Джо Хил
Рога (33)

Трийсет и трета глава

Мерин му отвори по анцуг и грамадно горнище с качулка; и съквартирантката й беше там — една азиатка мъжкарана с досаден кикот. Тя крачеше из всекидневната и говореше по мобилен телефон с носов глас, толкова ведър, че да те заболи.

— Ама ти какво държиш в това чудо? — попита Лий. Беше се облегнал на скрина, дишаше тежко и бършеше потта от лицето си. Беше го вкарал, вързан за количка, която бащата на Мерин му бе казал да вземе със себе си, мъкна го с трясък седемнайсет стъпала нагоре до площадката и на два пъти без малко не го изтърва. — Бельо, изплетено от метални брънки?

Съквартирантката надникна над рамото на Мерин и каза:

— Питай за чугунен пояс на целомъдрието! — и се отдалечи със смях, подобен на гъше крякане.

— Мислех, че съквартирантката ти се е изнесла — каза Лий, когато тя се отдалечи достатъчно, че да не ги чува.

— Тя заминава по същото време като Иг — обясни му Лий. — За Сан Диего. И после за известно време ще си остана тук сам-самичка.

Гледаше го в очите и се поусмихна. Пак послание.

Вкараха скрина със зор през вратата, а после Мерин каза да го зарежат там и отиде в кухнята да подгрее индийската храна. Донесе картонени чинии и ги нареди на една кръгла, оцапана с петна маса под прозореца с изглед към улицата. Хлапета караха скейтборди в лятната вечер, плъзваха се от сенките във вировете от светлина с оранжев оттенък, разпръсквана от натриевите улични лампи.

Тетрадките и листовете на Мерин бяха пръснати по цялата страна на масата и тя започна да ги реди на купчина, за да не пречат. Лий се наведе през рамото й и се престори, че оглежда работата й, и вдъхна продължително и сладко аромата на парфюмираната й коса. Видя откъснати листове от тетрадка на редове, изписани с точки и тирета, подредени в решетка.

— Какви са тия „свържи точките“?

— А… — Тя събра листовете, пъхна ги в един учебник и го постави на перваза на прозореца. — Съквартирантката ми. Играем на тая игра, знаеш ли я? Където рисуваш точки и после ги свързваш в квадрати, и който направи най-много квадрати, печели. Който загуби, той пере. Не й се е налагало да се пере от месеци.

Лий каза:

— Трябва да ми дадеш да погледна. Много ме бива на тая игра. Мога да ти помогна със следващия ход. — Само го беше мярнал, но решетката изобщо не изглеждаше начертана правилно. Може и да беше по-различен вариант на играта от този, който знаеше той.

— Според мен това ще значи да си служа с измама. Казваш, че искаш да направиш от мен измамница? — попита тя.

Спогледаха се в очите. Лий каза:

— Аз искам това, което искаш ти.

— Е… Мисля, че трябва да се опитам да победя честно и почтено, а не да ставам измамница на квадрат. Играта на думи не е умишлена.

Седнаха един срещу друг. Лий се озърна — оглеждаше обстановката. Апартаментът не беше кой знае какво — всекидневна, кухничка и две спални на втория етаж на къща с пристройки в стил Кеймбридж, разделена на пет части. Отдолу дънеше танцова музика.

— Ще можеш ли да си плащаш наема без съквартирантка?

— Не. Ще трябва по-нататък да си намеря някой да го прибера.

— На бас, че Иг би ти помогнал с наема.

— Той би плащал целия наем — отвърна тя. — Бих могла да съм негова държанка. Веднъж получих такова предложение, знаеш ли?

— Какво предложение?

— Един от моите професори ме покани на обяд преди няколко месеца. Мислех, че ще обсъждаме моята специализация. Вместо това той ни поръча бутилка вино за двеста долара и ми каза, че искал да ми наеме квартира в Бек Бей. Шейсетгодишен тип с дъщеря, две години по-млада от мен.

— Женен?

— Разбира се.

Лий се облегна на стола си и подсвирна през зъби.

— Иг сигурно се е насрал.

— Не съм му казала. И ти нищичко недей да казваш. Не биваше да го споменавам.

— Защо не си казала на Иг?

— Защото този тип ми е научен ръководител. Не исках Иг да го докладва за сексуален тормоз или нещо такова.

— Иг нямаше да го докладва.

— Не, сигурно нямаше. Но щеше да поиска да се откажа от неговото ръководство — което аз не искам. Както и да се държи той извън аудиторията, този тип е един от най-добрите онколози в страната и по онова време исках да видя на какво може да ме научи той. Изглеждаше ми важно.

— Вече не ти ли изглежда важно?

— По дяволите. Няма нужда да завършвам първа по успех в класа на когото и да било. Случва се някои сутрини да си мисля, че късмет ще извадя, ако изобщо завърша — каза тя.

— Абе я стига! Страхотно се справяш. — Лий се умълча, после попита: — Как го прие дъртото копеле? Когато му тегли една майна?

— С добро настроение. Виното беше хубаво. От началото на деветдесетте, от малко семейно лозе в Италия. Имам чувството, че е черпил точно със същата бутилка още няколко момичета. Както и да е, не съм му теглила майна. Казах му, че съм влюбена в друг и освен това не смятам, че би било порядъчно, докато все още той ми преподава, ала при други обстоятелства с радост бих одобрила идеята.

— Много си била любезна.

— Вярно е. Ако не му бях студентка и ако никога не бях срещнала Иг? Бих могла да си представя как отивам да гледам с него чуждестранен филм, или нещо такова.

— Абе я мани тая работа. Ти не каза ли, че бил стар?

— Достатъчно стар, че да се класира за Американската пенсионерска асоциация.

Лий се отпусна отново на стола си, обзет от нещо непознато: отвращение. И изненада.

— Майтап си правиш.

— Напротив. Той би могъл да ме научи да разбирам от вино. И от книги. И на разни неща, за които нищо не знам. Как изглежда живота от другия край на телескопа. Какво е да имаш неморална връзка.

— Това би било грешка — каза Лий.

— Мисля, че може би си длъжен да направиш няколко грешки — каза Мерин. — Ако не ги направиш, значи сигурно мислиш прекалено много. Това е най-ужасната грешка, която можеш да допуснеш.

— Ами жената и дъщерята на дъртака?

— Да. За това не знам. Разбира се, тя му е трета жена, та надали ще е ужасно потресена. — Мерин присви очи и продължи: — Мислиш ли, че всеки мъж рано или късно се отегчава?

— Мисля, че повечето мъже си фантазират за онова, което нямат. Аз знам, че никога през живота си не съм имал връзка, в която да не съм фантазирал за други момичета.

— На кой етап? Кога в една връзка мъжът започва да мисли за други момичета?

Лий наклони глава назад и се зазяпа в тавана — преструваше се, че мисли.

— Отде да знам. Около петнайсет минути след началото на първата среща? Зависи дали келнерката е секси.

Тя се поусмихна, после каза:

— Понякога забелязвам, че Иг заглежда някое момиче. Не често. Ако знае, че съм наоколо, не върти очи. Но например когато това лято бяхме долу на Кейп Код и аз отидох до колата да взема плажното масло, а после се сетих, че съм го пъхнала в якето си. Той не предполагаше, че ще се върна толкова бързо, и се беше загледал по едно момиче, легнало по корем, с разкопчано горнище на банския. Хубаво момиче, може би деветнайсет-двайсетгодишно. Докато бяхме в гимназията, щях да го направя на нищо, задето се е загледал, но сега нищо не казвам. Не зная какво да кажа. Той никога не е бил с никоя друга, освен с мен.

— Това вярно ли е? — попита Лий невярващо, въпреки че вече го знаеше.

— Мислиш ли, че като стане на трийсет и пет, ще смята, че съм го хванала в капана твърде млад? Мислиш ли, че ще се чувства прецакан и лишен от секса за забавление в гимназията и ще си фантазира за момичетата, които е пропуснал?

— Сигурен съм, че той и сега фантазира за други момичета — обади се съквартирантката на Мерин мимоходом, с притоплен джоб сандвич в едната ръка, а с другата държеше телефона до ухото си. Продължи към стаята си, влезе и затръшна вратата. Не защото се сърдеше, дори не осъзнаваше какво върши — просто беше от хората, които затръшват врати, без да забележат.

Мерин се облегна назад на стола си със скръстени ръце.

— Вярно или не? Това, което каза тя?

— Не насериозно. Както когато е заглеждал мацката на плажа. Може да му е приятно да мисли за това, но това е само мисъл, така че какво значение има, нали?

Мерин се наведе напред и каза:

— Мислиш ли, че Иг ще попреспи с някоя и друга мацка в Англия? За да го изкара от себе си? Или според теб ще смята, че предава по непростим начин мен и децата?

— Какви деца?

— Децата. Харпър и Чарли. Говорим за тях от времето, когато бях на деветнайсет.

— Харпър и Чарли?

— Харпър е момичето, кръстена на Харпър Лий. Любимата ми романистка, написала само една книга. Чарли — ако е момче. Защото Иг обича как казвам: „Чарли, ш’ма прощаваш.“ — Начинът, по който го каза, накара Лий да се подразни от нея. Тя изглеждаше разсеяна и щастлива, и по внезапно придобилия отнесеност поглед той се досети, че тя самата си ги представяше.

— Не — каза Лий.

— Какво „не“?

— Иг няма да те мами с други. Не и ако ти първа не преспиш с друг и се погрижиш той да разбере. Тогава да, сигурно. Може би. Да преобърнем това за малко — хрумва ли ти някога, че може би, като станеш на трийсет и пет, на теб ще ти се струва, че си изпуснала нещо?

— Не — отсече тя с безстрастна и незаинтересована увереност. — Не мисля, че някога, като стана на трийсет и пет, ще ми се струва, че съм изпуснала нещо. Това е ужасна идея, знаеш ли.

— Кое?

— Да изчукам някого само за да му кажа за това. — Тя не го гледаше, а се взираше през прозореца. — От тая мисъл ми призлява.

Странното е, че тя точно тогава изглеждаше, като че не й е добре. За първи път Лий забеляза колко бледа е, тъмнорозовите кръгове под очите й, изтощената й коса. Ръцете й правеха нещо с хартиената салфетка — нагъваха я на все по-малки и по-малки квадратчета.

— Добре ли си? Изглеждаш малко като да не ти е добре.

Ъгълчетата на устата й трепнаха в полуусмивка.

— Мисля, че се разболявам от нещо. Ти не се тревожи. Щом няма да си пускаме езици, няма да прихванеш.

Беше вбесен, когато потегли час по-късно. Така действаше Мерин. Беше го подмамила в Бостън, подлъгала го беше да си въобразява, че ще са насаме заедно, а после отвори вратата по анцуг и с вид на притоплено лайно, съквартирантката й се моткаше наоколо и бяха прекарали вечерта в приказки за Иг. Ако не му бе позволила да я целуне по гърдата преди две седмици и не му бе дала своето кръстче, той би си помислил, че изобщо не се интересува от него. Драйфаше му се от това, че го баламосват, драйфаше му се и от приказките й.

Но щом премина по моста Заким, пулсът на Лий се забави и той задиша по-нормално, и му хрумна, че Мерин дори и веднъж не бе споменала блондинката — ледена кралица — за цялото време, докато той беше там. И друго му хрумна — че ледена кралица изобщо няма, съществуваше само Мерин, която проверяваше до каква степен може да го работи, да го кара да мисли постоянно.

Да де, той мислеше. Мислеше, че доста скоро Иг щеше да замине, както и нейната съквартирантка, и по някое време през есента той щеше да почука на вратата й; и когато тя му отвореше, щеше да е сама.