Джо Хил
Рога (44)

Четирийсет и четвърта глава

След като прочете последното писмо на Мерин, и го остави настрана, и пак го прочете, и пак го остави, Иг се измъкна от своя комин — искаше да се махне поне за малко от миризмата на сгурия и пепел. Застана в съседното помещение и вдъхна дълбоко привечерния въздух, и тогава осъзна, че змиите този път ги нямаше. Беше сам в леярната… или почти сам. Една-единствена змия, гърмящата змия, лежеше на кълбо до количката, спеше, завита на тлъсти примки. Той се изкушаваше да отиде при нея и да я погали по главата, дори направи една крачка към нея, но после спря. „По-добре не“ — помисли си, и погледна кръстчето на шията си, а после отмести поглед и се втренчи в сянката си, която пълзеше нагоре по стената в последните червени отблясъци на деня. Видя сянката на мъж, дълга и кльощава. Още усещаше рогата на слепоочията си, усещаше теглото им, върховете, които разрязваха разхлаждащия се въздух, но сянката му показваше единствено самия него. Ако сега отидеше при змията, с кръстчето на Мерин на шията, помисли си той, имаше голям шанс тя да забие зъби в него.

Огледа черната си дълга сянка, която пълзеше нагоре по тухлената стена, и осъзна, че можеше да се прибере у дома, ако иска. С кръстчето на шията той отново притежаваше човечност, ако го искаше. Можеше да обърне гръб на двата последни дни, кошмарно време на болест и паника, и да стане онзи, който винаги е бил. Мисълта донесе със себе си почти болезнено чувство на облекчение, носеше му почти чувствена наслада: да бъде Иг Периш, а не дяволът, да бъде човек, а не ходеща пещ.

Все още размишляваше върху това, когато змията до количката вдигна глава, обляна от белите светлини на фарове. Някой идваше по пътя. Първата мисъл на Иг бе, че е Лий, който се връща да търси изгубеното си кръстче и други уличаващи го доказателства, които може да е оставил.

Но щом колата спря пред леярната, той я позна — очуканият смарагдовозелен сатурн на Глена. Виждаше я през вратата, която се отваряше два метра над земята. Тя слезе, развяла подире си воали от дим. Хвърли цигарата си в тревата и я смачка с върха на обувката си. Докато Иг беше с нея, беше отказвала цигарите два пъти — единият път за цяла седмица.

Иг я проследи през прозорците, докато тя заобикаляше сградата. Беше гримирана твърде силно. Тя винаги слагаше твърде много грим. Тъмновишнево червило, обемна накъдрена коса, сенки на очите и лъскави розови пайети на лицето. Не искаше да влиза вътре. Иг се досещаше по изражението на лицето й. Под изрисуваната маска тя изглеждаше уплашена и нещастна, и хубава — с безхитростна, отчаяна хубост. Беше облечена с впити черни джинси с ниска талия, от които се подаваше цепката на задника й, колан с капси и бяла блузка с гол гръб, която оголваше мекия й корем и оставяше на показ татуировката на хълбока й — главата на плейбойското зайче. Иг чувстваше болка, като я гледаше и виждаше как всичко това се съчетава в една отчаяна молба: пожелай ме, някой да ме пожелае!

— Иг? — извика тя. — Иги! Вътре ли си? Тук наоколо ли си? — Тя допря шепа до уста, за да усили гласа си.

Той не отговори и тя отпусна ръка.

Иг вървеше от прозорец към прозорец и я гледаше как крачи из бурените, докато заобикаляше към задната страна на леярната. Слънцето беше от другата страна на сградата — червено огънче на цигара, прогарящо бледата завеса на небето. Щом тя се приближи до пистата „Ивъл Канивъл“, Иг се промъкна навън през една отворена врата, заобиколи и се намери зад нея. Запромъква се през тревата под угасващата кехлибарена светлина на деня — една тъмночервена сянка сред многото. Тя беше с гръб към него и не забеляза приближаването му.

Щом стигна горния край на пистата, Глена забави ход — видя изгореното петно на земята, мястото на пожара, където земята се бе изпекла до бяло. Червената метална туба за бензин все още беше там, лежеше настрана сред шубраците. Иг продължи да се промъква по поляната зад нея и навлезе сред дърветата и храстите отдясно на пистата. На поляната около леярната все още беше привечер, но под дърветата вече се бе здрачило. Той неспокойно си играеше с кръстчето, търкаше го между палец и показалец и си мислеше как да подходи към Глена и какво да й каже. Какво заслужаваше тя да й даде?

Тя огледа изгорялото петно в пръстта, после — червената желязна туба и най-сетне — пистата, спускаща се към водата. Иг виждаше как тя сглобява отделните части, осмисля какво се е случило. Сега дишаше по-учестено. Дясната й ръка бръкна в чантата.

— А, Иг — възкликна тя. — О, по дяволите, Иг!

Ръката й се показа — държеше телефона.

— Недей — каза Иг.

Тя се олюля на пети. Телефонът й, розов и гладък като калъф сапун, се изплъзна от ръката й, падна на земята и отскочи в тревата.

— Какво, по дяволите, правиш, Иг? — възкликна Глена; докато си върне равновесието, чувствата й от скръб бяха преминали в гняв. Тя се взря зад паравана от боровинкови храсти в сенките под дърветата. — Изкара ми ангелите! — Тя тръгна към него.

— Не мърдай от мястото си — нареди й той.

— Защо не искаш да… — заговори тя, и млъкна. — С пола ли си?

Бледорозови лъчи пробиваха през клоните и падаха върху полата и голия му корем.

— О, Иг — въздъхна тя. — О, мило. — Тя направи още една крачка напред и той вдигна ръка.

— Не искам да се връщаш тук.

Тя не се приближи повече.

— Какво те води в леярната?

— Ти си обърнал дома ни с краката нагоре — каза тя. — Защо го направи?

Той не отговори, не знаеше какво да каже.

Тя сведе очи и прехапа устната си.

— Сигурно някой ти е казал за мен и Лий онази вечер. — Разбира се, не се сещаше, че тя самата му беше казала. Тя се принуди отново да вдигне очи. — Иг, съжалявам. Намрази ме, ако искаш. Сигурно така и ми се пада. Просто искам да съм сигурна, че си добре. — Притаила дъх, тя додаде тихичко: — Моля те, нека ти помогна.

Иг потръпна. Това почти не можеше да понесе — да чуе друг човешки глас, който му предлага помощ, да чуе глас, изпълнен с обич и загриженост. Беше демон едва от два дни, но времето, когато той знаеше какво е да те обичат, сякаш съществуваше в някакъв мъгляв спомен от отдавна загърбеното минало. Изумяваше го, че разговаря с Глена съвсем нормално, това бе обикновено чудо, простичко и хубаво като чаша студена лимонада в горещ ден. Глена не бе обзета от импулс да изкаже най-страшните си и най-срамни пориви; нейните гузни тайни си бяха просто тайни. Той отново докосна кръстчето на шията си — кръстчето на Мерин, което го обграждаше в малък, драгоценен кръг от човечност.

— Как разбра, че ще ме намериш тук?

— Гледах местните новини, докато бях на работа, и видях онова за изгорялата кола, дето я намерили на наноса. Телевизионните камери бяха много назад и не можех да видя дали е гремлина, а репортерката каза, че полицията не била потвърдила марка или модел. Но просто имах предчувствие, лошо предчувствие. И затова се обадих на Уайът Фармър, помниш ли го Уайът? Той залепи брада на братовчед ми Гари, като бяхме хлапетии, за да види дали няма да им дадат да си купят бира.

— Помня. Защо му се обади?

— Видях, че аварийната кола на Уайът изтегля останките от колата от наноса. Той сега с това се занимава. Има си собствен автосервиз. И реших, че той ще може да ми каже каква е била колата. Той каза, че била толкова изгоряла, че и те още не били разбрали, защото нямало по какво да се прецени, освен по шасито и вратите, но си мислел, че е хорнет или гремлин, по-скоро гремлин, защото в днешно време те се срещали по-често. И аз си помислих, о, не, някой ти е запалил колата. После се запитах дали ти не си бил вътре, когато се е запалила. Помислих си дали не си се самозапалил. Знаех, че ако е така, ти би го направил тук. За да си по-близо до нея. — Тя пак го погледна смутено и уплашено. — Разбирам защо си разпердушинил дома ни…

— Твоят дом. Никога не е бил наш.

— Аз се опитах да го направя наш.

— Знам. Мисля, че ти правеше всичко, което е по силите ти. Аз — не.

— Защо запали колата си? Защо си тук, облечен с… това нещо? — Ръцете й бяха свити в юмруци, притиснати до гърдите. Тя се мъчеше да се усмихне. — О, миличък! Изглеждаш така, сякаш си минал през ада на земята.

— Би могло да се каже.

— Хайде, качи се в колата ми, Иг. Ще се върнем в апартамента, ще махнем тая пола, ще те изкъпем, и пак ще заприличаш на себе си.

— И пак ще си продължим постарому?

— Да. Съвсем постарому — отвърна тя.

Точно в това беше проблемът. С кръстчето на шията той пак можеше да си бъде, какъвто бе преди, можеше да си върне всичко, стига да искаше — ала не си струваше. Ако ще изживяваш ада на земята, то бе за предпочитане да си един от дяволите. Иг посегна зад врата си, разкопча кръстчето на Мерин и го окачи на един клон горе, после разтвори храстите и излезе на светло, за да го види тя такъв, какъвто бе сега.

В първия миг Глена се уплаши. Тя отстъпи, олюлявайки се, крачка назад, токчето й потъна в меката пръст и се извъртя и тя едва не си навехна глезена, преди да възвърне равновесие. Устата й се отвори, за да нададе писък, истински писък като от филмите на ужасите, мъчителен вой, изтръгнал се от дълбините на душата й. Но писъкът не прозвуча. Почти веднага закръгленото й хубаво личице се отпусна и отново стана гладко.

— На теб ти беше гадно преди — изрече дяволът.

— Гадно ми беше — съгласи се тя и по лицето й отново се прокрадна скръб.

— Всичко.

— Не — възрази тя. — Имаше и едно-две неща, които обичах. Беше ми хубаво, когато се любехме. Ти затваряше очи и аз знаех, че мислиш за нея, но не ми пукаше, защото аз можех да те накарам да се почувстваш добре, и това беше хубаво. Обичах и да приготвяме заедно закуската в събота сутрин, голяма закуска с бекон, яйца и сок, а после да гледаме тъпа телевизия, и ти сякаш беше щастлив да седиш до мен по цял ден. Но ми беше гадно от това, че бях наясно, че аз никога няма да имам за теб никакво значение. Гадно ми беше, че нямаме бъдеще, гадно ми беше и да те слушам как говориш за смешните неща, които казвала тя, и за умните неща, които вършела. Не можех да се конкурирам с нея. Никога нямаше да съм способна.

— Ти наистина ли искаш аз да се върна в апартамента?

— Дори аз самата не искам да се върна. Мразя този апартамент. Мразя да живея там. Искам да се махна. Искам да започна отначало някъде другаде.

— Къде другаде би могла да отидеш? Къде ще можеш да си щастлива?

— У Лий — отвърна тя и лицето й засия, и тя се усмихна — сладка, учудена усмивка, като момиче, зърнало за пръв път Дисниуърлд. — Да отида там по шлифер и без нищо отдолу, и да го побъркам! Лий иска да мина да го видя някой път. Днес следобед ми прати есемес, че ако ти не се появиш, ние трябва да…

— Не! — пресече я Иг грубо, и от ноздрите му блъвна черен дим.

Тя се сви от страх и се дръпна.

Той вдъхна и всмука дима обратно. Хвана я подръка, обърна я към колата и тръгна нататък. Девойката и дяволът навлязоха във вечерното сияние, подобно на сияние на пещ, и дяволът я смъмри:

— Да си нямаш работа с него. Какво е направил той за теб освен да ти открадне едно яке и да се държи с теб като с проститутка? Трябва да кажеш на Лий да се разкара. Трябва ти нещо по-добро от него. Трябва да даваш по-малко и да вземаш повече, Глена.

— Обичам да правя приятни неща за хората — изрече тя с дръзко гласче, сякаш засрамена.

— И ти си хора. Направи нещо приятно за себе си. — И докато го изричаше, той вложи волята си в рогата и усети как разтърсваща бяла наслада преминава по нервите в тях. — Освен това, погледни как се държат с теб. Аз ти потроших апартамента, не си ме виждала от дни, а после идваш тук и ме виждаш как се мотая по пола като педал. Ако изчукаш Лий Турно, с това няма да ми го върнеш. Трябва да мислиш по-мащабно. Предстои ти малко отмъщение. Върни се у дома, вземи банковата карта, източи сметката и… замини на почивка. Не си ли искала някога да отделиш време за себе си?

— Не би ли било страхотно? — възкликна тя, но усмивката й след малко угасна, и тя додаде. — Ще се вкарам в беля. Веднъж ме тикнаха в затвора за трийсет дни, и хич не ща да се връщам там.

— Никой няма да те закача. Не и след като си минала с колата покрай леярната и си ме мярнала тук по дантелена поличка да си играя на женчо. Родителите ми няма да насъскат адвокат по теб. На тях не им се ще такива неща да излизат на бял свят пред обществото. Вземи и кредитната ми карта. Обзалагам се, че нашите няма да я спрат още няколко месеца. Най-добрият начин да си го върнеш на някого е да го гледаш в огледалото за обратно виждане на път към нещо по-добро. Ти заслужаваш нещо по-добро, Глена — каза Иг.

Бяха стигнали до колата. Иг отвори вратата и й я задържа. Тя погледна полата му, после вдигна очи към лицето му. Усмихваше се. И едновременно плачеше с големи, черни от туша за мигли сълзи.

— По това ли си падаше, Иг? По поли? Затова ли не се забавлявахме чак толкова много? Ако знаех, щях да се опитам да… Де да знам, да го прилагам.

— Не — отвърна Иг. — Облякъл съм я само защото нямам червен клин и мантия.

— Червен клин и мантия? — Говореше замаяно и малко забавено.

— Не се ли предполага, че дяволът се облича така? Като костюм на супергерой. В много отношения Сатаната като че е първият супергерой.

— Не е ли суперзлодей?

— Не. Герой — със сигурност. Помисли си. В първото си приключение той приема облика на змия, за да освободи двама пленници, държани голи в затвор-джунгла от Третия свят от всемогъщ мегаломан. Същевременно обогатява диетата им и им разкрива тяхната собствена сексуалност. На мен ми звучи като кръстоска между Човека Животно и Доктор Фил^[1].

Тя се засмя — странен, непоследователен, объркан смях; после хлъцна и усмивката й изчезна.

— А къде мислиш да заминеш? — попита Иг.

— Де да знам — отвърна тя. — Винаги съм искала да видя Ню Йорк. Ню Йорк нощем. Таксита отминават и от прозорците им се носи странна чуждоземна музика. Хора продават онези фъстъци, сладки фъстъци, по ъглите. Не продават ли още в Ню Йорк фъстъци?

— Не знам дали още продават. Навремето продаваха. Не съм ходил там, откакто ходих точно преди смъртта на Мерин. Иди да разбереш, защо не. Ще е страхотно. Пътуването на живота ти.

— Щом да замина е такъв кеф — рече тя, — щом да ти го върна е толкова прекрасно, защо ми е толкова скапано?

— Защото още не си там. Още си тук. А когато потеглиш, ще си спомняш само че си ме видяла изтупан като за танци с най-хубавата ми синя пола. Всичко останало ще забравиш. — Вложи цялата тежест и сила на рогата в това нареждане, втълпи мисълта дълбоко в мозъка й — проникване, по-интимно от всичко, което някога бяха правили в леглото.

Тя кимна, вперила в него зачервени, запленени очи.

— Да забравя. Добре.

Понечи да се качи в колата, после се подвоуми и го погледна над вратата.

— За първи път разговарях с теб точно тук. Помниш ли? С една компанийка печахме лайно. Ама че работа, а?

— Смешна — отвърна Иг. — Нещо такова смятам да правя тази вечер. Хайде, тръгвай, Глена. Огледалото за обратно виждане.

Тя кимна и тръгна да сяда в колата, а после се изправи, наведе се над вратата и го целуна по челото. Той видя някои лоши неща за нея, които не знаеше; тя често бе вършила грехове, и винаги — против себе си. Той се стресна и отстъпи назад, все още усещаше хладния допир на устните й върху челото си, и уханието на дъха й, на цигарен дим и мента, в ноздрите си.

— Ей — каза той.

Тя се усмихна.

— Гледай да не пострадаш тук, Иг. Като че не можеш да прекараш един следобед край леярната и да не се разминеш със смъртта.

— Да — каза той. — Сега като го казваш, май почва да ми става навик.

 

 

Иг се върна на пистата „Ивъл Канивъл“, за да гледа как тлеещият въглен на слънцето потъва в река Ноулс и угасва. Застанал сред високата трева, той чу странно, мелодично цвъртене, като на насекомо, но никое от познатите му насекоми не цвъртеше така. Чу го съвсем ясно — цикадите бяха замлъкнали в здрача. Те и без това измираха, механичният бръм на тяхната похот притихваше в края на лятото. Звукът отново се разнесе, отляво, сред бурените.

Той се наведе, за да разгледа и видя телефона на Глена с розовата полупрозрачна обвивка да лежи сред тревите със сламен цвят там, където го беше изпуснала. Извади го от плевелите и отвори капака му. На екрана беше изписано съобщение от Лий Турно:

С КАКВО СИ ОБЛЕЧЕНА?

Иг усука брадата си — размишляваше нервно. Още не знаеше дали е способен да го прави по телефона, дали влиянието на рогата може да бъде излъчено от радиопредавател и отразено от сателит. От друга страна, добре известно беше, че мобилните телефони са оръдие на дявола.

Той избра съобщението на Лий и натисна „Набиране“.

Лий вдигна на второто позвъняване.

— Кажи ми само, че си облечена с нещо секси. Дори няма нужда да си го облякла. Страшен съм на преструвките.

Иг отвори уста, но заговори с мекия, задъхан, ласкателен глас на Глена:

— Цялата съм в кал и мръсотия, ето какво има по мен. Загазих, Лий. Имам нужда от помощ. Проклетата ми кола закъса.

Лий се поколеба, и когато заговори отново, гласът му бе тих и отмерен:

— Къде си закъсала, маце?

— Край проклетата шибана леярна — отвърна Иг с гласа на Глена.

— Леярната? Какво търсиш там?

— Дойдох да търся Иги.

— Защо ти е? Глена, това е безразсъдно! Знаеш го колко е нестабилен.

— Знам, но не мога да се удържа. Тревожа се за него. И семейството му се тревожи. Никой не го знае къде е, пропуснал рождения ден на баба си и не вдига телефона. Като нищо може и да е мъртъв. Не мога да го понеса, гадно ми е да мисля, че му е кофти и аз съм виновна за това. Отчасти си виновен и ти, тъпако.

Той се засмя.

— Ами, сигурно. Обаче още не знам какъв го дириш при леярната.

— Той обича да излиза тук по това време на годината, защото нали тя умря тук. Та затова мислех да се поразровичкам тук и дойдох с колата, и тя закъса, и, разбира се, Иги тук го няма никакъв. Ти беше така любезен да ме закараш до вкъщи онази вечер. Ще почерпиш ли дамата два пъти?

Той се поумълча, а после попита:

— На други обаждала ли си се?

— Ти беше първият, за когото се сетих — отвърна Иг с гласа на Глена. — Хайде де, не ме карай да ти се моля. Дрехите ми са целите в кал и трябва да ги махна и да се изкъпя.

— Разбира се — каза той. — Добре. Стига да мога да те гледам. Как се къпеш, имам предвид.

— Зависи колко бързо ще стигнеш дотук. Аз седя вътре в леярната и те чакам. Има да ме бъзикаш, като видиш къде съм закъсала с колата. Като стигнеш тук, направо ще умреш.

— Нямам търпение — каза той.

— Побързай. Тук ми е доста страшничко сама.

— Обзалагам се. Няма никой, само призраците. Дръж се, идвам за теб.

Иг затвори, без да се сбогува. После се наведе и заоглежда изгорялото петно над пистата „Ивъл Канивъл“. Слънцето беше залязло, докато той не гледаше. Небето беше тъмнолилаво, с цвета на синя слива, и по него, като пробождания от карфици, изгряваха първите звезди. Най-сетне той стана и тръгна към леярната да се приготви да посрещне Лий. Спря се и прибра кръстчето на Мерин от дъбовия клон, на който го беше окачил. Взе и червената желязна туба за бензин. Още беше около четвърт пълна.