ум не би му минало, че тя просто ще нацупи устни и ще извърне очи.

— Само трябва да ви задам няколко въпроса. Име?

— Игнейшиъс Периш.

— Възраст?

— Двайсет и шест.

— При някой местен лекар ли се преглеждате?

— Не съм ходил на лекар от години.

Тя вдигна глава и се вгледа угрижено в него, пак се намръщи и му се стори, че ей сега ще му се скарат, че не ходи на преглед редовно. Малкото момиченце се разпищя още по-силно отпреди. Иг погледна назад тъкмо навреме, за да я види как фрасва майка си в коляното с червена пластмасова пожарна кола, една от играчките, струпани в детския кът да си играят, докато чакат. Майката я изтръгна от ръцете й. Момичето пак се тръшна по гръб, зарита във въздуха като преобърната хлебарка и се разциври с нова ярост.

— Искам да й кажа да накара тая нещастна калпазанка да млъкне — забеляза администраторката със слънчев, бъбрив тон. — Как ви се струва?

— Имате ли химикалка? — попита Иг с пресъхнала уста и вдигна папката. — За да ги попълня.

Раменете на администраторката се прегърбиха и усмивката й угасна.

— Разбира се — отвърна тя на Иг и бутна към него една химикалка.

Той й обърна гръб и погледна формулярите, защипани за папката, ала погледът му не можеше да се фокусира.

Тя беше видяла рогата, но не ги бе намерила за нещо необичайно. А после беше казала онова за ревящото момиченце и за безпомощната й майка: „Искам да й кажа да накара тая нещастна калпазанка да млъкне.“ И му поиска мнението дали според него това е редно. Също като Глена, като се питаше дали може да си напъха лицето в кутията с понички и да нагъва като прасе от копанята.

Огледа се за място да седне. Имаше точно два празни стола — по един от двете страни на майката. Щом Иг се приближи, момиченцето вдъхна дълбоко, изду дробове и нададе пронизителен крясък, от който стъклата на прозорците се разтрепериха, а неколцина души в чакалнята се сепнаха. Да вървиш по посока на този звук беше все едно да напредваш срещу хала, толкова бурна, че краката не те държат.

Щом Иг седна, майката на момиченцето се отпусна на стола и се удари силно по крака с навито на тръба списание — Иг усети, че на нея всъщност й се искаше да удари не крака си. Момиченцето като че се беше изтощило с този последен вик и сега лежеше по гръб, а по зачервеното й грозно лице се стичаха сълзи. Лицето на майка й също се беше зачервило. Тя изгледа Иг нещастно и завъртя очи. Погледът й като че за миг се спря на рогата и после се извърна.

— Извинявайте за нелепия шум — каза тя и докосна Иг извинително по ръката.

И щом го докосна, щом кожата й се допря до неговата, Иг разбра, че тя се казва Али Летъруърт и че от четири месеца спи със своя инструктор по голф — срещат се в мотел на шосето по-надолу от голф игрището. Миналата седмица бяха заспали след изморително чукане, мобилният телефон на Али беше изключен и тя беше пропуснала все по-обезумелите обаждания на дъщеря си от летния дневен лагер, която се чудеше къде ли е тя и кога ще дойде да прибере своето момиченце. Когато най-сетне бе пристигнала с два часа закъснение, дъщеря й бе изпаднала в истерия, с пламнало лице, от носа й течаха сополи, кървясалите й очи гледаха обезумяло, и се наложи Али да й купи плюшена играчка „Уебкинз“ за шейсет долара и бананова мелба, за да я успокои и да купи мълчанието й; само така тя можеше да попречи на съпруга си да разбере. Ако беше знаела що за досада е едно дете, никога нямаше да го роди.

Иг отдръпна ръката си от нея.

Момиченцето засумтя и затропа по пода. Али Летъруърт въздъхна, наведе се към Иг и каза:

— Честно да си кажа, ще ми се да я наритам по разглезения задник, но ме тревожи какво ли ще кажат всички тези хора, ако я ударя. Мислите ли…

— Не — прекъсна я Иг.

Нямаше как да знае всичко онова, което знаеше за нея, ала все пак го знаеше, така както знаеше номера на мобилния си телефон или адреса си. Знаеше също, стопроцентово сигурно, че Али Летъруърт не би разправяла как би наритала разглезения задник на дъщеря си на напълно непознат. Беше го казала като човек, който говори на себе си.

— Не — повтори Алис Летъруърт, отвори списанието си и го остави да падне и да се затвори. — Сигурно не мога. Чудя се дали да не стана и да си изляза. Просто да я зарежа тук и да отпраша. Мога да остана при Майкъл, да се скрия от света. Мъжът ми ще ме гепи за изоставяне, ама на кого ли му пука? Вие бихте ли се съгласили да си поделяте родителските права за това чудо?

— Майкъл вашият инструктор по голф ли е? — попита Иг.

Тя кимна замечтано, усмихна му се и каза:

— Смешното е, че никога не бих се записала на уроци при него, ако знаех, че Майкъл е негро. Преди Тайгър Уудс нямаше много чернилки в голфа освен тия, дето ти носят стиковете — там беше едно от местата, където можеш да си починеш от тях. Знаеш ги какви са повечето черни, вечно дърдорят по мобилните си телефони и постоянно разправят да ти таковам това, да ти таковам онова, и как гледат белите жени. Но Майкъл е образован, говори досущ като бял. И онова, дето го разправят за черните патки, е вярно. Чукала съм бели пичове с купища, и един от тях нямаше надарен като Майкъл. — Тя набърчи нос и продължи: — Викаме му стик номер пет.

Иг скочи на крака и бързо отиде на регистратурата. Надраска припряно отговорите на няколко въпроса и подаде папката на жената.

Зад него момиченцето се разпищя:

— Не! Не, няма да седна!

— Струва ми се, че аз трябва да кажа нещо на майката на това момиченце — каза администраторката, поглеждайки зад Иг жената и дъщеря й, без да обърне никакво внимание на папката. — Знам, че не е тя виновна, че дъщеря й е вреслива гняс, но искам да й кажа само едно нещо.

Иг погледна малкото момиченце и Али Летъруърт. Али пак се беше навела над нея, побутваше я с навитото списание и й съскаше. Иг отново извърна очи към администраторката.

— Да — съгласи се той за експеримента.

Тя си отвори устата, после се подвоуми и се втренчи изнервено в лицето на Иг.

— Има само едно нещо — че не ми се започват грозни сцени.

Връхчетата на рогата му запулсираха, облени внезапно от неприятна горещина. Някаква част от него се изненада — вече, а той имаше тези рога от няма и час, — че тя не поддаде веднага, след като й бе дал позволение.

— Как така да започнете? — попита той, като се подръпваше нервно по козята брадица, която пускаше. Вече беше любопитен дали ще успее да я накара. — Изумително е как позволяват на децата си да се държат хората в днешно време, нали? Като се замислиш, то детето не е виновно, че родителят му не може да го научи как да се държи.

Администраторката се усмихна — строга, благодарна усмивка. Щом я видя, ново усещане прободе рогата му — ледена тръпка.

Тя се изправи и погледна зад него, към жената и момиченцето.

— Госпожо? — повика тя. — Извинете, госпожо?

— Да? — Али Летъруърт вдигна поглед с надежда; вероятно очакваше да извикат дъщеря й на преглед.

— Знам, че дъщеря ви е много разстроена, но ако не можете да я успокоите, смятате ли, че можете да проявите малко загриженост към нас, останалите, ебаси, да си вдигнете мощния гъз и да я изкарате навън, където няма да ни се налага да й слушаме врясъците? — попита администраторката със своята залепена пластмасова усмивка.

Лицето на Али Летъруърт пребледня като платно, само няколко горещи червени петна останаха да пламтят на восъчните й бузи. Тя стисна китката на дъщеря си. Сега лицето на момиченцето бе добило отвратителен тъмночервен цвят, то се дърпаше да се освободи и забиваше нокти в ръката на Али.

— Какво? — попита Али. — Какво казахте?

— Главата ми! — извика администраторката, усмивката й се скри и тя яростно затупа дясното си слепоочие. — Детето ви не млъква, главата ми ще гръмне и…

— Майната ти! — кресна Али Летъруърт, докато, залитайки, се изправяше.

— Ако имаше поне малко грижа за другите…

— Заврете си я в гъза!

— … щеше да го хванеш това твойто квичащо прасе за косата и да го извлечете навънка, ебаси…

— Спаружена пичка такава!

— … ама не, седиш си там и се подпичкваш…

— Хайде, Марси — рече Али, задърпала дъщеря си за ръката.

— Не! — опъна се момиченцето.

— Хайде, казах! — настоя майка й и я повлече към изхода.

На прага, преди да излязат на улицата, дъщерята на Али Летъруърт си изтръгна ръката от хватката на майка си и се стрелна през стаята, но се препъна в пожарната кола и се стовари на пода на четири крака. Момиченцето пак се развряска, по-ужасно и пронизително отвсякога, и се претърколи настрани, стиснала разкървавеното си коляно. Майка й не й обръщаше никакво внимание. Тя захвърли чантата си и се разкрещя на администраторката, а в отговор администраторката кресна пискливо. Странно, приятно чувство на пълнота и тежест запулсира в рогата на Иг.

Иг беше най-близо до момиченцето от всички, а майката не й се притичаше на помощ. Той я хвана за китката, за да й помогне да се изправи. Щом я докосна, разбра, че името й беше Марша Летъруърт и че тази сутрин си беше избълвала закуската в скута на майка си нарочно, защото майка й я караше да ходи на лекар, за да й изгорят брадавиците, а тя не щеше да ходи и щеше да боли, а майка й беше тъпа и гадна. Марша извърна лице нагоре, към неговото. Очите й, от които бликаха сълзи, бяха с ясния, ослепителен цвят на бензинова горелка.

— Мразя мама — каза тя на Иг. — Искам да я запаля в леглото й с кибрит. Искам да я запаля и тя да изгори до шушка.