Серия
Аззи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farce to Be Reckoned With, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 37 гласа)

Глава 5

Аззи бе твърдо решен да открие дали златните светилници наистина са съществували, или не. Имаше план и за двата случая: ако наистина съществуваха, ще ги използва в пиесата, която смяташе да постави за назидание на хора и духове; ако не, щеше да намери някой занаятчия, който да им направи копия.

Но се надяваше наистина да съществуват.

Всеки в Ада знае, че ако спешно ти трябва отговор, просто трябва да отидеш при Нужния Човек — Корнелиус Агрипа[1], фигура от изключително значение в последните векове и все още много обсъждана в Ренесанса. Той живееше в идеалната сфера, която не беше нито духовна, нито материална, а си имаше някаква своя си странна направа, неразгадана и до днес. Когато тя възникна, и самият Агрипа се изненада и все още не му бе стигнало времето да я приобщи към своята система.

Системата му се основаваше върху едно твърдение, толкова очевидно само по себе си, че направо избождаше очите — и все пак, когато се опитваше да го докаже или приложи на практика, то му създаваше необясними трудности: Космосът и всичко в него съществуваха като единство; както „горе“, така и „долу“, и всичко вътре между тези двете — всичкото това бе взаимнозависимо. Оттук следваше, че всяка част може да влияе на друга част и че знакът или символът на каквото и да било може да влияе върху фактическото съществуване на самото означаемо нещо, тъй като те са равнозначни в единството, което свързва всичко. Дотук добре. Бедата идваше, щом се опиташ да го докажеш. Макар Агрипа да можеше да повлияе върху много неща чрез много други неща, още не бе успял в едно — да влияе на всяко нещо, когато си поиска. Нещо повече, още не беше отчел присъствието на късмета, което от време на време разбиваше на пух и прах всичките му изчисления по начин, наглед произволен и поради това непозволен в една построена по стриктен план вселена; поради това късметът явно не принадлежеше на тази вселена. Този и разни подобни проблеми занимаваха Агрипа, докато си седеше в старата си къща с висок покрив там, в пространството, което не съществуваше нито в материалната, нито в духовната сфера.

— Аззи! Как се радвам да те видя! — извика архимагьосникът. — Я подръж малко това, ако обичаш! Тъкмо превръщам злато в черен дим.

— Това необходимо ли е наистина? — попита Аззи и пое подадената му от Агрипа реторта.

— Да, ако искаш после пак да го превърнеш в злато.

— Ако това искаш, защо първо не направиш него? — попита Аззи. Ретортата започваше да бълбука в ръцете му, а течността вътре се превърна от прозрачна в жълтеникаво-кафеникава, напръскана тук-там със зелено. — Това пък какво е?

— Страхотно ефикасен лек за гърло — обясни Агрипа. Той беше малко по-дребен от среден ръст, с дълга брада като на философ и мустаци, и дори носеше пейси[2] като хасидските равини, с които имаше навика да си приказва от време на време в една кръчма в Лимбо, където се събираха да хапнат, да пийнат и да си побъбрят учени приказки. Бе облечен с дълго наметало и висока остра шапка с калайдисана тока.

— Защо такъв голям ум като твоя се тормози да забърква церове за гърло? — попита Аззи.

— Опитвам се да създавам и неща с практическо приложение — обясни Агрипа. — Що се отнася до операцията със златото, опитвам се да обърна процеса на стопяването му до черен дим и утайка и така да мога да превърна всеки черен дим в злато.

— Доста злато ще излезе. — Аззи си мислеше за всичката утайка, която беше виждал през живота си.

— Да, така е. Но хората точно това искат — злато, много злато. А херметизмът е преди всичко хуманистична философия. А сега, с какво мога да ти бъда полезен?

— Чувал ли си някога — подхвана Аззи — за седемте златни светилника, които Сатаната дал на Адам, за да му помогне да открие обратния път към Райската градина?

— Звучи ми познато. Къде ми е бухалът?

Щом чу, че го викат, един голям снежнобял бухал с напръскани криле тихо се спусна от пръчката си горе на тавана, там, където стените сключваха остър ъгъл.

— Донеси ми свитъка — нареди Агрипа. Бухалът описа кръг из стаята и излетя през прозореца. Агрипа се огледа озадачено, после погледът му попадна на ретортата в ръцете на Аззи и светна.

— А, дай я тук! — Той се наведе и я подуши. — Да, това ще свърши работа. Ако не става за гърло, поне краста ще цери. Много съм близо до универсалната панацея, която ще лекува всички болести. Я сега да видим онази утайка.

Той погледна в малката си пещ, където бълбукаше златото. Намръщи се.

— Дори утайката е изгоряла. Мога да се опитам да я възстановя само по памет, защото доктрината за вселенските взаимовръзки постулира, че няма невъзможни състояния и че онова, което езикът може да каже, умът може да измисли, а ръката — да улови. Но е по-лесно да се почне с прясно злато. Ето, и бухалът ми се върна.

Бухалът кацна на рамото му, в човката си носеше голям пергаментов свитък. Агрипа го пое и бухалът подхвръкна към високата си пръчка. Магьосникът разгъна свитъка и бързо го прегледа.

— Аха! — извика той. — Ей го! Седемте златни светилника наистина съществуват. Пазят се, заедно с всички останали изгубени митове, които светът е познавал, в Катар, в замъка Крак Херениум.

— Това къде е? — попита Аззи.

— В Лимбо, точно на юг от нулевия меридиан на Чистилището. Знаеш ли как се стига дотам?

— Няма проблеми — отвърна Аззи. — Много ти благодаря!

И тръгна.

Бележки

[1] Корнелиус Хенрих Агрипа от Нетесхайм (1486–1535) — един от най-големите авторитети в областта на алхимията. — Б.пр.

[2] Дълги кичури навита коса, пуснати пред ушите — знак за принадлежност към юдаизма. — Б.р.