Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 39 гласа)

Глава 4

Пилигримите се събудиха, преди да се бе съмнало. Докато утринното слънце се процеждаше през листака, те събраха вещите си, закусиха набързо и потеглиха. Цял ден вървяха през гората, нащрек да не би да ги връхлети някоя беда, но не срещнаха нищо по-свирепо от комар.

Беше привечер. Сър Оливър и майка Джоана се взираха нетърпеливо сред дърветата и чакаха да се покаже странноприемницата, както Аззи им бе обещал.

Страхуваха се, че ги е измамил. Но излезе, че си държи на думата — изведнъж странноприемницата се появи право пред тях — доста внушителна двуетажна каменна сграда. От едната й страна бяха струпани дърва за горене. Имаше и двор за животните и барака за прислугата.

На вратата ги посрещна брат Франсоа — едър, плещест мъж с брада. Докато се изнизваха един по един през вратата, той се ръкува с всекиго поред.

Аззи влезе последен и подаде на брат Франсоа кесия със сребърни монети — „Плащам за преспиването“. Разсмя се и изгледа Франсоа доста особено. Франсоа се олюля назад, сякаш му бе хрумнало нещо много неприятно.

— Господине — попита доминиканецът, — не се ли познаваме отпреди?

— Може да сме се срещали във Венеция — кимна Аззи.

— Не, не беше във Венеция, а във Франция. Май беше в някаква връзка със съживяването на един човек.

Аззи си спомни случая, но не намери причина да го разяснява на монаха. Поклати учтиво глава.

Брат Франсоа като че ли се разстрои. Той разсеяно обясни на пилигримите как стоят нещата със стаите и с храната, но сякаш едва следеше собствените си мисли. Постоянно поглеждаше Аззи, мърмореше си нещо и когато смяташе, че никой не го гледа, се кръстеше.

Щом Аззи помоли да му дадат малката спалня на горния етаж, брат Франсоа веднага се съгласи, но сякаш гръм го бе ударил. Продължаваше да поглежда монетите в ръката си и да клати глава. Най-накрая се доближи до сър Оливър и майка Джоана.

— Този, дето е с вас, този Антонио, отдавна ли го познавате?

— Далеч не — отвърна сър Оливър. — Да не би да ви е измамил с парите?

— Не, не. Тъкмо обратното.

— Какво искате да кажете?

— Съгласи се да плати шест сантима за стаята и сложи медните монети в ръката ми. После рече: „По дяволите, мога да съм и по-щедър“, и насочи пръст към монетите. И монетите станаха сребърни!

— Сребърни! — извика майка Джоана. — Сигурен ли сте?

— Разбира се! Вижте сама. — Той й показа един сребърен сантим. И тримата се втренчиха в монетата, все едно да бе самият Дявол.

По-късно Оливър и майка Джоана потърсиха Франсоа, за да си поръчат закуската, но не го намериха. Най-накрая забелязаха една бележка, забодена на вратата на килера. „Уважаеми дами и господа — пишеше там, — моля простете ми, ала си спомних, че имам спешна и неотложна среща с абата на манастира «Свети Бернар». Моля се на Господ да бди над душите ви.“

— Любопитна работа! — подметна сър Оливър. — Защо така, вие как мислите?

Майка Джоана присви устни.

— Човекът си е изкарал акъла от страх и затова е побягнал.

— Но ако си мисли, че Антонио е демон, защо поне не ни го каза?

— Мисля, че го е било страх и дума да обели — предположи майка Джоана, — нали този демон е избрал да пътува в нашата компания. — Тя се замисли за момент. — И за нас ще е по-добре да внимаваме.

Войникът и монахинята дълго седяха в мълчание и мрачно се взираха в огъня. Сър Оливър поразръчка въглените, но лицата, които му се мярнаха сред пламъците, никак не му харесаха. Майка Джоана настръхна без всякаква видима причина — уж никакъв вятър не подвяваше край нея.

— Така не може да продължава повече — най-после се обади тя.

— Не, в никакъв случай — съгласи се сър Оливър.

— Ако е демон, трябва да предприемем нещо, за да се предпазим.

— Ах, да! Но как да разберем?

— Ами да го попитаме направо — предложи майка Джоана.

— Да, попитайте го. Ще съм ви много благодарен — съгласи се сър Оливър.

— Искам да кажа, мисля, че това е ваша работа, в края на краищата вие сте войник. Кажете му го право в лицето!

— Не ми се ще да го обиждам — реши сър Оливър, след като пообмисли положението.

— Този Антонио не е човек.

— Какъвто и да е, може пък да не му хареса, че го знаем.

— Някой трябва да говори с него.

— Предполагам.

— И ако вие сте истински мъж…

— О, добре де, ще говоря с него.

— Демон е, няма какъв друг да е — настоя майка Джоана. — Тия червени искрици, дето танцуват в очите му, няма как да не го издадат. А забелязахте ли какъв му е задникът? Отзад има нещо, дето не само прилича на опашка, ами…

— Демон! Тук, сред нас! Ако е така, предполагам, че ще трябва да го убием този… това нещо.

— Но дали ще можем? — зачуди се майка Джоана. — Казват, че било много мъчно.

— Така ли? Никакъв опит нямам в тези работи.

— Аз имам съвсем малък опит — сподели игуменката. — Моят орден не се занимава с изгонване на зли духове, това не му влиза в задълженията. Обикновено оставяме тия неща на другите. Но какви ли не истории може да чуе човек…

— И в тях се разказва… — подсказа й рицарят.

— Че да убиеш демон, по никакъв начин не е лесно, ако не е и невъзможно — довърши майка Джоана. — Пък има и още нещо — ако все пак успееш да го убиеш, тогава сигурно въобще не е бил демон, ами някой нещастен човечец, който е имал лошия късмет в очите му да е блеснала някоя червена искрица.

— Май много сложна излиза тая работа — рече сър Оливър. — И какво ще правим?

— Предлагам да предупредим останалите, после да съберем всичките религиозни реликви, които си носим, и да се опитаме да прогоним злия дух.

— Не ми се вярва да му хареса — замислено рече рицарят.

— Няма значение. Наш дълг е да се опитаме да го прогоним.

— Да, разбира се — съгласи се рицарят. Само дето идеята хич не му допадаше.

Останалите членове на компанията никак не се изненадаха, когато майка Джоана им съобщи за своите подозрения, че сред тях има демон, в тия размирни времена точно това и трябваше да се очаква. Отвсякъде прииждаха вести за плачещи статуи, говорещи облаци и какво ли още не. Всеки знаеше, че съществуват адски много зли духове и че повечето от тях си прекарват времето предимно на Земята, в опити да изкушават хората. Беше цяло чудо, че не ги срещаха и по-честичко.