Джо Хил
Рога (46)

Четирийсет и шеста глава

Още щом се провря в помещението, светлината на фаровете грейна през прозорците и вратите. Бели квадрати от ярко сияние струяха по покритите с графити стени и осветяваха древни послания: ТЕРИ ПЕРИШ ДУХА, МИР’79, БОГ Е МЪРТЪВ. Иг се скри от светлината, спотаи се от едната страна на входа. Свали палтото си и го захвърли по средата на пода. После се приведе в ъгъла и повика с рогата си змиите.

Те изпълзяваха от ъглите, падаха от дупки в стената, изхързулваха се изпод купчини от тухли. Пълзяха към палтото, приплъзваха се една върху друга в бързината. Палтото се затърчи, когато се събраха под него, а после започна да се надига в седнало положение. Палтото се вдигна и изправи, раменете започнаха да се изпълват, ръкавите се размърдаха и набъбнаха, сякаш невидим човек пъхаше ръцете си в тях. Най-накрая от него се подаде и глава с коса, виеща се и стелеща се върху яката. Все едно дългокос мъж, или може би жена, седеше в средата на стаята и медитираше със сведена глава. Човек, който не спираше да трепери.

Лий натисна клаксона.

— Глена? — провикна се той. — Какво правиш, маце?

— Тук, вътре съм — извика Иг с гласа на Глена. Беше приклекнал вдясно, досами вратата. — Ох, Лий, изкълчила съм си проклетия глезен!

Вратата на кола се отвори и се затръшна. Стъпки сред тревата започнаха да се приближават.

— Глена? — извика Лий. — Какво става?

— Седя си тук, сладурчо — отвърна Гленогласно Иг. — Ей тука си седя.

Лий се хвана за цимента с една ръка, привдигна се и се прехвърли през вратата. От последния път, когато Иг го беше виждал, беше качил близо петдесет килограма и си беше обръснал главата — преображение, толкова смайващо, колкото и да ти поникнат рога, и Иг не можеше да го проумее, не можеше да възприеме онова, което виждаше. Това изобщо не беше Лий. Беше Ерик Ханити със сините латексови ръкавици, стиснал палката; главата му цялата беше в пришки и обгаряния. На светлината на фаровете кокалената извивка на скалпа му беше червена досущ като на Иг. Пришките по лявата му буза бяха издути и широки и изглеждаха пълни с гной.

— Ей, маце — повика тихо Ерик. Очите му се стрелнаха насам-натам, огледаха обширното, тъмно помещение. Не забеляза Иг с вилата, нито мястото, където той се спотайваше вдясно, в най-черния мрак. Очите на Ерик още не бяха свикнали. Със сиянието на фаровете, което се изливаше през вратата и го обгръщаше, никога нямаше да свикнат. Лий беше някъде навън. Лий някак си беше разбрал, че не е безопасно и беше дошъл с Ерик — а как го беше разбрал? Кръстът вече не беше у него, за да го предпазва. Беше нелепо.

Ерик направи няколко ситни, тътрещи се крачки към фигурата с палтото; палката в дясната му ръка се поклащаше и описваше бавно лениви дъги.

— Кажи нещо, кучко! — подкани Ерик.

Палтото потръпна, размаха немощно ръка и поклати глава. Иг не помръдваше, беше притаил дъх. Не можеше да измисли как да действа. През вратата трябваше да влезе Лий, не някой друг. Но пък и такава си беше историята на краткия му живот, откакто подкара демонския занаят, помисли си Иг. Беше вложил всичките си сатанински сили, за да измисли едно хубавичко и семпло убийство, а сега всичко се разпиляваше като студена пепел по вятъра. Ала може би винаги е било така. Може би всички кроежи на дявола бяха нищо в сравнение с онова, което можеха да измъдрят людете.

Ерик се промъкваше напред, и накрая застана точно зад онова нещо в палтото. Вдигна палката си с две ръце и я стовари върху гърба му. Палтото се свлече и змиите се изсипаха — грамаден чувал, който се разцепва и разсипва навсякъде. Ерик издаде звук — задавен вик на погнуса, и докато отстъпваше без малко не се препъна в собствените си груби обувки.

— Какво? — подвикна му Лий някъде отвън. — Какво става?

Ерик стъпка с обувката си главата на една ивичеста змия и тя се загърчи между токовете му. Главата се пръсна с крехко изхрущяване, все едно се пукаше електрическа крушка. Той издаде болезнен стон на погнуса, ритна една водна змия и отстъпваше назад, отстъпваше назад към Иг. Той газеше в тях, в този гейзер от влечуги. Тъкмо се обръщаше, за да излезе, когато настъпи една и глезенът му се изметна. С изненадващо грациозен пирует той се завъртя в пълна окръжност, преди да загуби равновесие и да рухне върху едното си коляно, лице в лице с Иг. Взираше се със свинските си очички в широкото му, обгорено лице. Иг държеше вилата помежду им.

— Проклет да съм! — възкликна Ерик.

— И ти, и аз — рече Иг.

— Върви по дяволите, копелдак — Лявата ръка на Ерик започна да се вдига нагоре и Иг за пръв път забеляза чипоносия револвер.

Иг се хвърли напред — не си даде никакво време за мислене, вдигна вилата и я заби в лявото рамо на Ерик. Все едно я забиваше в дънера на дърво. Ударът разтърси дръжката отдолу нагоре и разтресе ръцете на Иг. Един от зъбците строши ключицата на Ерик, друг проби делтовидния му мускул; средният шип се заби в горната част на гърдите. Пистолетът гръмна, простреля небето, силен гръм — като от взрив на черешова бомбичка, звукът на американското лято. Иг продължаваше да напада, блъсна Ерик, той залитна и се стовари по задник. Лявата ръка на Ерик изхвърча във въздуха, пистолетът отплава в тъмното и щом падна на пода, стреля отново, и един смок плъхояд бе разкъсан на две.

Ханити изсумтя. Изглеждаше така, сякаш се напрягаше, за да вдигне някаква ужасна тежест. Стискаше челюсти, а лицето му, вече зачервено, добиваше тъмночервен цвят, изпъстрен с тлъсти бели мехури. Той погледна палката си, пресегна се през тялото си с десница и хвана вилата за желязното острие, като че възнамеряваше да я извади от тялото си.

— Зарежи — каза Иг. — Не искам да те убивам. Ако се опиташ да я извадиш, сам ще си навредиш още повече.

— Не се… — задъха се Ерик — … опитвам… да… я… извадя.

И той люшна тялото си надясно и повлече дръжката на вилата и Иг заедно с нея, повлече ги от тъмното към ярко осветената врата. Иг не разбираше какво става чак докато то стана, докато го извадиха от равновесие и той не излезе със залитане от тъмното. Той отскочи назад и дръпна вилата, и за миг острите върхове заседнаха в сухожилия и плът, а после изскочиха навън и Ерик изпищя.

Иг нямаше никакви съмнения какво предстои да се случи и се опита да се отдръпне от вратата, която го очертаваше в рамка като червена мишена върху черна хартия, но се забави твърде много. Пушката гръмна — един-единствен оглушителен трясък, и първата жертва бе слухът на Иг. Пушката изплю червен огън и зашеметените тъпанчета на Иг издъхнаха. Неестествена, не съвсем идеална тишина мигом обви света. Все едно преминаващ училищен автобус беше отнесъл дясното рамо на Иг. Той залитна напред и се блъсна в Ерик, който се разтърси от мокра и дрезгава кашлица, подобна на кучешки лай.

Лий се вкопчи с една ръка в касата на вратата и се придърпа нагоре и навътре; в другата държеше ловджийска пушка. Изправи се, без да бърза. Иг го видя как дърпа затвора, видя съвсем ясно как празната гилза изскочи от патронника, описа параболична дъга и се изгуби в мрака. Иг сам се опита да скочи в дъга, да отскочи вляво, да се превърне в подвижна мишена, но нещо го хвана за ръката — Ерик. Ерик го стискаше за лакътя и го притискаше, или за да го използва като патерица, или да го задържи на място като човешки щит.

Лий стреля пак и лопатата халоса Иг по краката. Те се подгънаха под него. За миг успя да се задържи — опря дръжката на вилата в пода и отпусна тежестта си върху нея, за да не падне. Но Ерик продължаваше да го стиска за лакътя и сачмите също го бяха улучили — не в краката, а в гърдите. Ерик се строполи назад и дръпна и Иг.

Иг мярна кипящото черно небе, покрито със сребристи облаци там, където някога, почти преди век, е имало таван. После се стовари по гръб върху цимента, той прокънтя и разтресе костите му.

Лежеше до Ерик, почти бе отпуснал глава върху хълбока на Ерик. Вече не чувстваше дясното си рамо и нищо под коленете си. От главата му шуртеше кръв, мракът на небето се сгъстяваше страховито, а той се мяташе и с отчаяни усилия се вкопчваше в съзнанието си. Ако сега изгубеше свяст, Лий щеше да го убие. Тази мисъл бе последвана от друга — че относително съзнателното му състояние нямаше значение, защото без друго тук щяха да го убият. Отбеляза — едно почти далечно допълнение, че стиска вилата си.

— Ти ме удари, тъпунгер! — кресна Ерик. Гласът му звучеше приглушено. На Иг му се струваше, че чува звуците на света през мотоциклетна каска.

— Можеше и по-зле да е. Можеше да умреш — каза Лий на Ерик, а после се изправи над Иг, насочил дулото в лицето му.

Иг нападна с вилата и заклещи цевта на пушката между зъбците. Изтласка я нагоре и надясно, и когато тя гръмна, избухна в лицето на Ерик Ханити. Иг погледна тъкмо навреме, за да види как главата на Ерик Ханити се пръсна като пъпеш, пуснат много отвисоко. Кръвта оплиска лицето на Иг, толкова гореща, че сякаш пареше, и Иг се сети безпомощно за пуйката, която се разхвърча след внезапния унищожителен трясък. Змиите се изхлузваха от кожите си и се приплъзваха в кръвта, бягаха, изпълзяваха в ъглите на помещението.

— Их, мама му стара — възкликна Лий. — Стана още по-зле. Извинявай, Ерик. Опитвах се да убия Иг, кълна се. — И после избухна в смях, истеричен, невесел смях.

Лий отстъпи крачка назад и освободи цевта от зъбците на вилата. Отпусна я надолу и Иг отново я бутна с вилата, и пушката гръмна за четвърти път. Куршумът се изстреля нагоре, улучи самата дръжка на вилата и я разцепи. Тризъбецът й отхвърча в тъмното и издрънча на цимента, и остави в ръцете на Иг разцепен, безполезен дървен прът.

— Ако обичаш, може ли да не помръдваш? — попита Лий и пак прищрака със затвора на пушката.

Отстъпи крачка назад и от безопасно разстояние, около метър и двайсет, отново прицели пушката в лицето на Иг и натисна спусъка. Чукчето щракна сухо. Лий се намръщи, вдигна пушката 410-ти калибър и я погледна разочаровано.

— Какво, само с четири патрона ли се зарежда това чудо? — възкликна той. — Не е моя. На Ерик е. Бих те застрелял с пушка онази вечер, ама нали знаеш, съдебните патолози. Но в този случай няма за какво да се тревожа. Ти си убил Ерик и той те е убил тебе, мен ме няма в картинката и всичко се връзва. Само съжалявам, че на Ерик му свършили патроните, та му се наложило да те пребие до смърт с приклада.

Той завъртя пушката, хвана цевта с две ръце и я вдигна на рамо. Иг имаше един миг да забележи, че Лий, изглежда, беше започнал да прекарва известно време на игрището за голф — имаше лек и изчистен замах, когато вдигна пушката, а после тя се стовари върху главата му. Вряза се с разцепващ трясък в единия му рог, запокити Иг далече от Ерик и той се търкулна по гладкия под.

Спря се по гръб, задъхан, усещаше горещи бодежи в единия бял дроб, изчака небето да спре да се върти. Небесата се люшкаха и звездите се вихреха като снежинките в преспапие, което някой е разтресъл здраво. Рогата жужаха — огромен камертон. Но бяха поели удара и запазили черепа му здрав.

Лий дойде при него, вдигна пушката и я стовари върху дясното коляно на Иг. Иг кресна, надигна се и се хвана за крака с една ръка. Коляновата му капачка като че се беше раздробила на три едри парчета — под кожата му все едно мърдаха счупени парчета от чиния. Но тъкмо беше седнал, и Лий връхлетя отново, халоса Иг по темето и отново го събори по гръб. Дървеният прът в ръцете му, острото копие, което някога бе дръжката на вилата, изхвърча от ръката му. Вихрушките от изкуствени снежинки продължаваха да се вихрят в небето и от тях му призляваше.

Лий замахна с приклада на пушката, влагайки всичката си сила, и го заби между краката на Иг, смаза му топките. Иг не можеше да пищи, нямаше въздух. Загърчи се, преобърна се на една страна и се преви на две. Корав бял възел от болка се издигна от чатала към червата и вътрешностите му, разширяваше се като отровен въздух, изпълващ балон, превръщаше се в убийствено гадене. Цялото тяло на Иг се стегна, мъчеше се да потисне надигащото се повръщане, тялото му се сви като юмрук.

Лий хвърли пушката и Иг я чу как падна с трясък на пода до Ерик. После закрачи наоколо — търсеше нещо. Иг не можеше да говори, не можеше дори да поеме въздух в дробовете си.

— Къде го е дянал Ерик тоя негов пистолет? — заразмишлява Лий на глас. — Знаеш ли, Иг, ти успя да ме подлъжеш. Да се шашнеш какви работи можеш да правиш с хорските мозъци. Как ги караш да забравят неща. Да им изтриваш паметта. Да ги караш да чуват гласове. Наистина си помислих, че е Глена. Бях се запътил насам, когато тя ми се обади от салона да ми каже да си го начукам отзад. Горе-долу това си беше. Ще повярваш ли? Отговорих: „Добре, отивам да си го начукам отзад, но как си успяла да изкараш колата?“ И тя вика: „Какви ги приказваш, за Бога?“ Не можеш да си представиш как се почувствах. Все едно откачам. Като че целият свят беше превъртял. Нещо такова бях усетил едно време, Иг. Като малък паднах от една ограда и си ударих главата, и когато се съвзех, луната трепереше като че ще падне от небето. Веднъж се опитах да ти го разкажа — как я поправих. Поправих луната. Турих небето отново в ред. И тебе ще те туря в ред.

Иг чу как вратата на пещта се отваря с воя на железните панти и усети кратък, почти болезнен прилив на надежда. Дървесната гърмяща змия щеше да докопа Лий. Той щеше да влезе в комина и тя щеше да го ухапе. Но тогава чу, че Лий се отдалечава, токовете му се затътриха по бетона. Само беше отворил вратата — може би за да влезе повече светлина, за да може да вижда; продължаваше да търси пистолета.

— Звъннах на Ерик и му казах, че според мен се навърташ тука и играеш някаква игричка, и че трябва да те настъпим — не бях сигурен колко силно. Казах, че тъй като едно време ми беше приятел, си мисля, че би трябвало да се оправим с тебе неофициално. Ерик нали го знаеш — не ми се наложи да се напрягам, та да го убедя. Нямаше нужда и да му казвам да си вземе пушкалата. Той самичък го направи. Ти знаеш ли, че не бях стрелял с пушка през живота си? Със заредена — нивгаж! Майка ми казваше, че те били дясната ръка на дявола и не щеше да държи пушкала вкъщи. А… Е, пак е по-добре от нищо. — Иг чу стържене на метал — Лий вдигна нещо от пода. Сега вълните от гадене се надигаха по-бавно и Иг можеше да диша, поемаше мънички глътки въздух. Струваше му се, че ако си почине още минутка, ще събере сили да седне. Да направи едно последно усилие. Освен това си помисли, че след още минутка в главата му ще се забият пет куршума трийсет и осми калибър.

— Какъв си фокусник, Иги — каза Лий, докато отстъпваше назад. Самата истина — само преди няколко минути? Когато ни викаше тук, отвътре, с гласа на Глена? Някаква част от мен отново повярва във всичко, наистина си помисли, че е тя, въпреки че с разума си знаех, че тя е в салона. Гласовете са страхотен номер, Иг, но не чак толкова страхотен, колкото да се измъкнеш от горяща кола, без да остане никакъв белег по теб. — Той замълча. Стоеше над Иг, не с пистолета в ръце, а с острието на вилата. — Как стана това? Ти как стана такъв? С рога?

— Мерин — каза Иг.

— Какво за нея?

Гласът на Иг беше слаб, трепереше — не глас, а въздишка.

— Без Мерин в живота ми… аз бях това.

Лий се отпусна на едно коляно и се втренчи в Иг със съчувствие, което изглеждаше неподправено.

— Любовта превърна и двама ни в дяволи, изглежда.

Иг отвори уста да каже нещо и Лий го хвана за врата, и всичките злодейства, които Лий някога бе извършил, се изляха в гърлото на Иг като леденостуден разяждащ химикал.

— Не, мисля, че ще е грешка да те оставя да продължиш да говориш — заяви той, вдигна вилата над главата си и шиповете се насочиха към гърдите на Иг. — И на този етап не мисля, че ни е останало за какво да си говорим.

Ревна тромпет — пронизващ, оглушителен рев, звукът на предстояща автомобилна катастрофа. Лий врътна глава и погледна назад, към вратата, на която Тери се крепеше на едно коляно, допрял тромпета до устните си.

В мига, в който извърна очи, Иг се надигна нагоре и отбутна ръката на Лий, стисна реверите на спортното му сако и заби глава в торса му; заби рогата в корема му. От удара гръбнакът на Иг затрепери. Лий изсумтя — мекият и простичък звук, когато му изкараха целия въздух.

Усещане за влажно засмукване обви рогата и ги стисна, и беше трудно да ги измъкне. Иг завъртя глава насам-натам и разкъса дупките. Лий обви с ръце главата му и се опита да я придърпа със сила, и Иг отново го промуши, заби рогата надълбоко в гъвкавата съпротивляваща се плът. Усети мирис на кръв, смесващ се с друга миризма, гадна смрад на стари боклуци — може би от пробито черво.

Лий хвана рамото на Иг и го блъсна, опитваше се да се изтръгне от рогата. Те се измъкнаха с влажен, засмукващ звук, като звука на ботуш, измъкнал се от дълбока кал.

Лий се прегъна и се претърколи настрана, притиснал стомаха си с ръце. Иг също нямаше сили, катурна се и се свлече на цимента. Все още бе обърнат с лице към Лий, който бе заел зародишна поза, обгърнал се с ръце, със затворени очи, устата му — огромна зейнала дупка. Лий беше спрял да пищи, не можеше да си поеме дъх, за да пищи, и със затворени очи не можеше да види черния смок плъхояд, който се изнизваше покрай него. Смокът си търсеше скривалище, търсеше как да се измъкне от лудницата. Докато се приплъзваше покрай него, той обърна глава и погледна обезумяло Иг с очите си от златен станиол.

— Там — каза му Иг наум и посочи Лий с брадичка. — Скрий се.

Смокът запълзя по-бавно и погледна Лий, после отново погледна Иг. Иг разпозна несъмнената благодарност в погледа му. Смокът зави, приплъзна се елегантно в праха по гладкия цимент и се шмугна с глава напред в зиналата уста на Лий.

Очите на Лий рязко се отвориха — и здравото, и сляпото, — светнали от някакъв екстатичен ужас. Той се опита да щракне с челюсти, но когато захапа дебелото десет сантиметра змийско тяло, той само стресна змията. Опашката й се замята яростно напред-назад и тя припряно се занавира все по-дълбоко в гърлото му. Лий изпъшка, давеше се с нея, пусна разкъсания си корем и посегна да я хване, но дланите му бяха плувнали в кръв и тя бързо се измъкна от пръстите му.

Тери идваше — тичаше и се препъваше.

— Иг? Иг, как си… — Но щом видя мятащия се по пода Лий, спря на място и облещи очи.

Лий се претърколи по гръб, сега крещеше, въпреки че беше трудно да издава звуци със запушеното си от змията гърло. Петите му ритаха пода. Лицето му потъмняваше почти до черно в тъмното, по слепоочията му бяха избили разклонени вени. Болното око, окото на разрухата, все още бе извърнато към Иг и се взираше в него почти с почуда. Това око беше бездънна черна яма с вита стълба от бял дим, която водеше надолу към място, където, ако душата слезеше, можеше никога да не се върне. Ръцете му се отпуснаха от двете му страни. От отворената му уста висяха цели двайсет сантиметра от смока — дълъг черен фитил, висящ от човек-бомба. Самата змия не помръдваше, явно разбираше, че са я излъгали, че бе допуснала печална грешка, като се бе опитала да се скрие във влажния, стегнат тунел на гърлото на Лий. Не можеше нито да продължи повече напред, нито да се измъкне назад. На Иг му беше жал за нея. Лошо беше да умреш, заклещен в гърлото на Лий Турно.

Болката се завръщаше, изливаше се в центъра му от чатала и от съсипаното рамо и разбитите колене — четири замърсени притока, изливащи се в дълбокия резервоар на гаденето. Иг затвори очи и се съсредоточи, за да овладее болката. После в старата леярна се възцари покой, и човек и демон лежаха един до друг — но кой от тях какъв беше, вероятно би било тема за теологически спор.