Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (16)

Глава 2

На другия ден, щом удари дванайсет, Бабриел почука на вратата на Аретино.

Отначало отговор не последва, макар отвътре да се чуваха най-различни звуци. По-точно, най-невероятна смес от звуци на музикални инструменти и човешки гласове — много от тях се смееха високо. Той отново почука. Този път вратата се отбори — от някакъв прислужник, съвсем приличен на вид, само дето перуката му се беше малко килнала. Изглеждаше така, сякаш се е опитвал да върши твърде много работи наведнъж.

— Бих желал да говоря с Аретино — каза Бабриел.

— Ох, Боже, сега всичко тук е с краката нагоре — въздъхна прислужникът. — Друг път не става ли?

— Не, налага се да говоря с него сега — настоя Бабриел с непривична за него твърдост, пришпорван от мисълта, че скоро ще му се наложи да докладва докъде е стигнал — или пък, че не е стигнал доникъде — на Михаил.

Прислужникът се отдръпна и пусна Бабриел. После заведе ангела в един салон и му каза:

— Бъдете любезен да почакате тук. Ще попитам господаря дали ще може да се срещне с вас.

Бабриел се заклати на пети — номер, който бе научил отдавна. Помагаше му да минава времето. Огледа стаята и видя върху една масичка наблизо някакъв ръкопис. Успя да мерне само думите „Праотецът Адам“, когато изведнъж избухна шум и няколко души се втурнаха в стаята. Бабриел гузно отскочи назад.

Бяха музиканти, ала бяха захвърлили официалните си сака и жакети — свиреха на инструментите си разпасани, по ризи. Мелодията, която свиреха, никак не приличаше на църковна — беше жива и те подканяше да танцуваш.

Преминаха край Бабриел, като едва го удостоиха с поглед. Бяха се упътили към някаква вътрешна стая — врявата, която долиташе оттам, тънките писъци и ревовете буен смях издаваха, че там се вихри веселба. Бабриел крадешком хвърли още един поглед към ръкописа и този път успя да прочете половин изречение: „Праотецът Адам, скоро след като бил изгонен от Райската градина поради това, че е ял плода на Дървото на познанието…“ После отново го прекъснаха — този път звънлив момински смях.

Той вдигна поглед и точно в този миг в стаята се втурнаха две дамички. И двете бяха млади и хубави, едната с чорлава тъмна коса, другата с объркани руси плитки. Бяха облечени в яркоцветни прозрачни дрехи, които се ветрееха зад тях, докато тичаха и се гонеха насам-натам. Бабриел се изчерви, защото забеляза, че въпросните дрехи са доста размъкнати и разкриват карминените връхчета на гърдите им и розовите им бедра.

Те спряха пред него. Блондинката се обади с прелестен френски акцент:

— Хей, ти! Виждал ли си го?

— За кого говорите?

— За онзи палавник Пиетро! Обеща да танцува с мен, и с Фифи също!

— Не съм го виждал — отвърна Бабриел и потисна желанието си да се прекръсти, защото му мина през ума, че с това би могъл да обиди дамите.

— Тук някъде трябва да е — каза русата. — Ела, Фифи, хайде да го заловим и да го накажем. — Тя хвърли на Бабриел такъв поглед, че той потръпна от върха на темето до последното крайче на пръстите на краката си. — Защо не дойдеш и ти?

— О, не, не — дръпна се ангелът. — Налага се да чакам тук.

— Винаги ли правиш онова, което се налага? Колко отегчително!

Момичетата се втурнаха със смях към съседната стая — хукнаха по коридора и се изгубиха от погледа му. Бабриел избърса чело и отново се опита да прегледа ръкописа. Този път успя да прочете заглавието — „Легенда за седемте златни светилника“. После дочу стъпки и се дръпна от масата.

Влезе Аретино — брадата му беше разчорлена, жакетът — разкопчан, а панталонът му се бе смъкнал до средата на кълките, фината му ленена риза бе цяла в петна, навярно от вино. Вървеше под съвсем определен наклон надясно, а очите му бяха кръвясали и мътни — очи на човек, който твърде често е виждал твърде много неща, ала търси да види и още, в ръка влачеше полупълен мях с вино, а походката му далеч не беше уверена.

С известна трудност поетът успя да се спре пред Бабриел и с достойнството на мъдрец го запита:

— Кой си ти, бе, мътните да те вземат?

— Студент съм — отвърна Бабриел. — Беден студент от Германия. Дойдох тук, във Венеция, за да се погрея на ярките лъчи на вашия гений, скъпи ми господарю, и да ви поканя на обяд, ако ми позволите да бъда толкова нахален. Аз съм най-големият ви почитател в цялата област на север от Аахен.

— Така ли? — рече Аретино. — Харесваш ми писаниците, а?

— „Харесвам“ е нищожна дума, скъпи ми господарю, неспособна да изрази чувствата ми към вашето творчество. Хората ви наричат Божествения Аретино, но дори и с това те обиждат вашия гений с недостатъчно силна похвала.

Бабриел по природа не беше ласкател, но достатъчно се бе мотал и из висшите, и из низшите кръгове, за да знае как да се оправи с необходимия жаргон. Надяваше се само да не се е изразил толкова мазно, че да не е за вярване. Но Аретино, особено в сегашното си състояние, явно не намираше похвалите му за противни.

— Бива те да приказваш, момчето ми, това ще ти кажа. — Аретино млъкна и спря надигащото се в гърлото му хълцукане. — С удоволствие бих обядвал с тебе, само че ще е някой друг път. Хвана ме точно насред един купон — празнуваме новата ми поръчка. Къде, по дяволите, са ми гостите? Качили са се вече горе в спалнята, сигурен съм. Но аз съм им по петите! — И той залитна към вратата.

— Мога ли да ви запитам, скъпи ми господарю, за естеството на вашата нова поръчка? Доброжелателите ви по цяла Европа ще са заинтересувани да го чуят.

Аретино спря, замисли се за момент, после се върна в стаята и вдигна ръкописа от масата. Натика го под мишница и рече:

— Не, не! Заклел съм се да пазя тайна. Но и ти, и целият останал свят ще се смаете, обещавам ви го. Самият мащаб на начинанието… но нито дума повече!

И с тези думи той излезе от стаята с почти уверена походка, ако не броим едно-две залитания.