Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни и Робърт Шекли ПРОСТО ШЕМЕТЕН ФАРС

Американска Второ издание

Библиотека „Фантастика и фентъзи“ № 6.

Светлана Комогорова — Кома, превод, 1996

Софка Ташчиева, библиотечно оформление, 1998

Веселин Праматаров, корица, 1999

Редактор Нина Иванова

Коректор Зефира Иванчева

Компютърен дизайн София Делчева

Формат 60×90/16. Печатни коли 14,5. 232 с. Печат „АБАГАР“ ООД — Велико Търново

Издателство „Дамян Яков“, София, 1999

ISBN 954-527-107-8

 

ROGER ZELAZNY & ROBERT SHEKLEY

A FARCE TO BE RECKONED WITH

BANTAM BOOKS, NEW YORK, 1995

Copyright © 1995 by the Amber Corporation and Robert Shekley

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 7

Уестфал се зачуди къде ли се бави толкова Хермес, но реши, че явно не ще да е лесна работа да отмъкнеш жена току-така. Чудеше се и на себе си: обикновено не действаше по този начин. Дали пък някакво свръхестествено същество не бе обсебило съзнанието му и по подмолен начин не му бе подсказало да я поиска? Не беше много сигурен, но усещаше, че тук е замесено нещо ненормално, нещо отвъд законите на магията, нещо, което си действаше по своя си начин и според това, какво му уйдисва, или се разкриваше, или не.

Дългият следобед се изниза; Уестфал намери в килера буца сирене и краищник хляб. Притопли супата от снощи на печката в ъгъла и надроби хляба в нея. Поля вечерята с паница вино и кротко задряма в креслото. Тъй си кротуваше, когато изведнъж чу шум — сякаш въздухът се раздра. Рипна на крака.

— Доведе ли жената?

— Което трябваше да изпълня, изпълних. — Хермес размаха ръка, за да разпръсне облаците дим, придружили пристигането му. Облечен беше със същите дрехи, но този път носеше под мишница малко, богато орнаментирано дървено ковчеже.

— Какво има вътре? — полюбопитства Уестфал.

Точно тогава някой тежко затропа по стълбите. „Вратата, ако обичате!“ — извика гъгнив глас. Уестфал отвори. Влязоха двама здравеняци, който мъкнеха тялото на красива млада дама. Тя беше в безсъзнание, бледа като самата смърт.

— Къде да я слагаме? — попита онзи откъм главата.

— Ей тук, на тая кушетка. Леко!

Хермес плати на носачите и ги изпрати. Обърна се към Уестфал:

— Ето, тя е в твоя власт. Имаш тялото й. Само че те съветвам да не се и опитваш да си играеш с него без позволението на дамата.

— Но къде е тя? — попита Уестфал. — Съзнанието й, искам да кажа?

— Искаш да кажеш, душата й — поправи го Хермес. — Ей тука, в тая кутия. — Той я сложи на една от масите. — Отвори я, когато си щеш — душата й ще излети и ще съживи тялото. Само че много да внимаваш. Дамата е, меко казано, ядосана. Никак не й се е харесало да я призовават, докато се опитва да върши съвсем други работи.

— Наистина ли душата й е в кутията? — Уестфал вдигна дървеното ковчеже със сребърни инкрустации и го раздруса. Дълбоко отвътре се дочу писък и сподавена ругатня.

— Е, сега самичък се оправяй — каза Хермес.

— Ама какво трябва да правя?

— Е, това сам си го решаваш.

Уестфал отново взе кутията и внимателно я разклати.

— Госпожице Илит? Вътре ли сте?

— На бас, че съм тука, гадна свиня такава! Я отвори капака да изляза, че да видиш само какво ще ти се случи!

Уестфал пребледня и затисна капака с две ръце.

— Ох, мале! — погледна той Хермес.

Хермес сви рамене.

— Ядосана е — изхленчи Уестфал.

— На мене ли го казваш?

— Ама… Аз какво да правя с нея?

— Нали я искаше — отбеляза Хермес. — Предполагах, че вече си бил наясно какво да я правиш.

— Е… не съвсем.

— Съветвам те да се опиташ да се разбереш с нея. И без това ще ти се наложи.

— Май ще я потуля някъде за известно време тая кутия.

— И ще сбъркаш.

— Защо?!

— Ако не наблюдаваш кутията на Пандора непрекъснато, онова, което е вътре, може да се измъкне навън.

— Не е честно!

— Аз играх честно с тебе, Уестфал. Да знаеш, в тия неща винаги си има някакъв номер. Е, късмет.

Приготви се да изчезне.

— Помни — обади се Уестфал, — талисманът е още у мен. Мога да те викна, когато си ща!

— Не бих те съветвал — рече Хермес и изчезна.

Уестфал изчака, докато се разсея и последният дим, и се обърна към кутията.

— Госпожице Илит!

— К’во?!

— Може ли да си поговорим двамата, аз и вие?

— Отвори тая кутия и ме пусни. Да видиш само как ще си поприказваме!

Уестфал чак се разтрепери — такъв гняв излъчваше гласът й.

— Може би трябва да поизчакаме — промърмори той. — Трябва да я обмисля малко тая работа.

Като не обръщаше внимание на лютите клетви, които се носеха от кутията, той отиде в другия край на стаята и седна да мисли. Без да отлепя очи от кутията обаче.

 

 

Постави я на нощното си шкафче. Нямаше как изобщо да не спи, но се събуждаше на пресекулки, за да се увери, че Илит си седи там вътре. Притесняваше се да не би да се измъкне самичка навън. Взе да сънува как тя се гласи да отвори кутията или как през нощта капакът се е отворил. Понякога събужданията бяха придружени с писък.

— Вижте, госпожице — рече той накрая, — какво ще кажете да забравим цялата тази история? Аз Ви пускам, пък Вие си ме оставяте на мира. Става ли?

— Не!

— Защо? Какво искате?

— Обезщетение — отвърна Илит. — Тия работи не се уреждат току-така, Уестфал.

— Какво ще направите, ако ви пусна?

— Честно да си кажа, не знам.

— Ама няма да ме убиете, нали?

— Мога. Като нищо.

Никакъв изход отникъде.