Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Просто шеметен фарс (77)

Глава 7

Аретино се събуди внезапно и изсумтя. Надигна се и погледна през прозореца. Слънцето сияеше над Венеция. До него на леглото лежеше ръкопис. „Легенда за златните светилници“.

И си спомни, че бе сънувал фантастичен сън. Това беше едното обяснение.

Другото обяснение беше, че Аззи бе успял да запази онази Венеция в Лимбо.

Той погледна през прозореца. Навън се разхождаха хора. Забеляза Корнглоу и Леонор.

— Какво става? — викна им той.

Корнглоу вдигна поглед.

— Внимавай, Аретино! Разправят, че монголите щели да дойдат всеки миг!

Значи Венеция беше обречена? И тогава Аретино разбра, че всичко е наред. Онова, което му трябваше сега, бе да намери някое тихо местенце, да седне и да продължи да си пише пиесата.

Аретино се събуди. Утрото бе великолепно. Спомни си, че бе сънувал някакъв непонятен сън. Някакъв демон бе дошъл при него и му бе наредил да напише пиеса. В пиесата се разказваше за някакви пилигрими и някакви златни светилници и тя така разгневи силите на Вселената, че Венеция бе осъдена да загине. Но после Ананке реши да я пощади, тъй че времевата линия, по която бе продължил да действа демонът, беше отрязана и изпратена в Лимбо. А той се бе събудил в онази Венеция, която остана в реалния свят.

Поетът стана и се огледа. Всичко си беше както винаги. Зачуди се какво ли става в другата Венеция — онази в Лимбо.