Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (13)

Глава 2

Една седмица след като бяха говорили, точно на минутата, Аззи почука на вратата на Аретино. Поетът поздрави демона с добре дошъл и го заведе в една от всекидневните на горния етаж. Отпуснаха се върху тапицираните с брокат кресла и се загледаха в светлините на Венеция, блеснали покрай каналите. Аретино поднесе вино — беше го подбрал внимателно за случая. Прислужница им донесе малки кексчета — да се подкрепят.

Мек син сумрак бе паднал над града, увеличавайки стократно витаещите във въздуха магия и тайнственост. Отдолу се дочу песен — пееше лодкар: „Да си гондолиер, ех, какъв живот!“ Известно време човекът и демонът слушаха мълчаливо.

В такива моменти от живота си Аззи се чувстваше най-добре. Първият миг на началото. Първите думи, които ще каже сега, щяха да променят из корен живота на мнозина. Сам той щеше да управлява съдби. Аззи щеше да бъде онзи, който дава форма на събитията, не те щяха да формират него. Власт, самовъзвеличаване — нали в това беше смисълът на цялата работа.

Във въображението на Аззи проектът се разгърна в пълната си цялост. Едва замислен, изглеждаше вече готов. Представата му беше смътна, но величествена.

Трябваше му един миг да дойде на себе си и да разбере, че всичко все още тепърва предстои.

— Обхвана ме нетърпение, драги ми Аретино, да чуя какво имаш да ми предложиш. Или си решил, че моята пиеса не е по силите ти?

— Мисля, че аз единствен мога да ви свърша работа — дръзко заяви Аретино. — Но сам ще прецените, щом ви разкажа легендата, която бих искал да използвам за основа.

— Легенда? О, добре, добре! Обичам легендите. За някой, когото познавам, ли се разказва?

— Ами Господ е вътре. И Адам. И Луцифер.

— Все стари приятели. Давай, Пиетро.

Аретино се облегна назад, сръбна вино да си прочисти гърлото и подхвана…

 

 

Адам си лежеше край един ручей в Едем, когато Господ дойде при него и рече:

— Адаме, какво правиш?

— Кой, аз ли? — Адам подскочи и седна. — Нищо, седя си тук и си мисля разни добри мисли.

— Знам, че са добри. Включвам се на твоята вълна най-редовно, ей тъй, да проверя как се справяш. Божествена лична заинтересованост в най-прекрасния й вид. Но какво правеше, преди да полегнеш да си ги мислиш?

— Не помня…

— Опитай се да си спомниш. Беше с Ева, нали?

— Ами да бе, точно така. Ама то няма нищо лошо в това, нали? Искам да кажа, тя ми е жена, нали разбираш.

— Никой нищо не ти казва, Адаме. Просто се опитвам да установя фактите. Говори с Ева, нали?

— Да бе, да, говорих. Разправяше за нещо, дето й го били казали птичките. Знаеш ли какво, Господи, ама между нас да си остане — много приказва за птички тая жена. Уж е голяма жена!

— Какво друго прави с Ева?

— Ами само си приказвахме за птички. Дай й на нея за птички да приказва. Я ми кажи честно, мислиш ли, че нищо й няма? Е, ясно, няма с кого да я сравня, защото други жени не познавам. Не си ми дал майка, не че се оплаквам. Само че, да ти кажа, през цялото време все за птички да си приказваме, такова де, писна ми вече.

— Ева е много невинна — каза Господ. — Нищо лошо няма в това, нали така?

— Ами не, предполагам.

— Какво има? Да не съм те обидил?

— Ти? Да си ме обидил? Я не се бъзикай. Ти си Господ, как ще ме обидиш?

— Какво друго прави с Ева, освен, че говори с нея?

Адам поклати глава.

— Да си кажа честно, май не е твоя работа. Искам да кажа, къде го пише, че човек може да говори мръсотии пред своя Господ?

— Не ти говоря за секс — рече Господ с презрение.

— Виж какво, ако тъй и тъй знаеш какво съм правил и какво не съм, защо въобще си правиш труда да ме питаш?

— Опитвам се да докажа нещо.

Адам добави нещо, само че така го измърмори, че се наложи Господ да го помоли да говори по-високо.

— Казах, че няма какво толкова да ми се ядосваш, в края на краищата направил си ме по свой образ и подобие — е, какво очакваш тогава?

— О, така ли си мислиш? И си мислиш, че като съм те създал по свой образ и подобие, това извинява всякакво твое поведение?

— Е, ами, такова, в края на краищата ти…

— Дадох ти всичко, ама всичко — живот, разум, приятен външен вид, готина жена, въображение, здравословна храна, мек климат, добър вкус към литературата, умения в много спортове, артистични дарби, способността да събираш и изваждаш и още какво ли не! Можех да те пратя на Земята еднопръст и да те оставя да си прекарваш всичкото време, като броиш до едно! Вместо това ти дадох десет пръста и способността да броиш чак до безкрайност! Дадох ти всичко това! И всичко, за което те помолих, е да си играеш с онова, което съм ти дал, но да не пипаш онова, което не искам да пипаш. Право ли казвам или не?

— Ами, право си казваш — смънка Адам.

— Казах ти само: „Ей онова дърво там, дето му викаме Дървото на Живота, виждаш ли я онази ябълка?“ И ти рече, че я виждаш. И аз ти рекох: „Само ми направи една услуга — не яж тая ябълка, схвана ли?“ И ти рече: „Ясно, Боже, схванах, не е кой знае какво.“ Само че вчера с Ева изядохте забранената ябълка, нали?

— Ябълка ли? — попита Адам озадачено.

— Много добре знаеш какво е ябълка — каза Господ. — Кръгло, червено и сладко на вкус. Само дето въобще не трябваше да знаеш какво е на вкус, защото ти наредих да не го опитваш.

— Никога не съм разбирал защо не трябва да ги ядем.

— И това ти казах, ама кой да слуша. Ябълката ще те научи да разпознаваш Доброто и Злото. Ей затова не трябваше да ги ядете.

— Че какво му е лошото да знаеш кое е Добро и кое Зло?

— Ей, всяко познание е чудесно нещо — рече Господ. — Само че трябва да знаеш едно-друго, та да се оправяш с познанието. Лекичка-полекичка ви водех с Ева към етапа, когато можехте да хапнете от плода на Дървото на познанието, без да откачите или да си въобразите, че знаете всичко. Само че тя трябваше да те изкуши с тая ябълка, нали така?

— Беше моя идея! — настоя Адам. — Ева няма какво да я виниш. Тя само птичките си знае.

— Да, ама тя те подкокороса, нали?

— Може и да е. И какво? Тука се носеше един такъв слух, че нямало чак пък толкоз да се ядосаш, ако някой от нас вземе, че я изяде тая ябълка.

— Това пък къде си го чул?

— Не помня — рече Адам. — Сигурно са ми го казали птичките и пчеличките. Ама то бездруго щяхме да я опитаме тая ябълка. Все някога. Законът за драматичната необходимост казва, че не можеш да окачиш на дървото заредена ябълка, без тя все някога да гръмне. Ние няма все в тая райска градина да си седим, нали така?

— Не, няма — рече Господ. — Като стана дума за това — всъщност веднага се измитайте оттук. И хич не си въобразявай, че ще се върнете някога.

И тъй, Господ изгони Адам и Ева от Райската градина. Прати един ангел с пламтящ меч да го свърши. И така първият мъж и първата жена се срещнаха с първия съдия-изпълнител. Адам и Ева хвърлиха последен дълъг поглед към мястото, което беше техен дом, и поеха по пътя си. После щяха да живеят на доста места, но нито едно от тях нямаше да бъде техен дом.

Чак когато бяха вече вън от Едем, Адам забеляза, че Ева е без дрехи.

— Пусто да остане! — облещи се той срещу жена си. — Ама ти си чисто гола!

— Ами че и ти — отвърна Ева.

После всеки се зазяпа в интимните части на другия и зяпаха колкото си щат, а накрая избухнаха в кикот. Тъй бе роден сексуалният хумор.

След като спряха да се смеят на интимните си части, Адам се обади:

— Май ще е по-добре да си покрием оръдията на труда, а? Щото така да висят разни работи, ако разбираш за какво ти говоря…

— Смешна работа, как не сме го забелязали преди — обади се Ева.

— Че ти освен птичките друго забелязваше ли…

— Умът ми не го побира защо!

— Ами онова там отпред какво е?

— Ако не знаех, че е невъзможно, бих казала, че са други хора — бавно каза Ева.

— Ама как така? — учуди се Адам. — Нали ние сме единствените хора!

— Ама вече не сме — поклати глава Ева. — Нали си спомняш, говорихме и за тази възможност.

— Разбира се. Сега се сещам. Съгласихме се, че наличието на други хора е предпоставка за извънбрачна връзка.

— Ти друго можеш ли да запомниш!

— Само дето въобще не допусках, че Той ще го направи наистина. Винаги съм си мислел, че е решил ние да бъдем единствените хора.

Господ бе действал бързо, в началото те бяха единствените хора. Само че бяха сгазили лука. Не се бяха подчинили на негова заповед. И затова Господ ги наказа, като направи още хора. Какво точно имаше предвид с това, беше трудно за проумяване.

Адам и Ева вървяха, докато стигнаха някакъв град и влязоха в някаква къща.

Адам попита първия човек, когото видя:

— Как се казва този град?

— Рай Почти — отвърна човекът.

— Интересно име за град — рече Адам. — И какво значи?

— Значи, че Едем е Раят, само че никой не може да се върне там, та затова живеем в Рай Почти.

— Ти откъде знаеш за Едем? Никога не съм те виждал там.

— Ей, че то не трябва непременно да си живял там, за да знаеш, че е гот.

Адам и Ева се установиха в Рай Почти. Скоро се запознаха със съседа, Гордън Луцифер, дявол, който се бе захванал с адвокатска практика — първият в града.

— Май, че ни трябва адвокат — каза Адам един ден на Луцифер. — Мисля, че сме изгонени от Рая несправедливо. Първо, въобще не са ни изпращали призовка. Въобще не ни е изслушвал съд. И адвокат не ни е представлявал.

— Дошли сте тъкмо където трябва. — Луцифер ги въведе в канцеларията си. — Да оправим всичко сбъркано — такъв е девизът на силите на Мрака, за които работя. Разберете, не че твърдя, че на Онзи Големия нещо му има. Господ обикновено добре се оправя, само че, общо взето, твърде много си позволява в тия работи. Ще изпратим прошение до Ананке, чиито тайнствени преценки ръководят всички нас.

Ананке Безликата изслуша Луцифер в своята стая от сиви облаци. Прозорецът й гледаше към Океана на времето, а ветровете на вечността си играеха с белите пердета.

Ананке отсъди, че Адам е изгонен несправедливо и трябва да му се позволи да се върне в Едем. Адам се въодушеви. Благодари на всички, каза на Ева да почака и тръгна да си връща Едем. Напразно търсеше пътя към бившия си Рай, ала и върха на носа си не можеше да съзре в тая тъмница — Господ беше спуснал над тази област непрогледен мрак. Адам се обади на Гордън Луцифер и му разказа какво е станало. Гордън поклати глава и се обади на шефа си.

— Е, това наистина хич не е честно — рече Сатаната. — Онзи увърта. Ама виж сега аз какво ще ти кажа. Ето ти седем високи свещника с магически свойства. Използвай ги мъдро и сам ще осветиш пътя си към Рая.

Адам тръгна, нарамил шестте свещника в торба от камилска кожа на гърба си. Седмия държеше в ръка и неземната бледосинкава светлина на свещта разсичаше мрака със сюрреалистична точност. Под тази светлина пред Адам се разкриваха несравними гледки и той дръзко вървеше напред.

След като измина доста разстояние, а свещта в благородната си поставка разпръскваше мрака на всички страни, той стигна до ниска стена, обрасла с бръшлян. Край нея се плискаше застояла локва. Стори му се, че това е мястото, където толкова често бе дремвал и мечтал едно време в Едем, когато животът беше прост и лесен. Спря, огледа се и свещта му изведнъж угасна.

— Да му се не види! — възкликна Адам, защото по-силна дума не знаеше, по това време истинските псувни все още не бяха изнамерени — и измъкна втори свещник.

Свещта се запали и Адам продължи. Този път, щом мракът се разсея, пристигна на бряг, сияещ меко в сумрака. В далечината се виждаше островче, а над всичко това гладко струеше топъл въздух. Той отново спря и отново се спусна мрак — свещта пак угасна.

И това се повтори пак и пак — мракът на Господ объркваше Адам и му разкриваше места, които за миг изглеждаха като неговия изгубен Рай, но излизаше, че са нещо съвсем друго, и свещите гаснеха. Когато и последната угасна, Адам се намери пак там, откъдето беше тръгнал, и, ще не ще, там си и остана.

 

 

След като Адам се провали и на седмия път, Ананке отсъди, че така и трябва да си остане, и отхвърли собствената си предишна присъда. Тя посочи, че въпреки нейното собствено постановление Адам не може да се върне в Едем, защото изгонването му е отбелязало първото завъртане на Колелото на дхарма, а това, че не е успял да се завърне въпреки помощта на седемте светилника, разкривало известна част от фундаменталния код на възможностите във Вселената. Изглежда — посочи Ананке, — че целият свят на разумните същества се основава върху грешка, допусната в началото, когато са въвеждали кода, управляващ целия кармичен механизъм. Адам би могъл да бъде считан за първата жертва на божествената причинно-следствена връзка.