Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 39 гласа)

Глава 8

Пиетро Аретино малко нещо се изненада, когато него ден — във Венеция, през 1524 година — на вратата му почука рижав демон. Но само малко. Аретино бе приел за свой принцип никога да не губи самообладание, каквото ще да става.

Беше едър мъж. Собствената му коса също бе рижа и се спускаше от високото му чело. Тъкмо бе навършил тридесет и две години този месец, а целия си съзнателен живот бе прекарал като поет и драматург. Стиховете му, съчетаващи върховен цинизъм с изтънчено чувство за рима, се рецитираха и пееха навред — от едното кьоше на Европа, та чак до другото.

Аретино си живееше доста добре от скъпите подаръци, които крале, благородници и прелати непрекъснато му пробутваха — току-виж го склонили да се въздържи от нападки и подигравки по техен адрес. „Умолявам Ви, вземете този златен поднос, добри ми Аретино, и бъдете така любезен да не ме включвате в последната си балада.“ Когато на вратата се почука, той реши, че сигурно пак ще да е нещо такова. Отвори сам — прислужникът му вече си бе тръгнал. И само един поглед му бе достатъчен да разбере, че този тип пред него не е земно създание. Не, от тая личност с лисичата физиономия и със светналия поглед определено лъхаше нещо свръхестествено. Аретино беше чувал за такива работи, но му се случваше за първи път.

— Добър ви вечер, господине — рече Аретино. Поддържаше уважителен тон, докато разбере с кого му предстои тепърва да се заяжда. — По някаква работа ли ви трябвам? Мисля, че лицето ви ми е непознато.

— Не сме се срещали преди — кимна Аззи — и все пак ми се струва, че познавам Божествения Аретино — чрез пищната проницателност на неговите стихове, в които разумната поука и смехът неизменно вървят ръка за ръка.

— Хубаво го казахте, господине — отвърна Аретино. — Но мнозина твърдят, че в моите стихове няма ни морал, ни поука.

— Те се заблуждават — възрази Аззи. — Да се присмиваш над хорското лицемерие — а вие владеете това до съвършенство, скъпи ми поете, — означава да изтъкваш достойнствата на онова, което църковниците имат обичай твърде ревностно да отхвърлят.

— Говорите дръзко, господине. Защищавате онези деяния, които хората смятат за Зло.

— И все пак хората се впускат в Седемте смъртни гряха с такова усърдие, каквото комай не проявяват във високо-духовния си стремеж към Доброто. Дори и в Леността се впускат с по-голямо усърдие, отколкото в преследването на добродетелното благочестие.

— Господине — рече Аретино, — вашата гледна точка е и моя. Но нека не стоим тук на прага като две дърти клюкарки. Заповядайте в дома ми и ми позволете да ви налея чаша прекрасно вино, което скоро донесох от Тоскана.

Аззи последва Аретино. Къщата му — или по-скоро неговото палацо — бе малка, ала великолепна. Подовете бяха покрити с дебели килими, личен подарък от самия дож; в бронзовите канделабри горяха високи восъчни свещи, а пламъците хвърляха издължени отблясъци по кремавите стени.

Аретино го заведе в стая с нисък таван, украсена с килими и картини по стените. Един мангал разсейваше зимния мраз, все още доловим във въздуха. Той покани с жест Аззи да се разположи удобно и му наля чаша искрящо червено вино от кристална гарафа, която стоеше самичка на една близка масичка.

— Е, господине — каза Аретино, след като всеки отпи за здравето на другия, — кажете ми с какво мога да ви бъда полезен.

— По-скоро бих рекъл — подхвана Аззи, — че аз бих желал да ви бъда полезен — та вие сте най-видният поет и сатирик в Европа, а аз съм прост меценат, който желае да осъществи едно начинание, свързано с изкуството.

— Какво точно имате предвид, господине?

— Бих желал да поставя пиеса.

— Каква прекрасна идея! — възкликна Аретино. — Имам няколко, които чудесно биха удовлетворили вашата цел. Позволете ми да ви донеса ръкописите!

Аззи го спря с жест.

— Макар и да не се съмнявам във върховното съвършенство на всичко, излязло изпод вашата ръка, драги ми Аретино, не ми трябва нищо готово. Бих желал да осъществя нещо съвсем ново и пиесата да отговаря на една специфична моя концепция.

— Разбира се — отвърна Аретино. Познаваше я тази порода хора — искаха да създават произведения на изкуството, като излагаха идеята и оставяха черната работа — самото писане — на някой друг. — И каква тема предлагате, господине?

— Бих желал пиесата ми да изтъкне няколко прости житейски истини — обясни Аззи. — Това са житейски факти, които човешкият опит е потвърдил от векове, и все пак нашите драматурзи не ги признават. Писачите, за които говоря, следват сляпо Аристотел, като постоянно напират да доказват банални положения: че отплата за греха е смъртта, че чревоугодниците свършват в мизерия, че сладострастниците са обречени на провал и че онези, които обичат лекомислено, са осъдени нивга да не изпитат истинска любов.

— Да, обикновено поуките са такива — съгласи се Аретино. — А вие искате да ги опровергаете?

— Всъщност да, и то много. Макар и тези поуки да са основата на всекидневната житейска мъдрост, някои от нас отдавна са разбрали, че нещата не винаги се развиват по този начин. Моята пиеса ще докаже обратното на всичко онова, което проповядват разните добротворци-мърморковци, в моята пиеса Седемте смъртни гряха ще бъдат показани като истинския път към прекрасен живот или в краен случай ще се доказва, че те поне не му пречат. Накратко, драги ми Аретино, искам да поставя неморална драма.

— Каква благородна идея! — провикна се Аретино. — О, ръкопляскам ви, господине, за забележителната ви мисъл, която сам-саменичка дръзва да се противопостави на векове лицемерна пропаганда, чрез която хората се опитват да се убедят, че трябва да вършат общоприетото, без значение колко силно му се противят! Но позволете да изтъкна, господине, че ще е трудно да осъществим подобно начинание, без да си навлечем лицемерния гняв на Църквата и Държавата! И освен това откъде ще намерим актьори? Или сцена, към която църквата няма претенции?

— В пиесата, която искам да осъществя — обясни Аззи, — аз не предвиждам такива формалности като актьори, сцена и публика. Пиесата ще се развива естествено — ще дадем на нашите актьори обща представа за положението и ще ги оставим сами да измислят репликите и действията, в свободна форма и по спонтанен начин.

— Но как пиесата би доказала своята идея, освен ако изходът не е предрешен?

— Мислил съм и за това — каза Аззи — и искам да споделя тези си мисли с вас веднага щом се договорим за проекта. Нека ви кажа само, че механизмите на вселенските причина и следствие са нещо, което мога да манипулирам достатъчно умело, та да получа желания от мен резултат.

— Само свръхестествено създание би могло да твърди подобно нещо — каза Аретино.

— Чуйте ме внимателно.

— Слушам ви… — Аретино леко се слиса от внезапния твърд тон на Аззи.

— Аз съм Аззи Елвул, демон от благородно потекло, на вашите услуги, Аретино. — Аззи небрежно махна с ръка. По пръстите му проблеснаха сини искрици.

— Черна магия! — оцъкли се Аретино.

— Използвам тия сценични ефекти от преизподнята, за да разберете веднага с кого си имате работа — любезно каза Аззи.

Той събра пръсти и на върха им изникна едър смарагд. После още един и още един. Изкара шест и ги нареди един до друг на масичката с виното. После направи магически жест. Смарагдите трепнаха и се сляха в един-единствен едър камък — най-големия смарагд, който светът беше виждал някога.

— Невероятно! — хлъцна Аретино.

— След малко ще възвърнат първоначалната си форма — каза Аззи. — Но ефекта си го бива, нали?

— Невероятно! — повтори Аретино. — Може ли човек да научи тоя номер?

— Само ако и той е демон — засмя се Аззи. — Но аз мога да направя много за тебе, Аретино. Участвай в моето начинание и не само ще спечелиш повече пари, отколкото си поисквал и в най-безразсъдните си мечти, но и значителната ти вече слава ще порасне десетократно — ти ще бъдеш авторът на пиеса, породила нова легенда на тази стара Земя. Ако имаме малко късмет, тази пиеса ще предвещае началото на нова епоха — епоха на откровение и прямота, каквито този стар и лицемерен свят досега не е виждал.

В очите на демона блестяха пламъци. Когато се опитваше да бъде убедителен, той не пестеше ефектите.

Аретино залитна назад. Затътри се до някаква табуретка и тъкмо да се тръшне тежко върху нея, Аззи протегна дълга, изящна ръка, покрита с фин рижав косъм, и успя да подкрепи смаяния поет.

— Не мога да ви опиша колко съм поласкан — каза Аретино, — че сте дошли при мен. Аз изцяло съм съгласен с вашите желания, скъпи мой господарю Аззи, но нещата не стоят тъй просто. За вас бих направил само най-доброто. Дайте ми седмица, господарю мой, за да обмисля нещата, да се съсредоточа, да прегледам древните истории и легенди, които съм чувал някога. Основата на тази ваша пиеса, както и да бъде изградена тя, трябва все пак да е някаква история. На издирването на такава история смятам да се посветя. Да речем — следващата седмица по същото време, удобно ли е?

— Прекрасно. Радвам се, че не се бухна с главата напред в тази работа. Да, имаш я седмицата.

При тези думи Аззи махна с ръка и изчезна.