Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (14)

Глава 3

И тъй, Аретино завърши историята си и двамата с Аззи потънаха в дълго мълчание, в стаята се бе смрачило. Вече беше полунощ и свещите бяха догорели. В калайдисаните свещници бяха останали само капещи угарки. После Аззи се протегна и се обади:

— Откъде я изкопа?

— Апокрифна басня на гностиците — сви рамене Аретино.

— Никога не съм я чувал, а се предполага, че демоните познават по-добре теологичните размисли от поетите. Съвсем сигурен ли си, че не си я скалъпил ти?

— И да съм, има ли значение?

— Никак даже! Откъдето и да е дошла тази история, тя ми харесва. Нашата пиеса ще бъде за седем пилигрими и на всеки от тях ще дадем златен светилник. Притежаването му ще дари на всеки от тях изпълнение на онова желание, което най му е на сърце.

— Чакайте малко — прекъсна го Аретино. — Въобще не съм споменавал за истински златни светилници. Нищо такова не съм искал да кажа. Ами че това си е само легенда и толкова, а пък ако наистина съществуват някакви златни светилници, представа си нямам дали притежават някаква сила.

— Ти просто шикалкавиш — сряза го Аззи. — Историята ми хареса и за да преразкажем легендата, трябва да имаме златни светилници, пък ако ще и самички да си ги направим. Но може би те все още съществуват някъде. Ако е така, ще ги намеря. Ако не, все ще измисля нещо.

— Ами хората, които ще ги носят? Хората, които ще изиграят историята?

— Аз ще ти ги докарам — рече Аззи. — Аз ще избера седмината пилигрими и ще дам на всеки от тях светилник и възможност да постигне най-свидното си желание. Всичко, което той или тя трябва да направи, е да вземе светилника. Останалото ще бъде направено за него. По магия, както му е ред.

— Какви качества ще търсите в пилигримите си?

— Нищо особено. Просто ми трябват седем души, които искат някакво желание да им се сбъдне, без да се напъват. Едва ли ще е мъчно да се намерят.

— Нали няма да настоявате да печелят сбъдването на най-свидните си желания с постоянство и благ характер?

— Не. Пиесата ми ще доказва точно обратното на всички тия приказки. Ще покаже, че всеки човек може да се стреми към върховното Добро, без да си мръдне и пръста да си помогне с нещо.

— Наистина това е безпрецедентно — кимна Аретино. — Смятате да докажете, че шансът и късметът управляват човешкия живот, а не съблюдаването на моралните норми?

— Точно това съм намислил — ухили се Аззи. — Точно така смята Злото: че слабата страна е по-добрата. И иска да го докаже. Какво мислиш за моята поука, Аретино?

Аретино сви рамене.

— „Късметът управлява“? Слабите хора си падат по такива поуки.

— Това е добре. Ще ни спечели голяма публика.

— Ако това искате — рече Аретино, — хич не възразявам. Без значение на Доброто ли служа или на Злото, всичко, което пиша, си е пропаганда и пледоарии, в края на краищата плащате си. Аз съм просто художник, приел условията. Ако искате пиеса, която да доказва, че зелените камъни в жлъчката докарват пролетните цветя, само си платете и ще ви я напиша. Големият въпрос е, харесва ли ви моята идея?

— Направо съм влюбен в нея! — извика Аззи. — Трябва веднага да почваме.

— Трябва да пообмислим в кой театър ще се играе — намеси се Аретино. — Това винаги има значение за начина, по който си стъкмявам сценките. Имате ли наум някой актьор или актриса? Ако не, мога да ви препоръчам няколко.

Аззи се облегна назад в креслото и се закикоти. Танцуващите пламъци в камината отпред хвърляха остро изрязани сенки по тясното му лисиче лице. Той приглади назад оранжевата си коса и рече:

— Мисля, че май не съм ти изяснил достатъчно идеята си, Пиетро. Онова, което съм замислил, не е обикновена пиеса, каквито се играят по църквите и по площадите. Няма наети актьори да дърдорят реплики и да ми правят концепцията за смях! Не! Ще избера най-обикновени мъже и жени за тази работа — хора, чиито собствени желания и страхове ще придадат правдоподобност на ролите, които ще играят. А вместо сцена от греди с нарисуван пейзаж ще им дам самия свят, за да изиграят своите драми. Моите седем пилигрими ще изиграят сюжета, все едно го изживяват, и разбира се, то ще си е точно така. Сюжетът ще разказва какво ще сполети всеки пилигрим, след като поеме златния светилник, и всяка история ще бъде различна. Като „Декамерон“, нали разбираш, или като „Кентърбърийските разкази“, но по-добро, защото ще е рожба на твоята писалка, скъпи ми маестро. — Аретино лекичко се поклони. — Нашите актьори ще играят, все едно живеят истински живот — продължи Аззи, — и няма да знаят, че има публика, която ги гледа, а именно — ние двамата.

— Уверявам ви, че няма да им кажа — рече Аретино. Плесна с ръце и съненият му прислужник се домъкна с поднос, на който бяха наредени баяти петифури. Аззи си взе една от учтивост към домакина, макар че рядко употребяваше човешка храна. Предпочиташе традиционните адски гозби, като например захаросана яхния от глави и гърди на плъхове или човешки бут, добре препечен и сервиран с много пръжки. Но тука беше Венеция, а не Адът, и той ядеше каквото му се поднесе.

След като се подкрепи, Аретино се прозя, протегна се и хлътна в една близка стая да си измие лицето в леген с вода. Когато се върна, измъкна половин дузина нови свещи от един шкаф и ги запали. Очите на Аззи сияеха сред танцуващите светлини, а козината му сякаш бе наелектризирана. Аретино отново седна срещу него и каза:

— Ако светът е вашата сцена, то кой всъщност ще ви бъде публика? Къде, ей богу, смятате да я настаните?

— Моята пиеса ще е за векове — довери му Аззи. — Основната ми публика дори още не се е родила. Пиетро, аз ще сътворя тази пиеса за назидание на бъдните поколения, в тяхно име ще бъдат нашите усилия.

Аретино се опитваше да бъде практичен, което не беше от най-лесните задачи за един италиански ренесансов джентълмен. Той се наведе напред — цяла мечка, чорлав, рижав, с голям нос — и продължи:

— Та, значи, всъщност аз няма да я пиша тая пиеса?

— Не, няма — отвърна му Аззи. — Участниците ще измислят самички репликите си. Но ти ще следиш тайно всяка тяхна дума и действие, ще виждаш и чуваш как реагират на всяко събитие и въз основа на това ще сътвориш пиеса, която ще може да се играе пред идните поколения. Първият път обаче ще принадлежи на света на легендите, защото така се създават митовете.

— Мъдра мисъл — съгласи се Аретино. — Моля ви, не мислете, че ви критикувам, ала ще си призная, че се сещам за известни трудности.

— Назови ги!

— Осмелявам се да предложа нашите актьори, без значение откъде тръгват, най-накрая да пристигнат със светилниците си във Венеция.

— И аз така го виждам — поясни Аззи. — Първо, бих искал да ти платя за твоята история със седемте свещи като основа на моя разказ. — Аззи измъкна малка, но тежка торбичка от кесията си и я подаде на Аретино.

— Мисля, че ще намериш това достатъчно за начална цена. Там, откъдето е дошло, има и още. Ти трябва само да записваш основния сюжет. Помни, че всъщност диалозите не пишеш ти. Нашите актьори, които ще избера, сами ще ги измислят. Ти ще ги наблюдаваш и ще ги слушаш, и наред с мен ще си сценичен мениджър и копродуцент. По-късно ще напишеш своя собствена пиеса по темата.

— Идеята страхотно ми харесва, господарю. Но ако създадете подобие на Венеция и го преместите някъде в пространството и времето, как да се навъртам, за да правя необходимото за поставянето на нашата драма?

— За тази цел ще те даря чрез заклинания и талисмани със способността свободно да се движиш в пространството и времето, за да можеш да се грижиш за нашата продукция.

— Ами какво ще стане с Венеция, след като свършим?

— Ще плъзнем нашето подобие на Венеция отново във времевата следа на истинската Венеция и то ще се намести там така добре, както сянката прилепва към предмета, който я хвърля. От този момент нататък нашата легенда ще престане да бъде просто частна история и ще се превърне в част от световната митология, а действията и последиците им ще бъдат записани в аналите на човечеството.

— Господарю, това ми дава невероятни възможности като художник. Дори и на Данте не е била дарена подобна възможност.

— Ами тогава хващай се на работа — надигна се Аззи. — Запиши с благородна ръка легендата за златните светилници. Пак ще се видим скоро. И аз си имам работа за вършене.

И изчезна.

Аретино премига и протегна ръка към мястото, където току-що се намираше Аззи. Там нямаше нищо освен гол въздух. Но торбичката със злато, която Аззи му бе дал, си беше там. Твърдостта й действаше успокоително.