Джо Хил
Рога (37)

Трийсет и седма глава

Той се надигна доста по-късно. Царевицата шепнеше като обезумяла и разпръскваше лъжливи слухове за него. Котаракът се беше махнал от оградата. Беше тъмна нощ, и когато той погледна нагоре, видя, че звездите се движат. Сега те всички бяха спътници и се стрелкаха в различни посоки, падаха насам и натам. Луната затрептя, спусна се педя по-надолу, пак затрептя. Сякаш небесната завеса бе застрашена от падане и щеше да оголи празната сцена зад нея. Лий се пресегна, нагласи луната и я върна на мястото й. Луната в ръката му беше толкова студена, че пръстите му се вкочаниха, все едно бе стискал ледена висулка.

Трябваше да израсне много висок, за да поправи луната, и докато беше там горе, той погледна надолу, към своето ъгълче на Уест Бъкспорт. Видя неща, които нямаше как да види в царевицата, видя нещата така, както ги вижда Бог. Видя колата на баща си да се задава по Джебчийската алея и да завива по чакъления път към тяхната къща. Той караше с опаковка от шест бири на предната седалка и една студена бира между бедрата си. Ако Лий искаше, можеше да перне колата с пръст, да я завърти и да я бутне от пътя, и тя да рухне сред вечнозелените растения, затулващи тяхната къща откъм шосето. Той си го представи — колата, прекатурена на една страна, пламъците, които се подават изпод капака и я ближат. Хората щяха да кажат, че е карал кьоркютук пиян.

Чувстваше се толкова отстранен от света долу, все едно гледаше модел на железопътна линия. Уест Бъкспорт бе също тъй възхитителен и безценен с мъничките си дървета и къщичките си играчки и човечетата играчки. Ако искаше, можеше да вдигне собствената си къща и да я премести от другата страна на улицата. Можеше да я настъпи с токчето си и да я смачка с него. Можеше да забърше цялата бъркотия от масата само с един замах.

Забеляза движение сред царевицата — една жива сянка се плъзгаше сред другите сенки; разпозна котарака и разбра, че не е бил издигнат до тази огромна височина само за да поправи луната. Беше предложил храна и обич на този бездомник, а той го беше подлъгал с престорена нежност и после го беше нападнал и съборил от оградата, и можеше и да го убие, без никаква причина, само защото е създаден за това. А сега си отиваше, все едно нищо не е било — и може би за котарака нищо не се беше случило, може би той вече беше забравил Лий, а така не ставаше. Лий посегна надолу с огромната си ръка — беше все едно си на горния етаж на Джон Ханкок Тауър и гледаш от височината на цялата стъклена сграда надолу към земята, — бодна с пръст котарака и го размаза в пръстта. За един-единствен безумен миг, за няма и секунда, той усети спазъм на трепкащ живот под пръста си, усети как котаракът се мъчи да отскочи, но беше късно, и той го смачка, усети го как се пръсва като суха шушулка със семе. Той разтърка пръст напред-назад — така, както бе виждал баща си да гаси цигари в пепелника. Уби го с тихо, сподавено доволство, усещаше се леко отстранен от себе си, както се чувстваше понякога, когато се изчервяваше.

След малко вдигна ръка и я огледа, и видя мазката от кръв по дланта си и залепналото за нея валмо черна козина. Подуши дланта си, по която бе останал ароматът на мухлясали мазета смесен с този на лятна трева. Мирисът го заинтригува, разказа му история за лов на мишки из подземия и търсене на партньорка за чукане сред високи бурени.

Лий отпусна ръка в скута си и се взря безучастно в котарака. Пак седеше сред царевицата, въпреки че не помнеше да е сядал, и си беше същият на ръст както винаги, въпреки че не помнеше и как се е смалил. Котаракът беше една размазана развалина. Главата му беше извъртяна наопаки, все едно някой се беше опитвал да я отвинти като електрическа крушка. Котаракът се взираше в нощта, опулен от изненада. Черепът му беше счупен и обезобразен, а мозъкът се изливаше от едното му ухо. Черният завалия лежеше до плоско парче керемида, мокро от кръв. Лий едва-едва усещаше някакво смъдене в дясната ръка, погледна я и видя, че китката и ръката му до лакътя са издрани; драскотините бяха групирани в по три успоредни линии, сякаш беше забивал в себе си вилица и раздирал плътта си със зъбците. Не можеше да проумее как котаракът е успял да го одере, когато е бил толкова по-голям, но сега беше уморен и го болеше глава, и след малко се отказа от опитите да го проумее. Беше изтощително да си като Бог, да си толкова голям, че да оправяш нещата, които имаха нужда от оправяне. Той се изправи с мъка — краката едвам го държаха, и тръгна обратно към къщата.

Майка му и баща му бяха в предната стая и пак се караха. Или по-точно баща му си седеше с една бира и „Спортс Илюстрейтид“ и не отговаряше, а Кати се беше навела над него и му пилеше с тих, задавен глас. За кратко Лий усети съвършеното разбиране, обзело го, когато бе толкова голям, че можеше да поправи луната, и узна, че баща му всяка вечер ходеше в „Уинтърхаус“ не да пие, а да се вижда с една келнерка, и че те са си особено близки. Не че и двамата му родители споменаха нещо за келнерката — майка му беснееше заради бъркотията в гаража, заради това, че влязъл с ботушите във всекидневната, за своята работа. Обаче някак си келнерката беше онова, заради което се караха в действителност. Лий узна също и че след време — след няколко години може би — баща му ще ги напусне и няма да вземе Лий със себе си.

Това, че се караха, не го тревожеше. Тревожеше го радиото, което работеше някъде отзад и издаваше неблагозвучно трещене, като гърнета, захвърлени надолу по стълбите, докато някой съскаше и фучеше като завиращ чайник. Звукът му дращеше по нервите и той свърна към радиото, за да го намали, и чак когато посягаше към копчето за звука разпозна онази песен — „Вътрешният дявол“. Нямаше представа защо изобщо му е харесвала. В последвалите седмици Лий щеше да открие, че не понася почти никаква музика за фон, че песните вече му се струват безсмислени, те бяха просто бъркотия от вбесяващи звуци. Когато свиреше радио, той излизаше от стаята, предпочиташе тишината, която пасваше на собствените му мисли.

Виеше му се свят, докато се качваше по стълбите. Стените понякога като че пулсираха и го беше страх, че ако погледне навън, може да види как луната пак трепти в небето, и този път може и да не успее да я поправи. Струваше му се, че може би е най-добре да си легне, преди да е паднала. Каза „лека нощ“ от стълбището. Майка му не забеляза. На баща му пък му беше все тая.

Когато на другата сутрин Лий се събуди, калъфката на възглавницата беше омазана с петна от засъхнала кръв. Той я огледа без страх и без тревога. Миризмата, стар мирис на медни монети, беше особено интересна.

Минути по-късно вече беше под душа и погледна случайно надолу между краката си. Тънка червеникавокафява струйка се стичаше в потока и се завихряше в канала, все едно във водата имаше ръжда. Само че не беше ръжда. Вдигна разсеяно ръка към главата си, като се чудеше дали не се е порязал, когато падна от оградата предната вечер. Пръстите му се натъкнаха на меко място от дясната страна на черепа. Напипа нещо като малка вдлъбнатина и за миг сякаш някой изтърва сешоар под душа, където стоеше — мощен токов удар, от който светът светна и се превърна за миг във фотографски негатив. Когато гаденето от шока премина, той погледна ръката си и видя пръстите си, изцапани с кръв.

Не каза на майка си, че си е ударил главата — не му се струваше важно, нито обясни за кръвта по възглавницата, въпреки че когато тя видя изцапаното, се ужаси.

— Погледни това! — завайка се тя. — За нищо не става! Съвсем за нищо! — Стоеше насред кухнята с пропитата с кръв калъфка в ръка.

— Айде, спри се — обади се баща му, седнал на кухненската маса и подпрял глава с ръце, докато четеше спортните новини. Беше блед, брадясал и изглеждаше болнав, но въпреки всичко беше приготвил усмивка за своето момче. — На малкия му текнала кръв от носа, а пък ти се вайкаш, все едно е утрепал някого! Никого не е убил. — Бащата намигна на Лий.

— Поне засега.